Крум пристигна. Асен се бе събудил от двадесет и осем часов мъртвешки сън.

– Слава на Бога, – извика хазайката на Крум, – най-сетне някой да дойде, да го види.

И тя задърпа Асен нагоре по стълбите.

– Приятели сме, но не много близки, – каза смутено Асен. – Явно на мен се е паднала честа да бдя край леглото му.

Хазайката въздъхна облекчено.

– Боях се, че ще си отиде като куче, без да има кой да се помоли за него, освен мен и жените в църквата. Изпратих съобщение до началника в службата му, но той като разбра, че е заразно болен, отказа да дойде.

– А вас не ви ли е страх? – попита Асен.

Тя поклати глава.

– И аз като вас смятам, че това е мой дълг. Ако Бог иска да умреш, ще умреш.

Асен кимна мрачно. Той свали палтото си и попита:

– Ще мога ли да разговарям с Крум?

Хазайката го въведе в стаята и предложи:

– Да ви донеса чай.

– Не, не е необходимо, – бързо отговори Асен.

Той седна на стола до леглото. Лицето му бе загрижено, а веждите му бяха вдигната разтревожено. Асен изчака да заглъхнат стъпките на хазайката и каза:

– Не е от най-веселите милосърдни сестри, но поне е всеотдайна.

Крум само кимна с глава. Даде знак на Асен, само леко да го привдигне на възглавницата. Изненадващо за мършавия си вид Асен подхвана Крум под мишниците и с лекота го изправи.

– Да дръпна ли пердетата? – попита Асен. – Тук е тъмно като в гробница.

Крум отпи от шишето до леглото малко вода и каза:

– Недей, очите ме болят, а и нямам нужда да те виждам, познавам те добре.

– Достатъчно добре ли? – засмя се Асен. – Като си помисля само странични обстоятелства са ни събирали заедно.

Възцари се мълчание.

– Едва вчера разбрах за тежкото ти състояние, – каза Асен. – Бях в заведението, когато чух, че някакъв самотник, се е разболял тежко и никой не идвал при него. Когато излизах попитах един от сервитьорите: „Кой толкова тежко се е разболял?“ И той ми каза твоето име. Направих се, че не те познавам…

Крум се изкашля, а после каза:

– И аз бих направил същото, все пак не сме много близки и ти не би могъл да поемеш някакъв ангажимент за мен, но все пак ти благодаря, че ме посети.

– Остави сега тези приказки, – намръщи се Асен. – кажи ми от какво имаш нужда и с какво мога да ти помогна. Кой знае, утре и аз мога да падна и ако няма никой край мен, ще си отида, ей така …..

Зад вратата се чуваха гласове и множество стъпки. В стаята шумно се втурнаха няколко ученички. Те видяха Дима да лежи и започнаха глупаво да се суетят около нея. Някой ѝ постави термометър, а друга я покри с одеяло.

– Катя, – каза Рени, – тичай за лекар! Мая, намери майката ѝ! Васке, извади термометъра! Колко е? 41 градуса! Ужас!

Майката на Дима дойде, но на дъщеря ѝ бе толкова лошо, че не можеше да говори. Катя сложи в устата ѝ хапче и каза:

– Глътни го, сестрата от поликлиниката го изпрати. Лекарят вече си беше отишъл, днес нали е събота.

Дима с отвращение изплю лекарството и заплака от болка. Тя чувстваше тежест в цялото си тяло.

Всички си тръгнаха. Катя излезе последна и каза на майката на Дима:

– Ще остана при Дима, идете спокойно на работа тази нощ и не се притеснявайте за нея.

Дима чу страшен звън. Стана ѝ много лошо…

Майка ѝ сложи на главата мокра кърпа, но тя я хвърли и започна да се мята в кревата. Чаршафите я изгаряха, възглавницата беше като нажежена.

В стаята  се появи светлина, ярка и в същото време мека и нежна. Вълни на спокойствие обляха Дима.
–  Мамо! – неочаквано силно извика тя. – При нас е дошъл Исус.

Тя се досети, че е Той, въпреки че доскоро нищо не искаше да чуе за Него.

Майката се доближи до дъщеря си и се разплака:

– Детето ми, така ти се струва преди смъртта, ти умираш!

А сиянието ставаше все по-ярко,  някак тържествено и в светлина още по-ясно изпъкваше образа на Христос. Дима имаше чувството, че образът е жив и я гледа с кротките си и добри очи.

– Мамо, Сам Бог е тук, – шепнеше Дима.

А майка ѝ плачеше неутешимо.

Мощен прилив на радост обхвана цялото същество на Дима. Тя загуби представа за времето, не знаеше къде се намирам. Искаше ѝ се само едно, това никога да не свършва! Образът на Исус в неземно сияние и повече нищо, нищо не ѝ трябваше ….

Светлината изгасна така бързо, както се появи. Дима лежа дълго без да помръдне. С нея бе настъпила някаква промяна. Изведнъж тя се надигна. Изглеждаше напълно здрава.

Майка ѝ се доближи изплашена до нея.

– Легни си, миличка.

– Не, мамо, всичко ми мина. Виж! Ръцете ми са студени, главата също и нищо не ме боли. Дай да ти помогна да се приготвиш и отивай по-бързо на работа, че ще закъснееш! Не се безпокой, аз съм съвсем здрава.

Майката на Дима тръгна. С нея остана само Катя, която тревожно я гледаше.
– Катя, знаеш ли какво стана? – каза Дима. – Ще ти разкажа всичко.

Говориха си цяла нощ. До сега Дима бе отхвърляла всичките приказки на Катя за Исус, но сега внимателно я слушаше и жадно попиваше всичко за Бог и Неговия Син.

Нещо бе станало с нея….., тя бе станала ново създание.

Виктор внимателно прелистваше страниците. Докато четеше се натъкна на странна промяна в музикалния строеж на произведението. Хармоничното решение изведнъж увисваше.

Речитативите и ариите нямаха басова линия, беше им отнет фундамента. Всичко бе сферично и недействително и въпреки това звучи цялостно и завършено.

Мелодиите се носеха и отказваха да решат към коя точно тоналност искат да преминат. Отиваха ту в мажор, ту в минор, а накрая се събираха в съвършено благозвучие.

Виктор не се радваше на тази музика. Тя му напомняше за неговия провален живот и той не можеше да си обясни защо е така.

В хроматичните възходящи и низходящи мотиви разпознаваше собственото си хленчене. Те го връщаха в горещите летни вечери на детството, когато навън беше още светло, но пердетата бяха пуснати, а него го бяха сложили да спи.

Той лежеше буден и жадуваше за прегръдката на майка си. Часове се ослушваше за стъпките ѝ, а после неусетно заспиваше, без да дочака целувката ѝ.

В режещия дисонанс  изпълняван от три рога, сякаш чуваше обезсърчаващия и унищожаващ глас на баща си, който искаше сина му да се промени и да стане полезен за обществото.

В приглушеното, накъсано дрезгаво звучене на малкия корнет, Виктор долавяше собствения си глас, който беше много тих. Спомняше си, че когато се опитваше да се наложи за нещо, ставаше смешен.

В милувките между виолината и сопрана се пробуждаше неудовлетворения копнеж, най-сетне да бъде приет и обичан единствено заради самия себе си.

Виктор затвори последната страница. Това бе чудновата музика за него. Тя го изобличаваше, сваляше маската му и разкриваше същността му.

Животът му съвсем не бе лек. Баща му беше учител по природознание в училище. И като син трябваше много да се старае, за да не го излага. Йосиф обичаше науката. Той се стараеше да запомни латинските названия на растенията и животните.

Йосиф и баща му допълнително се откъсваха от света чрез своите хобита. Двамата колекционираха марки, което бе своеобразен начин да пътешестват без да напускат дома си. Те се увличаха по звездите, небесните явления, тревите, дърветата, птиците и всевъзможни насекоми, които набождаха с карфици върху картон.

Случваше да излизат през зимата с лопати, за да изкопаят някое замръзнало в калта на мочурището земноводно. През лятото създаваха изкуствени терени за животни, като ги наблюдаваха и си водеха бележки.

Сестра на Йосиф, Жана му помагаше да събира образците си в буркани. Тя бе научила няколко латински наименования, за да му достави удоволствие.

Жана наричаше земноводните, които събираха „кално създания“, защото когато заваляваха поройни дъждове, те изпълзяваха кални от влажните пукнатини на почвата.

За тези същества дядо им разправяше:

– Според монахините тези кални създания са посланици на грешните души. Те са изпратени от самия дявол. Адът гъмжал от тях.

През това лято Йосиф и баща му изкопаха с лопати и кирки дълбоко езерце в задния двор. Годината беше доста влажна и ямата се напълни бързо с вода.

По край брега на новия водоизточник засадиха върби и тръстики. В езерцето добавиха жаби и саламандри, които пренесоха с кофи.

Но Йосиф бе силно разочарован:

– Къде изчезнаха саламандрите? Дори и да намеря някой, не мога да наблюдавам дейността му.

Една вечер Йосиф задигна комплекта на баща си за дисекция. Картонената кутия съдържаше скалпел, пинсети, карфици, предметно стъкло, шишенце с хлороформ и тампони. На капака ѝ имаше диаграма на разрязана жаба, върху която бяха обозначени вътрешните ѝ органи.

Баща му мразеше дисекциите.

Йосиф внимателно подреди инструментите на перваза. Извади изпод леглото буркан, в който имаше тигров саламандър.

Жана му светеше със свещ. Йосиф сряза корема на саламандъра и разкри лепкавата каша от вътрешностите. Виждаха  се плетеници от тръбички, пълни с прозрачна слуз.

– Тъкмо се е канел да си пусне сперматофора – капсула със сперматозоиди, – каза със страхопочитание Йосиф, докосвайки някаква малка бучица.

Зад вратата се чуха стъпки. Жана бързо духна свещта.  Баща им влезе и строго каза:

– Никакви свещи! Може да стане пожар. Жана, дай я!

Тя му я подаде неохотно.

– Излизайте веднага от там и си лягайте, – нареди баща им.

На другата сутрин Йосиф откри, че саламандъра е оживял. Размотавайки вътрешностите си животното се бе опитало да избяга, въпреки че Йосиф бе забол с карфици частите му към мекото дърво на нощното шкафче.

Следата водеше към перваза, където саламандърът притиснал муцуната си към мрежата бе умрял.

Този ден Йосиф зарови кутията с инструментите заедно със саламандъра. Докато затрупваше с пръст посивялото телце, тежко въздишаше, но нищо не каза.

На Йосиф му трябваше цяла година, за да изрови инструментите и отново да се заеме с дисекция на животните.

Елена стигна кръстовището и вече виждаше сградата, в която се намираше малката ѝ стаичка, когато чу зад себе си стъпки.

Изведнъж пред нея застана мъж. Елена уплашено отстъпи, но когато мъжът свали шапката си и ѝ се усмихна, тя го позна.

– Уплашихте ме, – извика възмутено Елена.

– Просто исках да ви видя, – виновно каза Стоян.

– Защо се закачате с мен, – смръщи вежди Елена, – навярно ви очаква …. жена ви у дома.

– Великия владетел Монгаг чака принцесата си Миранда, – каза Стоян.

– Монгаг ли? Какъв е този владетел? Нищо не съм чувала за него.

– Нима не познавате най-пламенния си обожател.

Преди да му се скара, той започна да разказва оживено:

– Палатът на владетеля Монгаг се издигал в пустинята на тъгата. Там кладенците били пълни със солени сълзи и владетелят страдал непрекъснато от жажда, въпреки че непрекъснато пиел от тях. Само една усмивка можела да го освободи от това проклятие. Шутовете напразно се мъчели да го развеселят. Дори прославеният магьосник Крокар не могъл да го отърве от тъгата му.

– Нима в палата му не е имало красиви девойки? – засмя се Елена. – Горките те!

– Бедният Монгаг! – възрази Стоян и направи такава гримаса сякаш той беше този владетел, който тъгуваше, но после се съвзе и продължи. – Един ден на портите почукала прекрасна принцеса. Тя се казвала Миранда. Идвала от най-далечния край на владенията на Монгаг. Косата ѝ греела като пламък. Тя носела със себе си съд с топъл шоколад. Това било лекарство изпратено за владетеля от нейна роднина. Когато вкусил от шоколада, тъгата на владетелят изчезнала и очите му заблестели. Но по-сладко от шоколада било очарованието на принцесата.

– Чудно, – повдигна вежди Елена, – как шоколадът е бил топъл щом принцесата е идвало от толкова далече? Как го е запазила?

– О, забравих да ви кажа, че тя носела съда на главата си. Пламъците на косите ѝ запазили шоколада топъл през целия път.

Елена избухна в смях. В тази история нищо не беше вярно, но тя бе готова да го слуша с часове. Може би защото гласът му бе приятен или може би историята много ѝ харесваше.

– Не вярвам на нито една ваша дума! – възкликна Елена.

– Нима смятате, че измислените неща не се случват в действителност? Представете си, че всичко това се е случило с тази принцеса. Нима не е чудесно?!

Елена наведе смутено глава.

– Наблюдавах те как се смеете и как слушате, – каза Стоян. – Вие забравяте за себе си, завиждам ви за тази способност. Ще ми помогнете ли и аз да мога така.

– Моля ви, – прошепна Елена, – не ми говорете така господин Монгаг.

Стоян трепна:

– Как ме нарекохте?

Изведнъж очите му станаха безкрайно тъжни. Стоян се отдалечи от нея, без да ѝ каже дори довиждане, но изведнъж се обърна и ѝ изпрати въздушна целувка.

Елена имаше чувството, че е пияна. Улицата бе пуста.

– Дали това не бе сън, – прошепна уплашено Елена.