Празниците събират хората. Тези веселия са като отдушник на натрупалата се неприязън към несгодите в ежедневието.

Този Великден събра Делян и Димо. Те не се познаваха отпреди, но взаимно се харесаха. Димо познаваше много от събралите се, докато Делян беше случайно попаднал на това място. За втория празникът се изразяваше в ядене, пиене и почивка.

Когато двамата останаха сами на масата Димо се оживи:

– Дядо ми е разказвал за „Велиден в Дахау“ през 1945 г. Хората, които току що били освободени поискали да отпразнуват Великден. И там 18 свещеници отслужили литургия.

– Та те са били на ръба на смъртта, едва са отървали кожата си, – каза Делян.- За какво им е било всичко това?
– Такива хора  наистина могат да осъзнаят напълно Страстната седмица, – с уважение каза Димо.

– Ако човек е здрав, щастлив и има успех в живота, способен ли е да схванат същността на тази Страстна седмица?

– А защо не? – попита Димо. – Състоянието на човека не е от значение. Има хора, които не могат да изпитат радостта от Великден, поради отчаяние, болка и мъка. Такива отдавна са станали безжизнени и бездушни, съвършени мъртъвци. Всеки човек  е способен да разбере смисълът на страданията Христови.

– Но ние хората сме толкова променливи, – махна с ръка Делян. – Дори и да искаме да бъдем с Христос, след това пак извършваме някоя глупост или изказваме някаква нелепост.

– Ако човек се потопи в преживяванията на Спасителят през тази Страстна седмица, никога не би могъл да забрави това, – възрази Димо. – Това страдание на Христос докосва всеки и човек се променя.

– Могат ли страданият, през които преминава човек да му помогнат да приеме Христос за свой Спасител? – попита Делян.

– Много от хората, които са били в концлагери не са били християни и не са станали такива след преживяванията си. Ето, например, Примо Леви е описал ужасите, които е преживял в един от лагерите на смъртта. Чрез книгите си той е искал да промени света, да го коригира и насочи към мир и разбирателство.

– Навярно това не е помогнало много, – в гласа на Делян се усети съжаление.

– Този човек е узнал много за човешкото достойнство и неговото пренебрегване, но не е разбрал какво Христос е направил за него. До колкото зная се е самоубил, защото не е могъл да преживее зрелищните шествия на неонацистите в мирно време, – обясни Димо.

– Тогава какъв е смисълът на страданието, което този Леви е преживял? – попита Делян.

– Страдания без Христа съществуват, но това не означава, че са безсмислени, че Бог не просвещава човек по някакъв друг начин. Тези хора могат и да не станат християни, но смисълът на страданието виждат в други неща, които са вложени в Христос, защото човешкото достойнство е чувство, което е заложено в човека от Бога.

– Някои казват, че страданието приближава човек до Христос, но изглежда това не винаги става – констатира Делян.

– Страданията могат да приближат човек до Бога, но могат и да го отдалечат. Могат да го променят, но могат да убият  всичко човешко в него.

– Изглежда не е много лесно да видиш в своите страдания присъствието на Бога, – въздъхна Делян.

– Да, но за тези, които са способни на това, се оказва спасение, – каза уверено Димо.

– Това означава ли, че страданията, които са преживели хората в концлагерите и не са им помогнали да станат християни, са били напразни?

– А дали за това, че не са могли да простят на своите мъчители, не е станало пречка да станат християни? – попита Димо, като внимателно се вгледа в своя събеседник.

Делян се замисли. Той  разбра, че ако се ядосва на някого, не може да му прости и изкарва цялата си злоба върху него, всичко това става преграда между него и Бога.

През каквито и страдания да премине човек, ако не иска да възприеме Истината, той остава неспасен …

Хората търсят земна свобода, победа и сила. Те искат да властват и побеждават. Така мислеха и очакваха тези, които посрещнаха Исус пред Ерусалим.

Какво остана от тях? Какво ще остане  от тези, които имат власт и мислят, че никой няма да им я отнеме?  Гроб, а може и нищо, което да напомня за тях.

А Христос? Той не пожела никаква земна власт. Пред лицето на неразбиращите Го, остана непонятен. Той можеше всичко. Нима бе нужно да събере тази възторжена тълпа, която го приветстваше и чрез сила да завземе политическата власт?

Той се отказа от това. Остана безсилен, безпомощен, уязвим, завърши като победен там на кръста. Каква позорна смърт, сред подигравки от тези, които тържествено Го посрещнаха.

А на нас Христос ни завеща живот. Научи ни, че освен любовта и готовност да видиш ценното в ближния си, няма нищо друго на земята, което заслужава внимание.

Той ни научи, че човешкото достойнство е толкова скъпо, че бе нужно Бог да стане човек, без да унизи Себе си.

Научи ни, че няма незначителните хора, че страданието не може да победи, ако човек умее да обича.

Само Бог може да запълни зейналата празнина в душата ни и да създаде хармония в човешкото общество.

Срещнете Го в сърцата си, не с върбови клонки и ритуали, а отдавайки Му слава за това, което е направил, прави и ще прави за нас.

Един ученик отишъл при учителя си и започнал да се възмущава:

– Учителю, не мога да разбера, как хората, на който Бог е дал дарове като пророчество, способност да изцеляват другите, могат да ги използват за егоистични цели? Нали по този начин причиняват зло на останалите?

– А ти можеш ли с чиста съвест да кажеш, че винаги за благото на другите използваш, даровете, които си получил от Господа? – попитал учителят.

– Но аз с нищо особено не съм надарен, – изненадал се ученикът. – Ако имах някакъв дар, бих го използвал само благото на другите.

– Сигурен ли си, че Бог не те е дарил?  Нима Господ не ти е дал способност да виждаш красотата, а ти вместо да ѝ се наслаждаваш, гледаш да покажеш човешките недостатъци, грозотата и мръсотията. Ти си надарен да говориш, но вместо благословение, твоите устни произнасят проклятие.

Ученикът навел глава, а учителят продължил:

– Всички сме надарени да обичаме и прощаваме, но вместо това, ти се сърдиш, обиждаш се, таиш гняв и злоба в сърцето си. Ти си създаден, за да твориш добро, но твоите постъпки винаги ли носят благо на хората? Нима твоите действия не носят страдание и болка на околните? Спомни си за това, когато решиш да съдиш другите. Научи се да цениш тези дарове, които ти сам имаш.

„Циментно затъмнение“ е най- известният уличен арт проект на испанския скулптор Исак Кордал.

Неговите циментни фигурки символизират различни социални стереотипи.

Идеята за прогреса, човешкото страдание, изменение на климата и многообразието на света – това са проблемите, върху които размишлява скулпторът.

Предлагам сами да оцените този критичен, ироничен и едновременно абсурден проект.

„Затова намирам удоволствие в немощи, в укори, в лишения, в гонения, в притеснения за Христа; защото, когато съм немощен, тогава съм силен“.

В тези думи прозира богатството на Божията благодат. За да я постигнем, трябва да се откажем от всичко и да не зависим от обстоятелствата.

В такова положение преставаме да искаме съчувствие от хората при трудни обстоятелства или оскърбления, които са ни нанесени, защото осъзнаваме, че тези изпитания създават условия за големи благословения.

Ние спираме да се фокусираме върху преживяванията си и насочваме погледа си на Самия Бог. В Него единствено търсим успокоение.

Един сляп проповедник, много известен в Шотландия, който отдавна се е преселил във вечността казал:

„Боже мой, никога не съм Ти благодарил за „тръна в плътта си“. Хиляди пъти съм благодарил за розите, но нито един път не съм направил това за бодлите им. Аз се стремях към страна, където в бъдещето ме очаква награда за тежкия кръст, но никога до сега не съм се замислял, че самият кръст се явява слава за даденото време. Дай ми да разбера славата на моя кръст! Научи ме да ценя тръните и бодлите! Покажи ми, че съм се приближил към Теб по пътя на страданието. Нека да разбера, че сълзите ми са създали за мен дъга“.