Михаил забеляза малък стрък, който бе напъпил близо до градинския маркуч.

– Голяма работа, – каза си той. – То е напълно безобидно за двора ни.

Мина време и малкото растение се превърна в храст и започна да превзема градината. Част от стеблата му дори поникнаха на пътеката.

Съкрушен Михаил се обърна към съпругата си:

– Виж, съвсем не съм очаквал, че едно безобидно малко растение, може да има такова разрушително действие. Би ли ми помогнала да изкореним тази напаст, за да спасим градината си?

Тя веднага се съгласи, защото още от началото го бе предупредила:

– Внимавай с малките неща! Само на вид изглеждат безобидни.

И двамата се заеха с освобождаването на градината си.

Когато игнорираме или отричаме присъствието на грях в живота си, той може нежелателно да израсне и да помрачи личното ни пространство.

Като Божи деца сме екипирани и е желателно да се изправим срещу прегрешението си.

Ако Бог разкрие греха ни, можем да го отречем или да отклоним отговорността си, но резултата ще бъде плачевен и много по-трудно изкореним.

Нужно е да изповядаме и да се покаем за беззаконието си. Тогава Бог ще го отстрани, защото то вреди на взаимоотношенията ни с Господа и другите хора.

В края на ливадата пръв излезе Калчо. Той заби косата си в земята. След него бяха Пламен и Станко. Първан остави косата си легнала. Баща му като видя това му извика:

– Първане, края на косата не е заострен от липса на работа.

– Ох, забравих – и Първан изправи косата си до останалите.

– Който се пореже на коса или сърп, лошо му се пише, – въздъхна дълбоко Калчо. – Такава рана е дълбока и трудно зараства.

Към косачите приближи елегантно облечен мъж.

– Бог да ви помага, – поздрави ги Гроздан, изтупан в костюм и риза с отворена яка.

– Дал Бог добро, – отвърнаха косачите.

– Като идвах насам, – засмя се Гроздан, – жените ми рекоха, че нямате коса за мен.

– Ето вземи моята, – подаде косата си Пламен.

– Само, че косата  си иска и майстора, – подметна Калчо.

– Я да опитам, – закани се Гроздан.

Той взе косата и отиде до неокосеното. Замахна, но откос не се получи. Гроздан изненадано погледна косата в ръцете си.

– Със сила не става, – бащински го потупа по рамото Калчо. – Не замахвай, а натискай петата на косата, тревата е слаба долу, при корена. Удариш ли нагоре, тя се съпротивлява.

– Разбрах! – засрамено наведе глава Гроздан.  – Дори и да имахте излишна коса, нямаше да мога да ви помогна. Калчо е прав, косата си иска майстора.

Мъжете съчувствено се засмяха. Градското си градско, липсват му умения и опит.

– Тревата още не е нацъфтяла, а вие я косите, – поиска да се покаже за знаещ Гроздан.

– Трева се коси малко преди да цъфне, – реагира Калчо. – Бащата на Пламен ни извеждаше като малки по това време на ливадата. Късаше избуялата трева, мачкаше я, миришеше я, дъвчеше я и накрая казваше: „Утре ще косим. Цъфне  ли, соковете се губят, стеблата стават груби, губи се приятни дъх на сеното и животните не искат да го ядат“.

– Следователно и за коситбата, човек трябва да ума усет, кога да я започне, – замислено каза Гроздан.

– За коситба, жътва, копане, ….. трябва да знаеш точно кога са необходими, – допълни Станко.

– Ако си навлязъл навътре в стопанската работа, ти знаеш вече какво иска тя, – намеси се Калчо.

– Практиката на какво ли не ни учи, – каза философски Гроздан. – Някога обработвали кожите с дъбители, по-късно с дъб, смърч, върба, смрадлика, а сега вече химията си казва думата там.

Мъжете вдигнаха рамене, нали Гроздан се изучи в града, той по ги знае тези неща. След това отново хванаха косите и започнаха пак да повалят избуялата трева.

Мрачен снежен ден. Студеният вятър свистеше край ушите на хората и искаше да влезе под дрехите им.

Днес се смрачи много рано. Елисавета крачеше заедно с другите и от време на време разтриваше слепоочията си. Силно главоболие раздираше главата ѝ.

„Къде съм се забързала и аз, – каза си Елисавета. – В къщи ме чака толкова много работа, а децата пак са болни. Трябва да внимавам да им давам лекарствата точно на време, в последно време съм много разсеяна. В къщи е пълен безпорядък, нямам време дори да се обърна“.

И като си спомни за разхвърляните вещи, се разстрои.

Под краката ѝ локва. Тя не е колкото море, но бе достатъчна за да се намокрят крайниците ѝ.

Спомни си съвета на един психолог:

– Трябва да се настроите позитивно!

Но тя почти осезаемо усещаше сивотата около себе си. Опитва се да мисли: „Красиви са мокрите стебла на дърветата, с натрупалия сняг в клоните им …“

Но явно това не помогна. Мокрите крака и болките в главата набързо изтриха зародилите се естетически чувства.

Елисавета малко се стопли в маршрутката. Някаква дама до нея разговаряше на висок глас по телефона и обсебваше вниманието на всички в колата. Раздразнението нарастваше, готово да избухне в малък бунт.

На спирката се качи една бабичка. Порови в портмонето, погледна обявата за промяната на цените и въздъхна:

– Какво пак ли са дигнали цените на билетите?

И старата жена се насочи към вратата да слиза, тя не можеше да си позволи такъв билет.

До нея застана младеж и каза:

– Седнете, аз ще заплатя за вас.

Не изгря слънце, но изведнъж стана по-светло. Хората започнаха да се усмихват…..

Елисавета слезе от маршрутката. Тя видя как светлините на уличните лампи се отразяваха на пътя, а хората сякаш носеха със себе си само добри неща. Радост се разля в тялото ѝ, дори болката в главата намаля.

В къщи завари почистено.

– Мамо, – срещнаха я децата на вратата, – решихме да те изненадаме. А ти защо си така сияеща, сякаш чудо си видяла на улицата?

Да, тя бе видяла чудо не на улицата, а в маршрутката ……

През ноември получих пръчки от розов храст като подарък, с пожелания да ми бъде нещо като мост към пролетта.

В упътването бе написано устойчиви, цвят червен, но на вид бяха само голи пръчки с големи бодли.

Това, че е устойчив е добре, за това го оставих на терасата да презимува. Същата нощ имаше голям студ. А на следващия ден видях, че съм забравила да завия пръчките с чувал от зебло.

„Край, – помислих си, – свърши се с моето мостче към пролетта. Ех,  дано се укажат наистина устойчиви, но като гледам какво прави зимата край него….“

В началото на март природата засвири пролетната си увертюра. Започнаха да надничат зелени стръкчета и разноцветни пъпки разкриха красотата си.

Хвърлих един поглед на розовите пръчки и замръзнах …..Видях отново само сухи стебла с бодли, а кората им се лющеше.

– Давам ти срок само една седмица, а после …. в коша, – заканих се, не на шега.

Боднах пръчките на слънце и ги полях ……

Странно нещо е пролетта. Преброих пъпките и се засмях.

Пащърнакът е лечебно растение с приложение във фитотерапията. Иползва се коренът и семената му.

Той има съдоразширяващо действие върху коронарните съдове и по-слабо до никакво върху периферните съдове.

Има спазмолитично действие спрямо гладката мускулатура и храносмилателния трактат. Има и леко хипотензивно действие.

Терапевтичното му вътрешно приложение е при сърдечни неврози, стенокардия и колики.

Външно под форма на разтвор – ксанторин се прилага при витилиго – депигментация на кожа, поради установеното свойство на бергаптена и ксантотоксола да стимулират образуването на меланин.

Пъщърнакът може да се вари или пече, или да се използва в яхнии, супи и гювечи.

Коренът се консумира варен или печен в супи, яхнии и т.н. Има сладникав вкус, подобен на целина. За същите цели могат да се използват и стеблата на растението.