Хора летящи с дирижабъл, казват, че първото правило, на което се учат е да обърнат „въздушния си кораб“ към вятъра и да летят срещу него. Така вятърът ги вдига на по-голяма височина.

От къде са научили тази мъдрост? Когато птиците летят за удоволствие, те се отпускат по вятъра, но ако ги заплашва някаква опасност, бързо се обръщат на другата страна., против вятъра и излитат нагоре към слънцето.

Страданията са Божиите ветрове, но те издигат човек на по-високо ниво, по-близо до Бога.

Може би сте забелязали, че в някои летни дни въздухът толкова много се нагрява, че не може да се диша. Но изведнъж се появяват облаци, които носят благословение на земята.

Когато се надигне буря, святка мълния, трещят гръмотевици, но въздухът се изчиства и струя от нов живот напълва атмосферата, светът се освежава.

Живота на човека се подлага на подобни закони. Когато дойде буря, атмосферата се променя, става по-ясно и частица от небето „слиза“ на земята.

Пречките в живота ни, трябва да предизвикат песен в нашето сърце.

Вятърът свободно се носи над моретата, но не и когато го спират клоните на боровете или нежните струни на еоловата арфа. Тогава ние слушаме мощната му песен, изпълнена с красота и сила.

Нека душата ти се носи през препятствията на живота, през мрачните гори на тъгата и даже през нищожните раздразнение в ежедневието, и тогава тя ще придобие свой певчески глас.

Беше хубав ден и духаше вятър, добър за пускане на хвърчила. По небето плуваха големи талази от облаци.

Едно малко момче беше пуснало хвърчилото си, но то се издигна толкова високо, че съвсем се скри зад облаците.

– Какво правиш, момче? – попита го един минаващ от там мъж.

– Пуснах си хвърчилото, – отговори то.

– Ти уверен ли си в това? Никакво хвърчило не виждам, – каза мъжът.

– И какво от това? – каза момчето. – И аз не го виждам, но усещам как дърпа връвта. Така, че аз съм сигурен, че то е там.

Трудно е да повярваш, че има Бог, ако само някой ти е казал това.

Покани Исус Христос в своя живот и сам ще се убедиш в неговата доброта.

Тогава ти със сигурност ще знаеш, че Той съществува поради радостното и чудесно подръпване на струните на твоето сърце.

1875 година. Пролетта беше се преборила със зимата и бързаше да докосне с топлината си всяко стръкче. Откъдето минеше лека зеленина надничаше от земята. Птиците настройваха гласните си струни и огласяха простора с новите си песни.

Хъдсън Тейлър бе на перона на гарата в Брайтън. Очакваше влака, който трябваше да го върне в Лондон.

Към него се приближи приятен на вид мъж. Беше висок и рус, но не приличаше на англичанин.

– Аз съм граф Бобрински. Каня ви да пътуваме заедно. Нали и вие отивате в Лондон?

– Благодаря за поканата, но аз имам билет за трета класа, – каза Тейлър.
Хъдсън не можеше да си позволи по-скъп билет. Той беше мисионер и живееше съвсем скромно.

– Моят билет ми позволява да ви поканя, – каза руснакът вежливо.

В купето бяха само двамата. Разговорът неусетно се насочи към мисията в Китай, която Тейлър бе основал. Мисионерът разказа на графа за хората там и трудностите, които срещаше в тази страна.

Бобрински стана, извади чековата си книжка и каза на Хъдсън:

– Позволете ми да дам нещо за вашето дело  в Китай – и му подаде един чек.

Когато Тейлър погледна листа си помисли: „Графът навярно се е объркал“.

На чека бяха написани педесет лири стерлинги.

– Навярно нещо сте се объркали, – обърнал се Хъдсън към графа, – вероятно мислите, че сте подписали чек за пет лири, но тук пише педесет. Позволете ми да ви върна чека.

– Не мога да го взема обратно, – отговори дарителят не по-малко изумен. – Аз наистина имах намерение да дам пет лири, но изглежда Бог е пожелал да получите педесет.

Тейлър бе поразен. Щом слезе в Лондон, той веднага отиде в мисията, а там по това време се молеха.

Бе необходимо да се изпратят в Китай пари за плащания в мисията, но не достигаха 49 лири. За това хората се бяха събрали и в молитва искаха Бог да разреши проблема им.

Докато се молеха, Тейлър влезе и постави на масата петдесетте лири. Хъдсън им разказа за срещата си с граф Бобрински и как той по грешка бе написал педесет вместо пет лири.

Всички, които се бяха събрали в мисията, благодариха на Бога за бързия отговор на молитвата им.

Канунът датира от X век. Тогава инструментът е бил използван много често в Туркестан. Изобретен е от турския учен и философ Ал Фараб.
Канунът е популярен в Близкия изток и Турция.

Инструментът има трапецовидна форма, към която са прикрепени струни.

Средната дължина на кануна е 83,6 см, а от към късата страна е 29,7 см. Широката част на инструмента е 36,3 см, а късата 8,8 см. Височината му варира от 4 до 6 см.

Турските кануни са малко по-дълги от 95 до 100 см.

Инструментът се изработва от мед и дърво. Има от 74 до 81 струни, акордирани в групи по три.

Модификациите и промените в тона се дължат на малки бронзови перки, които се затягат, когато тонът трябва да бъде по-висок.

Инструментът се слага хоризонтално на коленете на музиканта или на маса. На него се свири като струните се дърпат с пръсти или с плектри, сложени на показалците. Канунът е наречен „пияното на Турската музика“.

Този инструмент се изработва на ръка в турски работилници. За построяването му са необходими 7 различни видове дървета.

Интересното е, че магаренцето не стои на дървена основа, а на паргамент, кожа на тъпан, подобно на банджо и издава много характерен тон.