Всеки път ще придобиваш сила, опит и увереност, когато в каква да е ситуация, спреш и погледнеш в лицето на страха.

Николета бе вече в седми клас. Но изведнъж в живота ѝ всичко се срути. Диагнозата ѝ бе страшна:
– Левкемия, – каза лекарят след като прегледа  изследванията.

Това, от което се опасяваха родителите ѝ се оказа истина.

Следващите няколко месеца Николета редовно посещаваше болницата. Правеха ѝ хиляди тестове. След това дойде ред и на химиотерапия. Това бе някакъв шанс, за да се спаси живота ѝ, но Николета загуби косата си.

Без коса, особено когато си в седми клас, е ужасно.

Преди да започне осми клас на Николета ѝ купиха перука. Струваше ѝ се,че тази чужда коса я драска по кожата, но въпреки това я носеше.

Николета бе любимка на съучениците си. Тя подкрепяше много деца, когато изпаднеха в трудно положение. Около нея винаги имаше деца. Но ….

Първите няколко седмици от започналата учебна година Николета надяваше перуката и със сълзи в очите влизаше в клас. Странно никой не ѝ обръщаше внимание.

Накрая Николета не издържа и каза на родителите си:

– Това, че нямам коса не е беда, но да загубя приятелите си …. това не мога да понеса. Вървя по коридора, а те се отдръпват от мен, сякаш съм прокажена, а когато вляза в стола, те без да си доядат закуските, напускат помещението. Никой не иска да стои до момиче, което боледува от някаква странна болест, няма значение, че не е заразна. И да умра не е страшно, защото вярвам в Бога. Знам къде ще бъда през вечността. Но загубата на приятели …. води до отчаяние.

– Ако искаш можеш да останеш в къщи, – предложи майка ѝ.

Но това не успокои Николета.

Вечерта тя дълго мисли и се моли. На сутринта насърчена, облече празничните си дрехи и каза на родителите си:

– Отивам на училище. Трябва да разбера нещо.

Родителите ѝ не знаеха какво е намислила, но я закараха до училището. Тя ги прегърна, когато слезе от колата и им каза:

– Знаете ли какво съм намислила да  направя? Днес ще разбера кои са моите истински приятели. Нека ме приемат такава, каквато съм. Молете се за мен.

След като каза това, свали перуката си и така влезе в училището.

В този ден се случи чудо. Когато премина през двора и влезе в училище, никой не я обиди, не я оскърби, не ѝ се присмя.

Така Николета научи съучениците си, да бъдат самите себе си, да използват талантите, които Бог им е дал и да стоят в правдата, когато около тях отстъпват пред болката, страха и наказанието.

Бе края на 80-те години. Да запишеш детето си в добра детска градина е незабравимо събитие не само за родителите, но и за детето.

За един такъв ден на Мира облякоха най-хубавата рокля, която родителите ѝ успяха да ѝ купят. Тя беше с воланчета и панделка отзад.

Мира не очакваше нищо лошо от родителите си, за това се съгласи да отиде с тях, за да види мястото, където момчета и момичета по цял ден си играят.

За да бъде представянето на Мира още по-добро, майка ѝ постави на главата ѝ панделка, която леко се поклащаше от кой знае, от къде появилия се вятър.

– Как се казваш, дете, – попита директорката на детската градина Илияна Георгиева, когато посрещна Мира в коридора с родителите ѝ.

– Станимира, но в къщи ми викат Мира, – отговори бързо Мира.

– А на колко години си? – продължи теста си Георгиева.

– На четири, – каза Мира и бързо скри ръцете си отзад.

– А как се казват майка ти и баща ти? – въпросите заваляха един след друг, без да дават възможност на детето да се опомни.

– Родителите ми се казват Огнян Петров и Мария Атанасова., – каза Мира.

– Имаш ли баба и дядо? – продължи проучването директорката.

Мира обичаше да ѝ се задават точно въпросите, за това попита:

– По линията на майка ми или откъм татковата страна?

Не очаквайки такъв „удар“ Георгиева само се намести на стола:

– Интересно …

Докато траеше изпитът на Мира, се събраха група учителки и лелки от детската градина, за да чуят интересната дискусия.

Без да дочака следващия въпрос Мира демонстрира по съвършен начин знанията си:

– Зная нашият домашен телефон, мобилния на татко, на мама и на баба Неда.

– Станимира, а сега ни кажи някое стихотворение, – влезе в крак възстановилата се директорка.

– Може ли да бъде за малко момче?

– Може, – вдигна рамене Георгиева.

Мира, приглади рокличката си, провери дали панделката е на главата.

– Само на стола няма да се кача, – съобщи тя на аудиторията.

И започна високо и с добра дикция стихотворението си.

Всички бяха във възторг. Предстоеше такава „многознайка“ да постъпи в тяхната детска градина. Никой нямаше нищо против това …

В Саксония в Шнеберг през 1477г. бил открит най-големият самороден къс сребро с тегло 20 тона.

Поради големия си размер и тегло, късът не можел да се изнесе и от него да се изработват предмети за определена цел.

Според свидетелства, на мястото, където бил открит този голям къс сребро, направили подземна камера, а на буцата сребро  придали формата на стол.

Саксонският херцог Албрехт заедно със своята свита слязъл в шахтата и отпразнувал на сребърния стол необичайната находка на миньорите от Шнеберг.

Евгени Павлов работеше като готвач в един от училищните столове на града. Той обичаше много децата. Видеше ли разплакано дете, отиваше при него и се стараеше да прогони мъката му.

Веднъж отиде до съседното селище за продукти. След като натовари всичко, се спря на една не много оживена улица и реши малко да отдъхне. Денят беше много тежък за него и умората си каза думата.

Вече затваряше очи, когато върху колата му падна мрежа против комари и мухи.

„Ааааа … и тук ли няма да ме оставят на спокойствие поне малко“, – каза си Евгени.

Той излезе от колата и бе решил сериозно да се скара на злосторника.

Когато вдигна очи нагоре, видя, че прозорецът бе отворен, а на корнизът му виси момиченце на не повече от годинка.

Евгени трепна, но бързо съобрази, къде ще падне детето и се премести бързо натам.

Момиченцето се бе отскубнало от прозореца и вече летеше надолу.

Евгени енергично пристъпи и разтвори ръце.

Когато усети малкото телце до гърдите си, той въздъхна дълбоко, притвори очи и каза:

– Слава Богу, успях да го хвана…

Детето бе ударило силно рамото му при падането си, но когато медиците от пристигналата линейка поискаха да го прегледат, Евгени махна с ръка.

– Нищо ми няма, вижте детето! Добре ли е?

– То е добре, но нека да ви прегледаме, – настоя лекарят от линейката.

– Добре съм, ще се оправя, – усмихна се Евгений на малкото момиченце.

Павлов отиде до колата си, седна зад волана и потегли.

Когато се прибра усети силна болка в рамото. Отиде до поликлиниката. Направиха му рентгенова снимка. Оказа се, че има малка пукнатина в костта.

– Няма страшно, – засмя се Евгени, – нали детето остана живо и нищо му няма.

А в това време майката на момиченцето обясняваше:

– Ането се облегна на мрежата, която бе закрепена за рамката, но се откъсна от прозореца. Протегнах ръце, но не успях да хвана детето, което полетя след нея. Къде е мъжът, който спаси дъщеря ми? Искам да му благодаря.

– Той си тръгна, – каза един от присъстващите, като посочи вече празното шосе, по което бе отпътувал Евгени.

Слави е изключително момче. Само на девет години е , но понякога смайва възрастните с разсъжденията си .

Той обича да чете, да наблюдава явленията, животните и растенията в природата. Когато майка му видеше умислената  му и вглъбена физиономия, въздиша и си казва:

– Какво ли му се върти пак в главата? Това негово мислене, много ме тревожи.

Баща му често го защитаваше от подобни нападки и дори го насърчаваше в действията му:

– Така се развива, – казваше той на жена си. – Любопитството от такъв род е дало началото на много открития. Не му пречи.

Днес на гости им бе дошла леля Дарина. Слави я хвана за ръката и я поведе към една от стаите, като ѝ прошепна съвсем тихо на ухото:

– Ела, искам да ти разкрия една тайна.

Тя бе свикнала с чудатостите му и го последва.

След като затвори вратата, Слави седна на стола срещу леля си и каза тъжно:

– Светът е болен.

– Как така? От къде знаеш? – погледна го изумена леля му.

– Защото хората се лъжат, – започна да обяснява Слави, – използват се едни други и искат само на тях да им е добре.

Лелята поклати сериозно глава.

– Светът с такива хора ще продължава да боледува, докато те не се вразумят, – заключи Слави.

– А от къде се взеха такива мисли в главата ти? – попита леля му. – Та ти си само на девет години.

Слави вдигна рамене и попита:

– А нима е нужно много време, за да се разбере това?