Един отшелник монах поискал да опита всички съблазни на живота, защото не можел повече да издържа пред изкушенията.

Надянал сандалите си и се готвел вече да тръгне на дълъг път, когато видял близо до себе си още един монах, който също обувал сандалите си.

– Кой си ти? – попитал той непознатия.

– Аз съм твоето его, – бил отговорът. – Именно по мое желание ти реши да се махнеш от тук. Знай, че където отидеш, аз винаги ще бъда с теб.

Някои хора твърдят, че църквата може да промени света към по-добро, само ако се уподоби на този свят.

Но колкото повече църквата се оприличава на този света, толкова по-слаба става нейната духовна власт и влияние.  При това не църквата променя света, а света нея изменя.

Бог не ни е призовал да се изолираме от света. Ако се отделим от околните, ние не можем да им помогнем и нямаме любов у себе си.

Бог не ни призовава да бъдем като този безбожен свят. Ние не сме длъжни да се сливаме с него.

Библията предупреждава: “ Защото всичко що е в света, – похотта на плътта, пожеланието на очите, и тщеславието на живота, – не е от Отца, но е от света“.

Нека Христос запълни живота ви така, че в него да не остане място за светските съблазни.

Какво трансформира учениците на Христос в Негови смели проповедници?
Никакви изследвания на историците не могат да дадат отговор.
Тук е изявена тайната на Божия Дух, Който е бил изпратен от Исус за укрепване на зараждащата се Църква.
От момента, когато над учениците се разнесе тайнствения звук, подобен на шум от вятър и върху тях се появиха огнени езици, те станаха други хора.
Тези, които наскоро със страх бягаха от Гетсимания, започнаха да проповядват Евангелието в света.
Те няма да спрат пред никакви заплахи, истезания или затвор. След тях ще дойдат нови поколения. Против тях ще се вдигнат владетели и философи, чиновници и полиция.
Разпънати, изгорени, умиращи на арената разкъсани от зверове, горящи като факли за увеселение на преследващите ги, ще устоят в Духа.
Като мътни вълни ще нахлуят съблазните и изкушенията: мнимите християни, недостойните пастири, лъжеучителите и разколниците, но нищо няма да може да съкруши Църквата Христова.

Исус е седял на масата с бирниците и грешниците. Почти всички хора, с които се е обграждал са били аутсайдери на обществото. Но отношението Му към тях не се е свеждало до преодоляване на социалните бариери.
Бог иска ние да се движим сред хората и да свидетелстваме за Христос. Ние трябва да „се радвам с тези, които се радват и плачем с онези, които плачат“, да състрадаваме, да помагаме на болните, бедните и нуждаещите се. Как иначе бихме ги спечелили за Христос?
Трябва да обичаме тези, които са обсебени от този свят, но не бива да допускаме съблазън и пагубно да ни влияят. На тази граница можем да се задържим единствено, ако постоянно живеем в присъствието на Господа.
Както Христос, ние трябва да бъдем в света, но не от него.
Корабът плава по морето, но водата не трябва да прониква в него.

Сутринта беше досадна и пълна с неприятности. Преди малко Иво се бе сблъскал с Мери и тя му се бе озъбила.

Телефонът забръмча, натрапчиво. Иво протегна мързеливо ръка и каза едно безизразно:

– Да.

– Е как се забавляваш, там? – гласът ѝ звучеше бодро, нея не можеше да я сбърка с никоя друга.

Ели, Ели и пак Ели, …..

Кой е измислил мобилните телефони? Такъв заслужава повече от похвала. Колко ли щяха да бъдат разрушените съдби, съсипаните семейства, нещастни хора,  ….ако го нямаше това гениално изобретение.

Всъщност Ели нямаше основание да се съмнява в чувствата на Иво, но често му се обаждаше. Не, че го контролираше и проверяваше, просто ѝ се искаше да го чуе, но той не мислеше така.

Е, понякога съблазните на света продължаваха да демонстрират надмощие над Иво и го поваляха. Но всички тези кратки любовни приключения на различни места, за него оставаха без последствия. Той не беше търсач на силни усещания, но не отказваше на радостите, които му поднасяше живота.

Какво ли щеше да се случи ако Ели знаеше за тази трайна страна на живота му. Тя все пак е твърде умна и интелектуално, и житейски. И като всяка жена е уязвима в тези неща. Независимо, че бяха много близки с Иво, понякога върху лицето ѝ падаше сянка на съмнение. Тя никога не изразяваше с думи терзанията си, но Иво усещаше това, като непреодолима стъклена преграда.

– Може би днес ще обядваме заедно, какво ще кажеш? – малко неочаквано дори и за самия себе си предложи Иво.

– Сериозно? – Ели се засмя. – Мислиш ли, че е добра идея?

Иво добре  я познаваше. Един въпрос и облачето на съмнението изчезваше.

– Хайде, поне да вечеряме! – каза Иво.

За Ели бе важно, че Иво искаше да я види. Той пробутваше този номер не за първи път. Какво щеше да прави, ако тя изведнъж реши да зареже всичко и дойдеше при него да го види ……