Преди Нова година Наталия купи хайвер. В къщи го харесаха и тя реши на новогодишния трапеза да има и от него. За това реши да купи още малко хайвер.

Наталия отиде в магазина и поръча:

– 100 грама хайвер, но може и малко повече.

Продавачката взе пластмасов буркан, който бе наполовина пълен и го постави на кантара. Стрелката отчете 264 грама.

Продавачката попита:

– Много ли е?

Наталия бързо пресметна на ум: „Вместо 6,40 трябва да дам близо 17 лева, а тази сума не бе планирана от бюджета. Не сме чак такива фенове на хайвера, така да си играят с нас“.

– Да, много е, – каза Наталия.

– Прекалено много или става? – с надежда попита продавачката.

Наталия погледна буркана и не можа веднага да разбере. Последния път взе същото количество, но тогава то струваше много по-евтино …

Досещайки се, че тук има измама, Наталия попита:

– Какво, нима в този буркан има 260 грама?

Продавачката изрази явно недоволството си. Тя погледна Наталия, след това буркана и го свали от кантара….

И ето, без всякакъв товар, кантарът показваше 140 грама. Продавачката нулира индикатора и отново постави буркана на кантара. Стрелката сочеше 124 грама.

След това продавачката попита:

– А сега става ли?

Разбира се, че ставаше, нали нямаше да плаща несъществуващите грамове.  Наталия заплати хайвера и усмихната напусна магазина.

Наближаваше десет и половина. Писанов се канеше вече да отиде за обичайното съвещание, когато в кабинета му се появи Петър, енорийския свещеник на местната църква. От него лъхаше доброжелателност и Писанов го поздрави сърдечно.

– Хубаво е, че ви заварих, господин Писанов и вие сте много зает човек като мен.

Свещеникът бе дошъл заради камбанарията, която от два месеца бе почнала да се руши. Дървояди, кой знае от къде бяха дошли, разяждаха дървената ѝ конструкция.

И тъй като заостреният връх на камбанарията бе забележителна черта на малкото градче, Писанов бе открил подписка във вестника за нейното възстановяване.

– Направих сметка за необходимия ремонт, – каза Петър. – Опасявам се, че ще излезе малко повече отколкото предполагах, четиринадесет хиляди.

– Това е доста голяма сума.

– Наистина е голяма особено, когато постъпленията от вашата подписка не превишават пет хиляди лева.

Това не разтревожи много Писанов. Все пак начинанието му бе съвсем доброволно. Той не беше богат, но бе внесъл своите сто лева.

– Сега страната преживява тежки времена, – Писанов се опита да оправдае хората. – Данъците, сметките и таксите растат. А този сезон съвсем не е благоприятен за благотворителност. Почакайте да се затопли времето, може би тогава хората ще бъдат по-благосклонни.

– Да, но проблемът е неотложен, – каза с тъга Петър.

Енорийският свещеник продължаваше да говори още дълго време в същия дух, но Писанов губеше вече търпение.

„Този човек не разбира ли, – помисли си Писанов, – че това искане за повече и повече, трябва да престане, преди страната да изпадне в пълна разруха?“

Все пак Писанов го изслуша. Обсъди с него различни начини и средства за набавяне на необходимите суми. Обеща му място на някои от вътрешните страници на вестника, където може да изкаже болката си, но това бе всичко. Писанов не притежаваше необходимите ресурси, с които можеше да му помогне.

След като влязоха Христов покани гостите. Тримата взаимно се огледаха преди да започнат.

– Господин Христов, ние не омаловажаваме вашите успехи, – каза по-дребният от гостите господин Сивков. – Но времената се менят. С новата техника, специалната железопътна и самолетна транспортна служба и най-вече желанието на нашата фирма да разшири дейността си, конкуренцията ще се ожесточи . Така, че за две три години ще бъдете погълнати.

– Не и ние, – натърти Христов.

– Не бих искал да ви напомням, – започна другият от гост, господин Чернев, –  че други предприятия и фирми не издържаха и фалираха и много хора останаха без работа. Ако позволите да купим вестника ви, ще спасим вас и всички, които работят в него.

– Това заплаха ли е? – присви очи Христов.

– Ни най-малко, – изкашля се Сивков. –  но мисля, че сега е благоприятния момент за вас, да се разделите със вестника си. Дори сме съгласни да удвоим предлаганата ви първоначална сума.

– Нямам нищо лично против вас, господа, – каза Христов, – няколко мощни групировки в стремежа си да разширят влиянието си, се домогват до всеки вестник. Те нямат някакви възвишени цели, а само да задушат конкуренцията.

Чернев искаше да го прекъсне, но Христов продължи.

– Познаваме силата на печата. Тя може да създаде или погуби човека, да качва и да сваля правителства, дори да подпалва войни. Някои вестници, които имат огромен тираж, манипулират съзнанието на хората без ограничение и без да вземат върху себе си някаква отговорност.

– Предполагам, че изключвате вашето непорочно творение от тази водеща се гибелна дейност? – заяде се Сивков.

– Нашият вестник си има принципи, – гордо заяви Христов. – Опитваме се да възпитаваме хората и се стараем да направим гражданите ни интелигентни, а не прозяващи индивиди, възпитавани от смес на секс, сензации и скандални клюки.

– Но знаете ли, че много от гражданите ви обичат да гледат разголени мацета и мечтаят за тях, докато лежат до дебелата си съпруга, – каза язвително Чернев. – Секс и пари това са главните цели на човечеството. От какво се нуждаят трудовите хора? Разбира се, не от вашите морални „проповеди“.

– Не, господа, няма да получите нашия вестник, – заяви твърдо Христов.

– Повярвайте ни, – закани се Чернев, – ще ви стане ужасно горещо.

И двамата гости бързо напуснаха стаята.

Христов знаеше много добре, че никак няма да му е леко в тази борба, но той не можеше да се откаже от своите принципи, заради които го уважаваха в града.

Нелегалното казино, в което Красимир играеше, беше собственост на Харалампи. Лицензираните казина пъшкаха от какви ли не закони, ограничаващи печалбата им.

Харалампи не обръщаше внимание на законите, а на Красимир му харесваше свободната атмосфера при нелегалния хазарт.

Според Красимир комарджиите бяха глупави хора, а и тези, които управляваха казината, не бяха кой знае колко по-умни. Така че един интелигентен играч винаги можеше да спечели.

В блекджека имаше правилен начин да се изиграе всяка възможна ръка. Красимир знаеше системата наизуст, а след това я доразви, подобрявайки шансовете си, като следеше картите събрани от шестте колоди.

Започвайки от нула той добавяше по една точка за всяка слаба карта – за двойки, тройки, четворки, петици и шестици и махаше по една точка от всяка силна карта – десетка, вале, дама, поп и асо. На седмиците осмиците и деветките не обръщаше внимание.

Когато цифрата в главата му станеше положителна, това означаваше, че в колодата са останали повече силни карти и по-малко слаби.

От това следваше, че шанса му да изтегли десетка, е по-голяма. Отрицателната цифра означаваше, че ще изтегли слаба карта. След като знаеше това, той имаше представа, кога да залага здраво.

Лошото беше това, че със тази своя система не извади късмет и дългът му порасна  до четири цифрено число. Харалампи си поиска парите и Красимир отиде при баща си да го моли за помощ.

Баща му го обичаше и бе готов на всичко, за да му помогне. Заплати дълга му, а Красимир обеща повече да не играе.

Но изкушението бе твърде голямо. Това бе лудост, болестно състояние. Същевременно бе най-вълнуващото нещо на света, колкото срамно и унизително да бе и Красимир не можа да му устои.

Дългът му отново нарасна, този път сумата бе пет цифрено число. Той отново отиде разкая при баща си с наведена глава, но този път чу съвсем друго.

– Нямам толкова пари, – каза баща му. – Бих могъл да взема назаем от някого, но има ли смисъл? Ти пак ще започнеш да играеш, въпреки обещанията си, докато накрая и двамата фалираме.

Красимир се разкрещя на баща си:

– Ти си безсърдечен и алчен. Същински Скрудж. Няма смисъл повече да говоря с теб.

Думите на Красимир нараниха баща му, но възрастния човек остана непреклонен.

– Тогава повече няма да ме видиш, – и Красимир тръшна вратата зад себе си.