Вълненията в Румелия се засилиха и започнаха да вземат все по-застрашителни размери.

Правителството на Народната партия не бе посветено в плановете на революционния комитета, но усещаше постепенната промяна на общественото настроение. Тъй като бе предупредено от Високата порта, то взе някои мерки за да ограничи съединиското движение.

Главният секретар на областта Н. Начов издаде окръжно до префектите. В Него се казваше:

„Забранява се на чиновниците да участват в политически борби….“

Кръстевич се отказа от обиколката на областта и на 1 септември пристигна в Пловдив.
И на 3 септември свика частния съвет.

– Събрах ви, за да обсъдим положението на областта, – каза строго Кръстевич. – Трябва да се установи строг контрол върху печата и да се наказват всички противодържавни агитации.

– Това едва ли ще помогне, – плахо се обади някой от присъстващите, – закъсняваме, назряват събития, които не бихме могли да контролираме.

Въпреки, че бе прав му изшъткаха и тръгнаха да изпълняват поставените задачи. Те знаеха, че Захари Стоянов не млъква във вестника си.

– Ето от него трябва да започнем, – обади се слаб мъж изразил гласно мислите на останалите.

На 2 септември З. Стоянов, П. Зографски, Ив. Стоянович и капитан К. Паница заминаха за провинцията да агитират народа.

В същия ден в Панагюрище настана вълнение, което постави началото на въстанието за Съединението.

По примера на Априлското въстание трима младежи излязоха на главната улица с развято знаме и след няколко изстрела обявиха:

– Долу Румелия! Да живее Съединението!

Властите ги арестуваха, но това предизвика народното негодувание. Около две хиляди мъже и жени обсадиха околийското управление, освободиха арестуваните и взеха знамето.

Всички излязоха на улицата и започнаха да викат:

– Да живее Съединението!

От Пазарджик бе изпратена жандармерийска рота да възстанови реда.

Новината за случващото се в Панагюрище застигна З. Стоянов в Пазарджик. Сърцето му се изпълни с радост, но и с тревога:

– Това ранно предизвестяване, дали няма да обърка пак нещата? Но щом се е почнало трябва със всички сили да се подкрепи, – каза си Захари.

След това седна и бързо почна да пише, въодушевено:

„В Панагюрище, главния лагер на Бенковски, мястото, гдето прогърмяха най-напред черешовите топове, вчера на 2-ри са извикали: „Долу Румелия!“. Гърмежът на 40 пушки поздрави тия високо патриотични думи… Камбаните бият! Живейте, панагюрци! Костите на Бенковски, на Волов, на Икономов и другите тържествуват“.

Захари се изправи, усмихна се и веднага изпрати написаното във вестник „Борба“.

Вълнението в Панагюрище и раздвижването на властите ускори провъзгласяването на Съединението. Един от офицерите, които се бяха включили в комитета изрази мнението на останалите военни:

– Моментът е подходящ, защото войските са свикани на маневри.

На 3 септември революционни комитет все окончателно решение:

– Акцията в Пловдив трябва да се извърши на 5 срещу 6 септември. Майор Д. Николаев е необходимо да обгради конака с войска и въстаническите чети от Голямо Конаре. Чирпан и Станимака.

С бързи писма поручик В. Стефов нареди:

– Местните комитети да вдигнат народа на 5 септември.

На 4 септември З.Стоянов и П. Зографски бяха арестувани и отведени в Пазарджик. Главният секретар Н. Начов нареди:

– Изгонете ги веднага от областта, за да не размиряват населението.

Но пазарджишкият префект не можа да изпълни тази заповед. Бивши опълченци бяха образували отряд, който се насочи към префектурата. Пред опасността от безредици и сблъсквания префектът отстъпи:

– Добре, ще ги пусна веднага.

Още същата нощ З. Стоянов тайно се завърна в Пловдив. На 5 септември той написа прокламацията на Съединението:

„Братя! Часът за нашето Съединение удари! ….Вие се задължавате в името на отечеството ни, в славата и величието на България да се притечете на помощ и да подпомогнете святото дело“.

По същото време в отделни градове и села комитетите вдигнаха народа в името на съединението.
Успешно се проведе акцията и в село Голямо Конаре. На 4 септември пристигна в селото пловдивския префект Петър Димитров, изпратен от правителството да спре откритите съединиски демонстрации, но неговото появяване не попречи на въстаниците да обявят Съединението, Към тях се бе присъединила и местната власт.

На 5 септември начело с Чардафон Велики голямоконарци арестуваха префекта и провъзгласиха Съединението. В Голямо Конаре се събраха въстаници и от околните села. Сформираха се два отряда.
По- късно голямоконарския отряд спря край Пловдив, за да получи нареждане от майор Д. Николаев.

На въстание се вдигнаха от Чирпан и Станимака. И техните отреди се насочиха към Пловдив.

При село Калфата, днешното село Съединение Старозагорско, чирпанският отряд бе настигнат от войскова част. Завърза се престрелка. Загинаха петима от четниците, няколко бяха пленени, а останалите се разпръснаха. Това бе единственото стълкновение между въстаналия народ и войската.

През нощта на 5 срещу 6 септември Пловдив бе необичайно притихнал. По калдъръмените улици се чуваха само стъпките на патрулиращите войници.. В затъмнените къщи чакаха уговорения сигнал. Край града се събираха въстанически отряди.

Към 4 часа майор Д, Николаев поведе войската. За кратко време резиденцията на главният управител бе обкръжена и към войниците се присъединиха въстаническите отряди.

Тревожният звън на камбаните на църквите „Св. Георги“ и „Св. Богородица“ известиха началото на въстанието.

И докато разбудените граждани се стичаха към конака Г. Кръстевич бе арестуван.

– Вие сте свален и трябва да напуснете страната, – му каза З. Стоянов от името на революционни комитет.

В ранната утрин на 6 септември цели град бе на крак. На площада пред конака се събираха граждани.

Провъзгласяването на Съединението в Пловдив и другите градове на Южна България стана без особени трудности, защото нямаше българин, който да е против това дело.

Това бе една от „най- лесните революции, защото тя отдавна бе извършена в душите“.

Бъдете търпеливи с Бога и със себе си. Едно от разочарования в живота е, че Божията график не е същия като нашия. Ние често бързаме, но Бог не постъпва по този начин. Може дори да се чувстват безнадеждни от привидно бавния напредък в живота си.

Не забравяйте, че Бог никога не бърза, но той е винаги навреме. Използва целия ви живот, за да ви подготви за ролята ви във вечността, но се успокойте.

Библията е изпълнена с примери за това как Бог използва един дълъг процес, за да се развие характер у човека, особено в лидерите. Той взе 80 години, за да се подготви Моисей, от тях 40 бяха в пустинята. Това бяха 14,600 дни, през които Моисей да чакаше и се чудеше: „Време ли е?“ Но Бог продължаваше да казва: „Още не“.

Противно на популярните заглавия на книги, там няма „лесни стъпки“ или „Тайни на незабавна святост“. Когато Бог иска да направи гигантски дъб, той си взима сто години, но когато иска да направи една гъба, той го прави през нощта.

Силните души се отглеждат чрез борби и бури, в сезони на страдание. Бъдете търпеливи по време на процеса.

Не се обезкуражавайте. Когато Авакум изпадна в депресия, защото мислеше, че Бог действа не достатъчно бързо, Бог Му каза: “ Не бързате към изпълнението и няма да се излъжете Ако и да се бави, чакайте Го, Той непременно ще дойде, няма да закъснее“.

Не забравяйте колко далеч сте стигнали и колко по-нататък може да отидете. Вие не сте там, където искате да бъде, не и където да бъдете използвани.

„Моля, бъдете търпеливи. Бог все още не е приключил с вас“. Бог не е свършил с вас, така че продължавайте да се движите напред. Дори охлювът достига желаното място с постоянство!

– Къде отиде Любовта? – попита малкото Щастие своя баща.

– Тя умира, – отговорил бащата. – Хората, синко, не ценят това, което имат. Просто не умеят да обичат.

Малкото Щастие се замисли.

– Когато порасна , ще започна да помагам на хората.

Минали години. Щастието пораснало и станало голямо. То помнело за своето обещание и с всички сили се стараело да помогне на хората, но хората изобщо не го чували.

Постепенно щастието от голямо се превърнало в малко и започнало да закърнява. То започнало да се страхува, че съвсем ще изчезне.

И тръгнало на дълъг път, за да открие лекарство за своя недъг.

Щастието дълго вървяло, но никого не срещнало по пътя си. Станало му лошо и то спряло да си отдъхне. Избрало едно разперило клоните си дърво и задремало. В просъница чуло приближаващи се стъпки.

Отворило очи и видяло, че по пътя вървяла грохнала старица, облечена в дрипи. Тя била боса и се подпирала на дървена тояга.

Щастието се втурнало към нея.

– Седнете. Сигурно сте много уморена. Трябва да си починете и да се подкрепите.

Краката на старицата се подкосили и тя рухнала на тревата. След като си починала малко, тя казала следното на Щастието:
– Обидно е да те смятат за грохнала, а аз съм още млада. Наричат ме Любов.

– Вие ли сте Любовта?! –  попитало поразено Щастието. – На мен са ми разказвали, че Любовта е най-прекрасното нещо на света.

Любовта внимателно го изгледала и попитала:

– А ти как се казваш?

– Щастие.

– Наистина ли? На мен също са ми казвали, че Щастието е прекрасно.

И тя измъкнала от своите парцали едно огледало. Щастието погледнало отражението си и се разридало. Любовта нежно го прегърнала.

– Какво са направили с нас тези зли хора? – изплакало Щастието.

– Няма нищо, – казала Любовта. – Ако ние сме заедно и си помагаме, бързо ще станем млади и красиви.

Там под зеленото дърво Любовта и Щастието сключили съюз и решили никога да не се разделят.

От тогава, ако си тръгне Любовта от някъде, заедно с нея си излиза и Щастието. Те не могат да съществуват отделно, но хората и до сега не могат да разберат това.

Антон Стаматов беше четвърти курс в медицинския факултет. От малък мечтаеше да помага на хората и да изнамери лек за болестите, пред които лекарите стояха безсилни.

Безсънни нощи, ровене из книги и учебници, бе станало като нещо нормално за Антон, особено през тези четири години на изпити, лабораторни упражнения и практики.

Един ден в клиниката докараха Моника. Тя бе красиво русокосо момиче с топли кафяви очи. Антон погледна листа, с който я приеха и изтръпна:

– Остър бактериален ендокардит!

– Това е една от най-ужасните болести, – каза Николов, който допълнително преглеждаше изследванията ѝ. – Случаят е безнадежден.

Антон познаваше много добре това заболяване. То бе свързано с възпаление на ендокарда и на сърдечните клапи. Боледуват повече мъже и то над 65 годишна възраст, но това беше младо момиче. Явно инфекциозния процес бе продължил своята дейност над шест седмици.

Моника поддържаше температура под четиридесет градуса, а сърцето ѝ отказваше.

Без особен резултат тя бе прегледана от водещи професори, а сега бе оставена за обучение и наблюдения на стажантите.

Антон не искаше това момиче да умре. Той не можеше да предложи някакъв революционен метод за лечение, но се влюби в девойката.

Започна всеки ден да я посещава и да ѝ носи цветя. Тя му се усмихваше и шеговито му казваше:

– Вие превърнахте болничната стая в градина. Всеки ден ми носите цветя, а аз няма къде да ги сложа вече.

– Моника, вие изглеждате като тях красива и нежна, – каза ѝ един път Антон и смутено наведе поглед надолу.

Тя също се влюби в него и с нетърпение очакваше посещенията му. Вече познаваше стъпките и гласа му от далече.

Веднъж вратата беше леко открехната и Моника чу как Антон попита сестрата преди да влезе при нея:
– Как е Моника?
– Вие те истински вълшебник, младежо, – засмя се медицинската сестра. – Какви учени глави си блъскаха умовете, да намерят начин да ѝ помогнат, а вие като с магическа пръчка оттласкахте болестта далече от нея.

– Те е прекрасно момиче и трябва да живее, – възкликна възторжено Антон.

И чудото стана. Тя оздравя и напусна клиниката.

Двамата с  Антон се ожениха и имаха деца. На сребърната си сватба поканиха дори лекуващия Моника едно време лекар.
– Обичайте се, – беше се усмихнал възрастният лекар.- Болното сърце се лекува  чрез любящо такова.

Когато по-късно Моника почина, тя завеща сърцето си на онази клиника, където бе постъпила безнадеждно болна.

Крум пристигна. Асен се бе събудил от двадесет и осем часов мъртвешки сън.

– Слава на Бога, – извика хазайката на Крум, – най-сетне някой да дойде, да го види.

И тя задърпа Асен нагоре по стълбите.

– Приятели сме, но не много близки, – каза смутено Асен. – Явно на мен се е паднала честа да бдя край леглото му.

Хазайката въздъхна облекчено.

– Боях се, че ще си отиде като куче, без да има кой да се помоли за него, освен мен и жените в църквата. Изпратих съобщение до началника в службата му, но той като разбра, че е заразно болен, отказа да дойде.

– А вас не ви ли е страх? – попита Асен.

Тя поклати глава.

– И аз като вас смятам, че това е мой дълг. Ако Бог иска да умреш, ще умреш.

Асен кимна мрачно. Той свали палтото си и попита:

– Ще мога ли да разговарям с Крум?

Хазайката го въведе в стаята и предложи:

– Да ви донеса чай.

– Не, не е необходимо, – бързо отговори Асен.

Той седна на стола до леглото. Лицето му бе загрижено, а веждите му бяха вдигната разтревожено. Асен изчака да заглъхнат стъпките на хазайката и каза:

– Не е от най-веселите милосърдни сестри, но поне е всеотдайна.

Крум само кимна с глава. Даде знак на Асен, само леко да го привдигне на възглавницата. Изненадващо за мършавия си вид Асен подхвана Крум под мишниците и с лекота го изправи.

– Да дръпна ли пердетата? – попита Асен. – Тук е тъмно като в гробница.

Крум отпи от шишето до леглото малко вода и каза:

– Недей, очите ме болят, а и нямам нужда да те виждам, познавам те добре.

– Достатъчно добре ли? – засмя се Асен. – Като си помисля само странични обстоятелства са ни събирали заедно.

Възцари се мълчание.

– Едва вчера разбрах за тежкото ти състояние, – каза Асен. – Бях в заведението, когато чух, че някакъв самотник, се е разболял тежко и никой не идвал при него. Когато излизах попитах един от сервитьорите: „Кой толкова тежко се е разболял?“ И той ми каза твоето име. Направих се, че не те познавам…

Крум се изкашля, а после каза:

– И аз бих направил същото, все пак не сме много близки и ти не би могъл да поемеш някакъв ангажимент за мен, но все пак ти благодаря, че ме посети.

– Остави сега тези приказки, – намръщи се Асен. – кажи ми от какво имаш нужда и с какво мога да ти помогна. Кой знае, утре и аз мога да падна и ако няма никой край мен, ще си отида, ей така …..