Още от началото на годината Дамян каза на майка си:

– Мамо, моля те, давай ми по два сандвича.

Моника изобщо не попита сина си, защо иска това, а продължи всеки ден да му приготвя двойна порция.

Тя си мислеше:

„Хубаво е, че синът ми има такъв апетит“.

Но веднъж не се сдържа и го попита:

– Миличък, ще ти стигне ли това?

– Това е за едно друго момче. То нищо не си носи за обяд. Изглежда в къщи нямат пари.

Моника бе изненадана и трогната от отзивчивостта на Дамян.

Оказа се, че семейството на това момче има големи затруднения. Майка сама възпитаваше сина си, но бе останала без работа и двамата едва свързваха двата края.

Известно време им се наложило да спят в колата и да се мият в обществените тоалетни.

Моника повече не попита за нищо сина си. Тя всеки ден му приготвяше двоен обяд.

Веднъж директорът на сина ѝ позвъни на Моника и я извика в училището. Там тя се запозна с майката на момчето, за което приготвяше допълнителен обяд всеки ден. Тази жена бе узнала за постъпката на Дамян и със сълзи на очи бе дошла да каже:

– Зная, че сте хранили сина ми и съм ви много благодарна. Сега вече намерих работа.

Жената предложи пари на Моника, за тези многобройни безплатни обеди, но тя не ги взе.

Добрата постъпка на Дамян ѝ подсказа, че тя може да направи много повече. Заедно с други жени събра определена сума и с нея платиха обедите в училищния стол на ученици, които не можеха да си го позволят.

„Аз те обичам, сине, – бе написала Моника на една бележка, която бе пъхнала в обяда му, – Гордея се със теб! Продължавай да постъпваш така и за в бъдеще“.

За да промениш света, не е нужно да свеждаш планини, достатъчно е да помогнеш, на този, който е до теб.

Старши лейтенант Николай Симеонов се връщаше от работа. Вечерта бе прохладна, но в по-късните часове се очакваше да стане студено.

Изведнъж той чу:

– Помощ! Помощ! – крещеше женски глас, в който се усещаше уплаха и напрежение.

Краката на Николай сами го понесоха към зова за помощ.

В една от близките къщи се бе взривила битовата газ и се бе разразил пожар. Огнените пламъци облизваха вече всички краища на дома.

Пред къщата стоеше безпомощно жена и отчаяно кършеше ръце. Когато видя притичалият Николай, протегна ръце към пламъците и изплака:

– Помогнете ми, там е синът ми!

След това жената се свлече на земята и се разрида.

Николай без много да мисли, се хвърли в огнената жар. Първата му работа бе да спре крана с газа.

В кухнята той видя момче на около шест години. То бе замаяно от взрива и седеше в полусъзнание на един стол.

Докато съседите извикаха линейка и пожарната, Николай изнесе детето и започна да гаси огъня.

Той още не знаеше, че спасявайки момчето е получил 70% изгаряния по тялото си.

Николай Симеонов бе самоотвержен мъж, готов да се притече на всеки на помощ.

Когато по-късно го попитаха:

– Какво си мислехте, когато се втурнахте в горящата къща?

Той скромно отговори:

– На мое място всеки би постъпил така, чувайки вик за помощ.

Това се случи в кафене разположено в парка. Такива се организираха много, особено през летния сезон.

Баща с малката си дъщеря си купиха сладкиши. Малкото момиченце преливаше от радост, че днес баща му отдели няколко часа специално за него. То услужливо изтича напред, пред натоварения с пакети татко, за да намери свободна маса.

Хората бяха малко, но почти всички маси бяха заети.

Около всяка маса бяха разположени по четири стола, достатъчно бе някой да седне на един от четирите стола и масата ставаше автоматично заета.

Най- накрая Дарина, така се казваше малкото момиченце излязло на разходка с баща си, намери една маса с четири стола около нея и седна на един от тях, т.е. масата бе само за нея и баща ѝ.

Докато баща ѝ идваше с пакетите, някаква леля седна на един от столове и постави багажа си на другите два.

– Извинете, но тази маса е заета, – възрази малката Дарина.

Но солидната дама изобщо не обърна внимание на забележката на детето.

Един вид: „Пука ми. Аз тук съм седнала и нищо не зная“.

Когато баща дойде, изобщо не вдигна скандал. Той осъзнаваше, че  в един бъдещ спор няма да излезе наглава с тази жена. Щом тя се е настанила така нагло, въобще нямаше да отстъпи позициите си. В крайна сметка двамата с дъщеря му щяха да останат виновни, въпреки че имаха право.

За това той сложи стола на дъщеря си с гръб към грубата жена. Обърна се към възрастен мъж, който седеше със жена си на съседната маса:

– Извинете, мога ли да взема един от столовете, които не ползвате?

Мъжът кимна с глава в знак на съгласие и бащата веднага грабна стола, като каза учтиво на възрастната двойка:

– Много ви благодаря.

Сложи стола срещу дъщеря си и взе „масата“, която бе „заела“ грубата дама. След това я  постави между себе си и Дарина, а нахалната леля остана да седи на трите стола с багажа си в средата на поляната.

Предстоеше вторият полуфинал на състезанието на пет хиляди метра. Всички много се вълнуваха от предстоящото бягане.

Състезателките се подредиха и след сигнала всяка се устреми към победата.

Изведнъж Ники падна, след нея бягаше Ани, която се спъна в падналата пред нея и също се строполи на земята, контузвайки крака си.

Те изобщо не бяха се срещали до сега. Не се познаваха, но се случи да бъдат заедно в тази ситуация.

Ани успя да стане, но разбра, че няма да може да продължи по-нататък бе получила сериозна травма на крака си, но реши да помогне на падналата си съперница да стане.

В този момент Ники дойде на себе си и попита:

– Какво става?

В този миг усети ръка на рамото си и глас на момиче навярно спортистка като нея, които ѝ каза:

– Ставай, ставай трябва да завършим това.

– Да права сте, – все още зашеметена и малко шокирана каза Ники. – Това е състезание. Ние трябва да го завършим…

Когато стигнаха финала подкрепяйки се, те се прегърнаха и се поздравиха. А след това Ники сложи куцукащата Ани на инвалидния стол и ѝ каза:

– Никога няма да забравя , как се докосна до рамото ми и ме насърчи: „Ставай, ставай …“. Ти си истинско въплъщение на спортсменския дух.

Хубавото бе, че травмата на Ани не беше сериозна.

Въпреки, че момичетата бяха финиширали последни, лекоатлетическата федерация допусна и двете да участват във финала.

Петър уморено се строполи на стола и сподели с Румен:

– Вчера успях да премахна зъба, който ме измъчваше, в тази проклета платена клиника.

– Е как мина, – попита съчувствено Румен.

– Отлично! Зъбът извадиха, но парите ми не можаха …

И Петър изтри потното си чело.