Никофор и Драгой почти всека вечер се срещаха пред шахматната дъска. Това се беше превърнало като своеобразен навик и за двамата. Играеха много добре и бяха почти равностойни. Поделяха си победите и загубите.

Тази вечер бяха изиграли само две партии, но бързо загубиха интерес към играта. Проблемите, които ги бяха притиснали през деня и мислите свързани с тях, ги разсейваха и двамата бъркаха постоянно.

Никифор бутна фигурите и се засмя:

– Стига, и двамата не мислим! Ще донеса нещо да се почерпим.

След малко се върна с бутилка червено вино и две чаши. Двамата дълго стояха и мълчаха пред пълните чаши

Накрая Драгой отпи от чашата си и каза:

– Може би си чувал за Турчина?

– Да, – потупа с длан коляното си Никифор. – Бил е конструиран от Волфганг фон Кемпел през 1769 г., но това по-скоро е било прикритие на истински шахматист, който е играел с желаещите.

– А знаеш ли, че през 70 години на 19 век се появил във Великобритания автомат „Мефисто“, – продължи съвсем сериозно Драгой,- конструитан от Чарлс Гъмпел. За разлика от Турчина, той нямал скрит оператор и бил управляван от разстояние с електромеханични средства.

– А чу ли за доктор Фикс? – попита Никифор.

– Да , но доктор Фикс е механична кукла, – засмя се Драгой, – и познава тайните на шахмата така, все едно тази игра е измислена от нея.

– Навлекли му бяха оранжев костюм, зелена папионка и син цилиндър, – допълни Никифоров. – Пак беше на панаира и приканваше желаещите да изиграят една партия шах с него само срещу четири лева.

– Ха-ха-ха-ха, – смехът на Драгой изпълни стаята.-  Видях го как малниеностно се разправяше с противниците от мъжки пол, но с дамите беше истински кавалер и оставяше те да го победят.

– Е, това го превърна в знаменитост – леко се усмихна Никифоров.

– Чух, разправят, че това панаирно представление няма да продължи дълго, – каза Драгой.- Разказваха, че Михо, побеснял. Нахалната кукла го победила само с пет хода. Михо извадил пистолет, този дето му бяха дали, нали е пъдарин и преди някой да успее да го спре, стрелял право в гърдите на куклата. Гърмежите уплашили присъстващите, а Михо изчезнал.

– Аз бях там, – каза Никифор, – След като успяхме да изтеглим куклата отзад в стаята видяхме, че от дупката, където бе минал куршумът се появи струйка кръв. Някой дръпна едно лостче отстрани и доктор Фикс се отвори като съркофаг.

– Навярно вътре е бил трупът на истинският шахматист, който е играел? – попита Радой загадъчно.

– Да, това беше Симо, – каза Никифор, – който за да издържа семейството си, приел да участва в тази шмекерия.

– Намерили ли са му добър заместник? – попита Радой.

– Не! Рачо го замести, но той не е толкова добър – каза Никифор.

– Е, доктор Фикс ще залезе като атракция на панаирите, – махна с ръка Радой.

Светъл ден без слънце. Птиците шумяха в градината, а лозите бяха обвили улука към покрива. Но мъката се прокрадваше и в светлината.

„Направи го, – помисли си Сара. – Напусна ме“.

Въпреки всичо, което преживя, тя прие болката. За нея това беше истински шок, като камък хвърлен в прозореца ѝ, който разби всичко на парчета.

„Толкова ли отчайващо беше да си тук до мен? – питаше Сара. – Толкова ли беше живота ти тъжен,  със мен, Живко?“

Много ѝ се искаше от безвъзратно изгубената надежда, в светлината на това утрото, да изрови някой затрупан въглен или последната искра, за да запали нов огън от нея.

Тя се беше подготвила за самотата, но не и за изоставянето.

Накъде дълбоко в себе си бе скрила мисълта, че ще бъде напусната и изоставена. И когато тази мисъл изплува, Сара избухна в сълзи. Падна на колене в стаята и се разрида.

Понякога се вкопчваме в хората, които се опитват да си тръгнат от нас, забиваме се в тях като тръни, само и само да останат с нас.

А нима не трябва да останем заради другия? Иначе не би имало любов и доброта.

И все пак това е въпрос на избор. Всеки сам решава за себе си.

Под земята има стотици, може би хиляди невероятно скъпи – подземни тунели. Произходът на някои и днес си остава загадка, докато други са били построени за съвсем разбираеми цели.
Такъв е тунелът на „златотърсачите“ дълък 80 метра.

С него е свързано едно от най-зрелищните обири на банка в историята.
В началото на 2005 г. престъпници успели да избягат с еквивалентни на 40 милиона евро парични средства от трезорите на бразилската централна банка.
За целта те създали магазин за продажба на изкуствена трева.  За да изглежда прикритието правдоподобно, магазинът бил рекламиран в местния вестник и дори на бейзболни шапки.
Паралелно с продажбата на трева, в задната стая на магазина престъпниците копаели тунел под улицата до трезорите на банката.
Най-необичайното на това престъпление било, че крадците взели пари, които били в обръщение и за това не можело да бъдат проследени.
Много от обикновените изпълнители, били хванати или убити, но лидерът на бандата, човек известен като Пауло Серджо и до сега е на свобода.

Клоунът Сергеев, който всички познавали с името Мусля, по време на турне в Сибир бил в същият хотел, в който бил отседнал известен цигулар, пристигнал за първи път на това място. Техните стаи се оказали една до друга.
Музикантът рано сутринта репетирал ново сложно произведение, а вечерта, за да се разведри отишъл на цирк, неговият концерт щял да бъде едва след два дена.
Сложили го на първия ред. На арената излязъл Мусля със стара цигулка и изпълнил три музикални импровизации.
Слушателите затаили дъх, той свирел майсторски.
Гастролиращият цигулар чул фрагменти от произведение нотите, на които били у композитора-автор и музиканта, за който била написана тази музика.
Известният музикант се втурнал зад кулисите:
– От къде взехте тази музика?
– Тази сутрин в хотела, – искрено признал Мусля, – някой свиреше в хотела. Хареса ми мелодията и я запомних.
– Вие сте гений. Това е невероятно. Да запомните и да изсвирите тази музика по памет. Нужно е да се опознаем по-отблизо.
След спектакъла цигуларят в модерен костюм и много по-скромно облечен клоун отишли в един ресторант.
Три дена след това Мусля отсъствал от цирка, а концертът на цигуларят трябвало да се отмени. Нито музиканта, нито клоуна могли да намерят.
А те се затворили в една стая, изключили телефоните си и свирели един на друг. Когато свирел известният цигулар плачел Мусля, а когато свирел Мусля, плачел цигуларят.

В деня, когато Станиславов трябваше да се срещне с Ласков, беше напрегнат и за двамата. Станиславов още не знаеше как да постъпи в случая. Ласков се яви точно навреме в дома му. На устата му грееше надменна усмивка, но под привидната му вежливост се усещаше едва сдържано търпение.

След размяната на баналности Станиславов го поведе към всекидневната. Настаниха се в креслата. Станиславов се възползва от миговете на мълчание и огледа госта си.

Той добре разбираше какво се крие зад спокойната физиономия на Ласков. Младият човек му бе донесал своя повест и сега с нетърпение очакваше присъдата му. Станиславов бе смятал винаги, че една сурова критика, колкото и градивна да бе, е доста болезнена особено за начинаещ млад автор. Това е тежък удар, който би смазал крехкото му его. Станиславов разбираше, че държи в ръцете си бляновете на този млад човек. Можеше да ги унищожи или да ги пощади. Въпросът беше дали да каже истината на този арогантен тип или да го излъже милостиво.

– Е, господин Станиславов, – не издържа Ласков и подкани домакина, – как ви се видя моята повест?

Въздухът в стаята леко завибрира. Мълчанието на Станиславов беше като бент, който задържаше потока на събитията.Той реши, че на този младок би му казал истината, но не от злоба, а само да види как ще понесе тежкия удар.

Станиславов се прокашля и каза с леден тон:

– Прочетох повестта ви много внимателно и трябва да призная, че не ми хареса. Казвам ви това, защото разбирам, че една лъжа от моя страна би била пагубна за вас.

Усмивката се изтри от лицето на Ласков, а ръцете му се свиха в юмруци. Но това не попречи на Станиславов да продължи да го критикува любезно:

– Тръгнали сте от една наивна идея и сте я развили крайно несполучливо. Творбата ви има хаотична структура, сцените са объркани. Човек остава с впечатление, че между събитията няма никаква логика. Стилът ви е подобен на някой нотариус и предизвиква неизбежно отекчение.

Станиславов огледа лицето на събеседника си. Но гостът не излъчваше никакво напрежение при такъв коментар на повестта му. Ласков едва успя да овладее смайването си.

– Чудя се по какъв начин сте чели повестта ми, – тихо каза Ласков.

Станиславов разбираше, че гостът му съвсем не бе от лед. Той бе по-скоро болезнено горделив, но винаги морално непобедим. Такива хора са безкрайно самодоволни и смятат, че могат да правят всичко, с което се захванат.

Явно Ласков беше решил да покаже пред света, че има необикновенно въображение, ловко умее да размества думите от речника и че притежава дарбата да пише.

Гостът пое въздух, завъртя главата си на едната страна, после на другата и се опита да си възвърне самообладанието.

– Вие сте добър писател, но мисля, че грешите в преценките си, – спокойно каза Ласков.

– Вие имате право да си мислите каквото си искате, – смръщи вежди Станиславов. – Но вие потърсихте мнението ми. Съжалявам, че не ви казах това, което искахте да чуете, но бях искрен.

– Може би имате право, че повеста ми се нуждае от щателно редактиране – започна защитата си Ласков, – що се отнася до стил и стуктура, но това е първият ми опит, така че не съм очаквал резултата да е отличен. Идеята може да не ви харесва, но защо не оценявате литературните ми дарби, така обиждате моя интелект.

Станиславов само повдигна рамене и нищо не каза.

Ласков стана подаде ръка на домакина за довиждане и се насочи към вратата. Стъпките му бяха тромави и бавни, сякаш огрона тежест се бе стоварила върху раменете му.

Когато Станиславов остана сам в стаята, се замисли: „Дали не бях прекалено жесток с този млад човек …… и все пак в него има нещо. Надявам се да превъзмогне критиката и да се насочи към друго, в което би бил по-добър“.