Това се случило през 1992 г. в Москва. Времената били смътни и несигурни.

Двама млади братя в Христа след урок в Библейското училище, били под впечатление от урока, който чули. Сърцата им горели за Господа.

Влезнали двамата в един тесен асансьор, а с тях се качил и един младеж на 17 години.

Двамата в един глас се обърнали към младежа:

– А ти умит ли си от кръвта на Агнето?

Младежът паднал на колене от страх и извикал:

– Момчета, моля ви не ме убивайте!

Двамата едва го успокоили ……

Това в една отвратителна бяла стая. Уж се говори за по-добро отношение към болните, но болниците продължават да бъдат в ужасно антисептично бяло.

Явно в медицинското обслужване не се прилагат изследванията потвърждаваща, кои цветове успокояват. Това е един „безличен“ подход към лечението, архитектурните решения и отношението към болката и паниката на болните.

Сотир и Милена вечеряха с болничната храна. Това бе някакво месо плувнало във воднист кафеникав сос, клисав грах, пръснат върху коравото като камък пюре от картофи и парчета ябълка, които бяха загубили цвета си.

Подобна храна обясняваше разнообразието от бисквити и чипс разхвърляни по леглото.

Милена се беше поизправила. На най-неудобните места от тялото ѝ стърчаха тръбички, а Сотир беше издърпал стола и използваше леглото ѝ за маса.

– Искаш ли нещо да ти донеса? – попита Сотир.

– Не се притеснявай. А ти как се оправи днес? – попита на свой ред Милена.

– Добре, – изломоти Сотир, явно не искаше да споделя за разправиите в работата си.

Той я наблюдаваше и забеляза колко бе отслабнала. Би дал всичко за да се размени с нея, за да не я гледа как се измъчва и гърчи ден след ден.

Милена сякаш прочете мислите му и тихо пророни:

– Съжалявам, – искаше да добави, „че ти причинявам всичко това“, но замълча.

– Какви ги говориш? – Сотир не можеше да се отърси от мисълта, че тя е в това ужасно състояние заради минали негови дела. – Да не би ти да си виновна за всичко това?

– Как ще платиш за операцията? – попита Милена, въпреки че знаеше каква огромна тежест е това за него.

– Не се притеснявай.

– Спестяванията ни са на привършване, – Милена с мъка прикри отчаянието си в гласа.

– Ти мисли само за това как ще оздравееш и ще се оправиш, – нежно каза Сотир.- С финансовия въпрос се заемам аз, не се притеснявай.

Стомахът му се бе свил на топка от безпокойство. До сега през всичките години, докато бяха заедно, той не я бе мамил в нищо, но сега само за няколко минути изрече две лъжи:

– Прическата ти е супер. … А тази ли? Тя изобщо не е по красива от тебе, – каза Сотир, когато двамата разглеждаха едно списание.

– Мили, – Милена му се усмихна по начина, с който сгряваше душата му.

– Да?

– Всичко ще се оправи, – И макара тя да вярваше в това искрено, Сотир не можеше да се отърси от страха, че най-лошото им предстои.

След като Ростислав му съобщи новината, имаше чувството, че нещо в него се скъса. Не можа да удържи сълзите си и те започнаха да се изливат в неспирен поток.

Владо трябваше да се справи с болката и мъката си, не искаше майка му да го види разплакан. Той знаеше, че тя очаква от него подкрепа.

– Владо, – повика го майка му, когато той влезе в стаята.

– Майко, минавали сме през толкова много неща, нима сега ще се предадем? Винаги сме успявали. Колко пъти си била до мен и си ме насърчавала. Аз няма да се предам, очаквам от теб същото. Ще победим тази болест – Владо хвана майка си за ръце и я погледна в очите – заедно.

Майка му усети сила в думите на сина си.

– Има и други доктори, – каза тя, някак неуверено.

– Именно, – въодушеви се Владо. – Ще намерим най-добрия за твоя случай.

– Чувала съм за различни лечения, но много от тях не са одобрени …

– Ако е нужно ще ги изпробваме всичките.

Двамата усетиха, че намират сили в оптимизма на другия.

– Билкари, ултрамодерни методи, източна медицина, ….. – каза майка му иронично.

– Поуплашихме се, – усмихна се Владо, – но ще опитаме всичко заедно.

Възрастната жена в леглото се заливаше от смях. Тази вълна от радост заля и Владо, и той се почувства по-добре.

– Каквото е необходимо, – вече по-сериозно каза майка му – ще го направим заедно.

– Амин, – добави Владо.

Въпреки цялата еуфория съществуваше голяма вероятност Марта да не оцелее. Тя не бе много възрастна, въпреки, че косите ѝ бяха побелели. Винаги досега се бе разбирала с децата си, които отдавна бяха пораснали и излетели от бащиния дом. Владо бе любимецът ѝ, за това когато се случи това, тя поиска първо него да види.

Ракът се бе разпрострял из цялото ѝ тяло, бе засегнал много органи и надеждата, че ще го победи бе съвсем нищожна.

– Ами ако …..,  – прехапа устни Марта.

Владо я разбра и изригна като вулкан:

– Никакво ако, не се предавай, – каза го така твърдо, сякаш думите му можеха да я излекуват.

Марта забеляза тревогата в очите на сина си и тихо каза:

– Всичко ще се оправи, – тя докосна с пръсти кръстчето на врата си. – Дори да …… пак ще бъдем заедно.

– Не говори така!  – изкрещя внезапно Владо.

Веднага съжали за избухването си. Той бе превърнал страха си в гняв и го бе насочил към човек, който много обичаше.

Марта стисна ръката му. Погледна към прозореца по който чукаха едри капки дъжд. Всичко навън беше сиво и черно.

– Как мислиш, – топла усмивка се разля по лицето на Марта, – как ли е там горе?

– Убеден съм, че всичко там е прекрасно, – едва пророни Владо, скрит в прегръдката ѝ.

Евлоги свърши със сандвича и смачка салфетката.

– Смяташ, че това е опит на тази групировка да се добере до радиоактивните материали, за да си направят бомба? – попита Евелина.

– Какво друго може да бъде? – вдигна рамене Евлоги. – Знаем, че от година искат да се доберат до тях. Никой не очаква, че може да намери хранилище с природен  плутоний. Единствения шанс е да използват нечие откритие в тази насока.

– Това е терористично оръжие. При експлозията му ще загинат много повече хора, в сравнение с тези, които ще се разболеят от лъчева болест, – скочи Камен.

– Само да се спомене за радиоактивно замърсяване и ще настъпи паника в цялата страна, – засмя се Димо. – Спомняте ли си какво стана с антракса? Хората тичаха да се запасяват с лекарство против него.

– За съжаление, – обади се отново Евлоги, – конкуренцията при медиите ги принуждава да използват сплашване, за да продават място за реклама. История за атака с атомна бомба, ще накара пресата да влеят чувство на обреченост, а това ще помогне на терористите да всеят страх.

– Трябва да знаете, че медиите не са независими, – подхвърли Камен. – не става дума за влияние от една или друга партия, което да унищожи обективността им. Собственият ни консуматорки манталитет допусна медиите да се кооперират с търговците за реклама на какво ли не.

– Има редактори и директори на новинарски емисии, – започна да обяснява Димо, – които с нетърпение очакват терористична акция, самолетна катастрофа или убийство на известна личност, за да надуят тиражите и да вдигнат цените на рекламата.

–  Докато рекламодателите субсидират медиите,  – засмя се Евлоги, – пресата винаги ще търси негативното.

– Тогава каква е алтернативата? – попита Евелина. – Там, където държавата  се меси в новините, хората не получат нищо друго освен пропаганда.

– Не знам, – призна Евлоги. – Ядосвам се, че когато няма истински новини за отразяване, медиите търсят просто да всеят някакъв страх. Всяка година умират хиляди тийнейджъри, но рядко едно убийство се превръща в национална трагедия. И това става не защото този младеж е по-важен от другите, а защото подробностите около смъртта му подхранват нечии интереси.

– Звучи доста брутално, – отбеляза Димо, – но не мога да го отрека.

– Всичко това е толкова тъжно, как хората не могат да го осъзнаят? – гласът на Евелина звучеше безпомощно.

Каквото и да коментираха, фактите бяха налице. Едни дърпат конците, други ги подкрепят, а останалите трябва да търпят и да се съгласяват.

Часовникът на кулата удари полунощ. София се въртеше в леглото и още не можеше да заспи. Мяукането на влюбен котарак, самотно скитащ на покрива, се промъкваше през отворения ѝ прозорец.

София стана, включи нощната лампа и се наведе над „съкровището“ си. Това бе дървено сандъче с наранена тук там дърворезба, в която тя съхраняваше множество събрани думи и изречения.

Всеки път, когато прочиташе нещо интересно от вестник или книга, записваше си го или изрязваше, ако това беше възможно, а след това го поставяше в сандъчето си. Тя запазваше всичко записано, което ѝ се бе изпречило на пътя, внимателно и грижливо, както скъперник  съхранява малкото си спестявания.

Щом се върнеше от работа, изваждаше сандъчето и започваше да препрочита готварски рецепти, пожълтели изрезки от вестници, стари плакати, откъси от романи, театрални сцени и стихове…..

Винаги заключваше вратата, защото я беше страх, че някой ще я изненада, когато се занимаваше с това.

За София четенето беше мания. От думите и изреченията, от всяко късче хартия, тя черпеше нови мисли, откриваше нови светове. Те изникваха пред нея като духа от бутилката.

Така тя се потапяше и бродеше в други, различни от нейния, по-добри светове, бягайки след усилената работа през деня в кръчмата. Това бяха светове изпълнени с тайни и загадки.

Тази вечер пред София не се откри никакво очаровани или вълшебство. Писмените знаци останаха мъртви букви върху стара хартия, който упорито отказваха да разкрият тайните си.

Причината не бе в думите и изреченията, а в самата София. Тя бе объркана. Препрочиташе многократно еди и същ ред, но бе неспособна да разбере написаното, само защото днес през деня Антон ѝ бе направил предложение за женитба.

В това състояние, тя не можеше да заспи. Дали да приеме предложението му? Мисълта да има съпруг събуди у нея приятни усещания.

Женитбата щеше да промени из основи битието ѝ. В живот ѝ щеше да влезе човек, който ще се грижи за нея. Той ще опознае всичките ѝ навици и предпочитания…. София отдавна копнееше за такава близост.

Антон ли бе мъжът, когото бе чакала? София го харесваше. Той се отнасяше любезно и с уважение към нея. Но дали би могла да го обикне? За това тя го бе помолила за известен период от време, в който да си помисли.

Все още се колебаеше, смущаваха я картини от семейния живот на други хора, на които бе станала свидетел.

Така я завари утрото, а през деня я чакаше много работа …..