Мая реши да не се отказва от обувките на високи токове даже, когато отиде на Малдивските острови.

Ежедневен грим и разнообразна козметика, коктейлна рокля, копита и украшения, това е видът в който тя е израснала, даже спи в него.

– Но това е напълно неуместно на плажа, – опитаха се да я вразумят близките ѝ.

– Стига сте ми кудкудякали, всичко това са глупости. Мислете по-нашироко. Та там има не само пясък, а и ресторанти.

Въпреки всичко Мая пълзеше със своите копитца по плажа на Малдивските острови.

Слънце, горещина, край нея скачат малки момчета, но тя не се отказва от вида си, дори се снима нарочно, за да се покаже на завистниците си.

Разбира се, че тя трябваше да се облече според случая и природните условия, така или иначе до стаята си в хотела тя едва се дотътряше.

Навярно много семейства и хора я сочеха с пръст и ѝ се смееха. Е, не явно, а в шепата си. Хората в тузарските райони са свикнали с такива кукли, дори такива не им изглеждат подозрително, но се извиват настрана и се смеят в шепите си до насита.

Жалко е, че това е заболяване, което не се лекува. Нима такова нещо може да се нарече нормално?

Това е не само срам, но е заплаха за индивида.

Милена бе приготвила вече вечерята и викаше синовете си:

– Дани, Мишо, хайде, вечерята е готова!

Дани изтича веднага от стаята си и с нетърпение се настани на масата, гладен като вълк, готов да погълне всичко, което му предложеха.

Мишо едва едва се влачеше, като носеше със себе си любимия си багер. Седна на масата, но продължи да си играе с играчката си.

– Махни от тук този багер, – скара се майка му.

Мишо сложи до себе си играчката, но не посегна към лъжицата.

– Какво, пак ли не си гладен? – попита майката по-малкия си син.

– Мишо изяде цяла опаковка бонбони, Захари му я донесе, – каза Дани.

– Май и аз като Мишо се нуждая от повече дисциплина, – каза бащата. – Често се отвличам по телевизията и различни забавления. Така съвсем загубвам желанието да бъда в присъствието на Бога.

– Нима да се забавляваш е лошо? – попита Дани.

– Забавленията не са лоши, но те за кратко време ме изпълват с радост и задоволство, – каза бащата. –  Когато изпитвам жажда и глад за Бога, Господ ми подарява не само един миг на щастие, а много повече.

Мишо блъсна играчката си на земята, хвана лъжицата и започна да гребе от супата.

Родителите и брат му го изгледаха с изненада, а той просто каза:

– Нямам желание да се занимавам с безполезни неща, Бог ми дава всичко, от което се нуждая и то изобилно.

Странно, но тези смешни топки също са помощници при почистването праха в дома.

На всеки 15 минути Moroco Robotic Furball се търкаля по пода и събира праха.

Когато топките спрат свалете им обвивката от микрофибри и ги изтръскайте.

Този прибор е много ефективен. Освен това забавлява стопанина си с движенията си из стаята.

Домашните животни, особено котките, са във възторг от такава играчка.

Moroco Robotic Furball работи с три малки батерии за фенерче.

Този хотел по право заема първо място. 

На този етап хотелът все още не е завършен, но ако погледнем в проекта, можем спокойно да кажем, че тази сграда ще бъде лидер сред останалите.

Helix Hotel се строи за 208 стаи. За него са осигурени нови панели, които акумулират вятърна и слънчева енергия, изкуствен водопад във вътрешния двор за регулиране на температурата и влажността в помещенията.
В допълнение, проектът включва присъствието на плъзгаща стъклена стена, която периодично ще се отваря, за да проникване в залата на хотела свеж морски бриз.

Родителите на Моника много се караха. Който и да ги чуеше, как се обиждат и нагрубяват, едва ли би си помислил, че тези хора се обичат, дори би попитал:

– Как са се събрали да живеят заедно?

Тези спорове и скандали продължаваха година след година. Моника се мъчеше да ги помири. Понякога плачеше, защото смяташе, че тя е причината, те да са толкова нещастни.

Един ден, когато Моника бе на 10 години, майка ѝ си събра багажа, по точно взе всичко от апартамента и си тръгна. Мебели, съдове, дрехи, техника, всичко бе отнесено…

Моника плачеше и молеше майка си:

– Мамо, недей! Моля те остани!….Тук ли ще ме оставиш? Какво ще правя без теб?

Майка ѝ си тръгна, а Моника остана в оголелите стаи.

Тя позвъни на баща си и хлипайки му разказа:

– Мама си отиде…. взе всичко….

Баща ѝ бе разтревожен , но се опита да я успокои:

– Мони, аз съм на работа, не мога да си тръгна веднага. Затвори всички прозорци и врати. Стой там и ме чакай.

Интересно защо, но в този момент в съзнанието на Моника изплува вкусен сандвич. Такъв баща ѝ винаги ѝ правеше. И тя реши:

– Ще направя един за него.

Получи се доста красив и вкусен сандвич. Моника намери една останала пластмасова чинийка и го постави в нея. И зачака баща си.

Изминаха три часа. Когато баща ѝ се върна той бе потресен от „изкормения“ си доскорошен добре обзаведен дом.

Изведнъж Моника му подаде пластмасова чинийката със сандвич и каза:

– Това е за теб.

Изоставеният мъж седна до дъщеря си и подели сандвича с нея. Той едва сдържаше сълзите си. Беше разстроен, но трябваше да бъде силен пред малката си дъщеря.

Минаха шест години. Баща и дъщеря добре се справяха с предизвикателствата на живота.

Една вечер бащата попита Моника:

– Помниш ли онзи сандвич, който ми поднесе в изпразнения апартамент?

Моника тъжно се усмихна.

– Твоят малък жест ….. в един от най-лошите периоди в живота ми …. ми върна надеждата….