Тъмнината бе погълнала стаята и само малък лъч от луната се прокрадваше край пердето.

В детската имаше голям рафт изпълнен с играчки. До него в голям кашон бяха събрани онези детски забавления, които не се побираха на лавицата до стената.

Механичните играчки с лъскавите си корпуси се хвалеха:

– Когато бащата на Тошко ни сглоби и пусна, малкия ококори ей такива очи.

– Щом посвикна с шума ни, протягаше ръка и сам натискаше бутоните ни.

– Да но после започна да ви разглобява и разкъсва частите ви, – подсетиха ги други, които бяха наблюдавали яростта на Тошко, който безразборно или едновременно бе натискал няколко бутона, вследствие на което коли, багери, камиони и каква ли не техника замираше.

– Да впечатляващо е, когато си нов, – изпъшка старото проскубано конче, – но попаднеш ли в ръцете на Тошко, нищо не може да те спаси, особено след като ти се насити.

– Радостта на Тошко, като ни види за първи път, е кратковременна, – отбеляза едно мече, което бе загубило пухкавината и едното си ухо.

– Колко много ми се иска, да стана истински, реален и необходим на Тошко, – каза кадифеното зайче, което скоро бе дошло между играчките, – така че да не бъда захвърлено и ненужно.

– Какво значи да си истински и реален? – попита маймунката, останала без опашка и една от лапите си.

– Това означава да станеш любим, – въздъхна мечето.

– Но как може да стане това? – попита с надежда кадифеното зайче.

– О, за това е нужно да се пробуди в детското сърце любов, – обади се стария слон, който бе загубил хобота и формата си.

Вечерта бавно пристъпяше. Последната светлина потъна в нея. В стаята бе тъмно. Яна седеше във фотьойла и размишляваше върху събитията, случили се през деня.

Изведнъж се разнесе силен звън. Неспокойно се тресеше телефона на поставката до вратата.

Яна бавно се надигна, стигна до него, вдигна слушалката и тихо каза:

– Да.

– Како, да не преча? Какво правиш?

– Нищо особено. Какво има?

– Днес разговарях с един колега в работата и му викам: „Нали си знаеш аз съм си малко глупавичка“. А той ми казва, че многото знание увеличавало печалта. Това го пишело и в Библията. Вярно ли е?

Сестрата на Яна не вярваше, че има Бог. За нея Библията не бе авторитет. А сега? Вярно ли е, че това го пише, не къде да е, а в Божието Слово?

– Да, – отговори Яна. – В Еклисиаст е написано: „…. в многото мъдрост има много досада. И който увеличава знание увеличава и печал“.

– Ха-ха-ха, – изкикоти се сестрата на Яна, – значи мога да си остана глупавичка, за да ми е по-добре в този живот. Не е нужно да си пълня главата със разни мъдрости.

– Но е казано още: „Мъдрият човек е силен. И човек със знание се укрепява в сила“, – добави Яна.

– Няма значение, – засмя се сестрата, – аз исках да проверя, дали това наистина го пише в Библията. Чао.

И затвори телефона.

Който няма мъдрост, няма знание и за Всевишния, а това води до погибел. Но кой ще го разбере?

Бе позахладняло. Хората си отдъхнаха от жегите. Дъждът ромолеше по листата. Дани и Симеон седяха в стаята тихо и мълчаха.

Дани наруши тишината и попита:

– Чичо Симеоне, ти не пушиш ли?

– Не, – засмя се той. – В десети клас опитах един два пъти, но слава Богу, не продължих. Дори в казармата бях единствения, който не пушеше.

– А аз пушех, – плесна с длан коляното си Дани. – Искаш ли да ти разкажа как ги отказах?

Симеон се вгледа внимателно младежа и само кимна с глава в знак на съгласие.

– Още от 10 години ги пропуших. Криехме се с приятелите в тоалетната и …. В казармата бях един от най-страстните пушачи. Останех ли без цигари, бях готов да пребия някого.

На лицето на Симеон се прокрадна лека усмивка, но той нищо не каза.

– Един ден минавах край нашата църква и срещнах дядо Васил. Заговорихме се и седнахме на пейката под големия бор. Аз извадих една цигара и запуших. Забелязах, че старецът се наведе и започна да се моли тихо. Изведнъж вдигна глава и ми каза: „Откажи се от пушенето“.

Дани въздъхна дълбоко при спомена и продължи:

– „Оставете ме“, му извиках аз. Това не е ваша работа. „Добре, добре“, – примирено каза дядо Васил, но продължи да се моли. Няколко пъти вдигаше глава и ме приканваше: „Откажи се пушенето“. Бях непреклонен. Накрая се ядосах, станах и си тръгнах.

– И? – любопитно го изгледа Симеон.

– Прибрах се в къщи, седнах на масата и извадих цигара да запаля. Изведнъж чувам глас: „Откажи се от пушенето“.

– Да не те е последвал старецът у дома? – изненадано попита Симеон.

– Огледах се, в стаята нямаше никого. И това ми се случваше всеки път, когато палех цигара. Майка ми викаше постоянно: „Трябва да отидеш на психиатър“.

– И какво ти каза той?

– Никъде не отидох, но реших за един месец да спра пушенето.

– Успя ли?

– Да, но когато отново реших да запаля, пак чух същия глас: „Откажи се от пушенето“…… И се отказах.

– И какво повече не ти ли е досаждал?

– Не. Просто не съм му давал повод, – усмихна се Дани.

Вечерта бе прихлупила малкия град. Множество прозорци осветяваха мрака. Само Наско стоеше в тъмната стая и светлина идваше само от уличната лампа, която надничаше през прозореца.

Румен Бобров влезе и светна осветлението. Той видя сина си омърлушен да седи във фотьойла и го попита:

– Дичо, какво ти е?

Момчето вдигна към баща си тъжните си очи, но нищо не каза. Двамата се гледаха дълго и мълчаха.

След продължителната пауза Дичо тихо каза:

– Предстои ми важно състезание, а аз се страхувам, че не съм добре подготвен и ще се проваля.

– Знаеш ли какво правят командирите преди да започне битка? – попита Румен.

– Какво? – незаинтересовано вдигна рамене Дичо.

– Те ги събират на едно място и им казват: „Бъдете твърди и  непоколебими! Пригответе се, да се сражавате  в много тежък бой. Ако бъдете верни до самия край, ви очаква голяма награда! Битката си струва победата, която можем да спечелим!“

Дичо се усмихна и каза:

– Това, което ми разказа, много прилича на онова, което в неделя ни спомена учителят в Неделното училище.

– Така ли? – Румен бе много заинтригуван. – И какво точно ви каза той?

– Когато видим приятел в битка, трябва да застанем до него и да го въодушевим: “ Битката си заслужава. Не се отказвай! Ако спечелиш победата, ще бъдеш истински щастлив. Сега може би ти е трудно, но когато усетиш вкуса на победата, ще се радваш, че си се сражавал до края“.

– Така е, – съгласи се бащата, – трябва да се насърчаваме и увещаваме взаимно, особено, когато ни предстоят сериозни борби

Дичо прегърна баща си и възкликна:

– Благодаря ти, татко, че винаги намираш думи, с които да ме насърчиш и повдигнеш духа ми.

– Ти си мой син и аз се гордея с теб.

Междучасие. Кратък отдих след усилено възприемане на нови знания.

Сава и Петко се разхождаха в двора на училището и си говореха.

– Ако бях учител, никога не бих карал учениците ми, да учат предмети, които не харесват, – сподели Сава с приятеля си.

– Но нашите учители като че ли правят точно обратното, – наблегна Петко

Скоро звънецът оповести, че трябва да влязат в класните стаи и момчетата се насочиха към училищната сграда.

Нито един ученик не е толкова бит колкото Геле. Никой не е наказван толкова несправедливо като него.

– Ти за нищо не ставаш, – казваше му учителят. – Отиди да работиш, някакъв занаят научи. Ти не си, за да си блъскаш главата с учене. Ако имах такъв син, бих му откъснал главата като на пиле…..

Учителят говореше, но Геле гледаше равнодушно. Само голямото му чело от време на време се набръчкваше, сякаш не разбираше, за какво точно го съдеха и упрекваха.

Един ден учителят сериозно му се ядоса и се развика:

– Отивай да пасеш гъските и повече да не съм те видял тука.

Геле се изправи, изгледа съучениците си, погледна учителя си и каза:

– Ако хората се нуждаят от умни и способни учители, то за гъските се изисква добър и находчив пазач. Никога няма да принуждавам стадото си от гъски да прави или да се научават на нещо, което не им е полезно, за да не стана и аз гъска.

– Какво? – изкрещя учителят. – Какво искаш да кажеш?

– Нищо, – усмихна се Геле. – Не обичам недалновидните учители, а също така и невежите пасящи гъски. Ако вие сте разумен учител, не бихте карали учениците си да научават наизуст безсмислени изречения и не бихте ги наказвали безпричинно. Би трябвало да се замислите на това, че здравият разум никога не би се съгласил да зубри безсмислени измислици.

– Замълчи, глупако, – учителят позеленя от яд.

– Шестата Божия заповед ни учи да петним учениците си с непристойни думи. Изглежда Бог ни е дал право да крещим и да излизаме от кожата си, – каза спокойно Геле и напусна стаята.

– Хванете го! Дръжте го! – обезумял крещеше учителят и сочеше с пръст към двора.

Никой от учениците не мръдна от мястото си.