Лекторът говореше за излизането на израилтяните от Египет. Слушателите бяха прочели нещо по въпроса, но въпреки всичко внимателно слушаха.

Говорещият започна да описва събитията свързани с появата на небесната манна:

– И Господ изпрати хляба Си на земята. Той бил вкусен, като медена пита. Този хляб бил достатъчен за един ден. От него не трябвало да остане нищо за другия ден с изключение на петъка, когато събирали за два дена. Когато слънцето започвало да напича, манната се стопявала …..

– Това е нерационално, – прекъсна го един от слушателите. – Защо само за един ден? Не трябваше ли да ги снабди с такъв хляб за цяла година? Това ще отнеме по-малко усилие.

Лекторът се изкашля и каза:

– За да разберете това по-ясно ще ви разкажа една притча. Един цар имаше син, който се обучаваше прилежно, защото в бъдеще му предстоеше да поеме царството. По закон царят можеше да вижда сина си само веднъж в годината. Двамата се обичаха много и искаха по-дълго да бъдат заедно, но закона бе безмилостен. Така баща и син постепенно се отчуждиха.

В залата настъпи тишина.

– Може би сега ви е ясно, защо Бог е изпращал своя дар всеки ден, – продължи лекторът. – За това и ние се молим ежедневно. Така връзката ни с Господа е постоянна.

Дойде края на работния ден и всички се готвеха да си тръгват.

Телефона иззвъня.

– На кого сме потрябвали по това време, – недоволно измърмори Петров и натисна бутона:

– Да, моля.

– Татко, – Петров позна гласа на Милена, неговата по-голяма дъщеря, – когато тръгнеш към къщи на излизай на магистралата ……

Връзката прекъсна.

– Какво ли е станало? – изтръпна той, но чувството за безпокойство премина бързо.

Въпреки предупреждението Петров тръгна по магистралата. Бързаше по-скоро да се прибере у дома.

По пътя за в къщи трябваше много пъти да спира по една или друга причина. Опита алтернативни маршрути, но пак попадаше в задръствания.

– Така до в къщи ще пътувам цяла нощ, – раздразнен удари с ръка по волана.

Изведнъж му хрумна нещо, засмя се и продължи в противоположната посока.

– Днес има спортно събитие, в което участва внучката ми. Като ме види ще ми се зарадва.

Подтиснатостта и отчаянието бяха заменени с радост.

Разсъждавайки по въпроса, че че никакви пътища няма да го доведат до дома, го накара да се замисля за хора, които казват, че всяка път водят до Бог.

– Някои вярват, че пътят на добротата и доброто поведение ще ги отведе дотам, – размишляваше на глас Петров. – Други избират пътя на религиозните дела. Разчитането на тези пътища води до задънена улица. Има само един път към Бог. Не напразно Исус каза: „Аз съм пътят, истината и животът. Никой не идва при Отца освен чрез Мен“.

Когато Христос умря на кръста, Той отвори пътя към дома на Неговия Отец, към Неговото присъствие и реалния живот, който Той осигурява днес и във вечността.

Пропуснете блокираните пътища, които не водят до Бог. Вместо това се доверете на Исус като Спасител, защото „всеки, който вярва в Сина, има вечен живот“. А за тези, които вече вярват в Него, следват пътя, който Той е подготвил.

Засегнати от трагични събития, често сме толкова наранени, че и най-обикновените задачи ни изглеждат гигантски, а мисълта да се върнат нещата до степен на подобрение, ни изглеждат невъзможни.

Дълбокият емоционален белег може да ни заслепи до толкова, че и най-травматизираната душа да не достигне до изцеление и мир.

Драгой се въртеше неспокойно и мърмореше под носа си:

– Как могат да си мислят, че може да излезе нещо добро от трагедиите разиграващи се край нас?

Спас го побутна и му се усмихна.

– Нали познаваш Васко?

Драгой кимна с глава.

– Той загуби два бизнеса и любовта на хората в семейството си. Приятелите му го зарязаха и години наред живееше в постоянна депресия.

Драгой се заслуша внимателно в думите на Спас.

– Но Бог го изцери, показа му изходен път и го благослови. Васко се вдигна от пепелта на отчаянието и се превърна в маяк на надеждата за мнозина.

– Е и?! – в гласа на Драгой се усещаше очакване.

– Едно от хубавите неща, които могат да дойдат по време на трагедия е, че ние намираме своя път обратно към Бога. Понякога през този период имаме по-голямо усещане за вечните неща, отколкото когато и да е било.

Драгой мълчеше, а Спас продължи:

– Божият план е да ни помогне отново да се върнем към Него. Той е създал човешките същества и ни е позволил да се радваме на красивия свят, който е създал. Но грехът ни отдалечи от Господа и ни тласка да правим своето си. Така сме станали „по-самостоятелни“ и вече нямаме нужда от Бог.

– И когато ни сполети нещо лошо ….. – запъна се Драгой.

– Нямаме достатъчно сили, за да внесем мир в притеснените си сърца.

– И какво предлагаш да се направи по време на тревога и болка? – попита раздразнено Драгомир.

– Няма значение колко си се отдалечил от Бога. Той знае къде си, обича те и те разбира. Може да отвори прозореца към сърцето ти и да промени живота ти завинаги. Всичко, което се иска от теб, е твоето разрешение.

Драгомир, все още не бе сигурен, дали иска да даде това позволение, а Спас добави кротко:

– Когато го дадеш, Бог ще използва всяка трагедия, с която се сблъскваш, за да донесе триумф в живота ти.

Бе облачно, но не едва ли щеше да завали. Бе неделя и Симеон посети приятеля си Атанас.

Двамата седнаха на пейката в овощната градина и започнаха да разсъждават върху последните събития, които будеха безпокойство.

– В света се случват неща, които много ме притесняват, – загрижено сподели Атанас.

– Същевременно трябва да сме наясно със тях и да не се безпокоим за тях. Просто трябва да ги приемем такива, каквито са, без да се ядосваме.

– Може би си прав, – въздъхна Атанас. – Нужно е да изпитваме доволство и радост от живота, който Бог ни е обезпечил чрез смъртта и възкресението на Своя Син Исус Христос.

– Въпреки тревожните неща, които стават около нас, трябва да си казваме: „Това е денят, който Господ е сътворил. Ще се радвам и ще се веселя в него“, – заяви твърдо Симеон.

– Като християни трябва по-често да се усмихваме, – наблегна Атанас.

– Склони сме да гледаме много строго на нещата, – отбеляза Симеон.

– Нагърбваме се с толкова много товари, за да добием съвършенство, като увеличаваме молитвата си, научаваме наизуст стихове от Библията, включваме се в различни служения и акции.

– Мисля, че в това няма нищо лошо, – поклати глава Симеон, – но ако можехме да се радваме въпреки обстоятелствата, бихме осъзнали, че малко повече смях би облекчил товара ни.

– Да, но в света няма много неща, които биха ни карали да се усмихваме, по-лесно е да намериш нещо макар и дребно, за което да се притесняваш.

– Но нали радостта в Господа е нашата сила, – размаха възторжено ръце Симеон.

Двамата се спогледаха и се усмихнаха един на друг, а след това преминаха в буен и неудържим смях.

Тутси са един от трите местни народа в Руанда и Бурунди в централна Африка, другите два са туа и хуту. 1994 г. се оказа много тежка за тях. В продължение на два месеца са били убити близо милион тутси от членовете на хуту.

По това време там работеше епископ Джефри със съпругата си, станали неволни свидетели на позорното избиване на съотечественици.

Един ден, когато бяха отминали тези кървави събития, епископът посъветва жена си:

– Сближи се с жените, чийто близки са били убити. Те имат нужда от намесата на Бог в живота им.

– Ти знаеш, че и мои близки бяха също убити, – отбеляза съпругата му. – Всичко, което мога да направя е само да викам от болка.

Тогава Джефри като мъдър водач и грижовен съпруг ѝ каза:

– Събери жените, плачи и викай заедно с тях.

Той знаеше, че мъката изпитана от жена му я бяха подготвили да поеме дял от болката на другите.

Църквата е Божието семейство. Това е място, където можеш да споделяш добро и лошо. За това ние трябва да се радваме с тези, които се радват и да плачем с онези, които скърбят. Изразът „един на друг“ разкрива нашата взаимозависимост.

Въпреки че дълбочината и мащабите на нашата болка може да бледнеят в сравнение с тези на засегнатите от геноцид, но тя е все пак лична и реална.

Поради това, което Бог ни е научил по време на болка и мъка, ние можем да помагаме, да обгръщаме и утешаваме наранените.