Баба Поля разхождаше своето куче, дребен пудел. Кучето беше не по-голямо от котка. То бе рошаво и доста пъргаво.

В един момент баба Поля се спря да поговори със съседката, а пуделът се понесе из двора, за да си избере място, където да се изходи.

Пуделът замря, тялото му зае напрегната поза. То бе цялото съсредоточено в това, което вършеше. Чакаше напрегнато, докато не свърши исканото от природата му.

На самия край на късата опашка на пудела се клатеше нещо топчесто, доста тъмно на цвят.

Наблизо летеше врана. Дали пуделът се намираше на територия, която тя смяташе за своя или това, което се бе захванало за опашката на кучето ѝ трябваше за отопление на гнездото ….. не знам.

Така или иначе враната косо, но в същото време уверено започна да  приближава кучето, прицелвайки се с клюна си върху висящото нещо от опашката му.

Но май нещо не вървеше, както трябва. С какво ли е нахранила старицата кучето си?

Пуделът започна нервно да пристъпва напред назад. Враната отскачаше, но решимостта ѝ не я напусна. Накрая птицата избра подходящият момент, хвана здраво нещото клатещо се на опашката на кучето и със всичката си сила го дръпна.

Пуделът започна да джавка пронизително, а враната без да остава започнатото, бързо и успешно го приключи.

Баба Поля не можа веднага да разбере какво става.

– Защо тази врана кълве кучето ми? – не можеше да се начуди старата жена.

От къде можеше да знае тя, че враната е помогнала на нейния любимец, да се отърве от нещо, което неприятно се бе залепило за опашката му?

Александър и Мая седяха на пейката. Сашо бе забелязал, че Мая е тъжна и ѝ предложи да се поразходят, но от ходенето им нищо не излезе.

Мая беше вглъбена в мрачните си мисли и постояно мълчеше. На опитите на Сашо да поговори с нея, тя отговаряше едносрично и отново млъкваше.

Двамата бяха на 18 години и учеха в един и същи клас. Сашо отдавна харесваше Мая, но не смееше да ѝ каже. Когато я видеше тъжна се стараеше да я разсее и развесели.

Накрая Сашо не издържа и каза:

– Мая не мога да те гледам такава посърнала. На мен съвсем не ми е безразлично, как се чувстваш. Искам да си щастлива и да се усмихваш.

Мая въздъхна дълбоко, очите ѝ се премрежиха от сълзи, а думите ѝ потекоха, като голяма река изпълнена с болка и мъка:

– Случайно научих, че баща ми изневерява на майка ми.

Сашо я погледна съчувствено, неговите родители се бяха развели, когато той беше на 10 години. Тогава много тежко го преживя.

– Ако кажа на мама, те ще се разделят, – Мая безпомощно погледна към Сашо. – Какво да правя?

Александър само вдигна рамене, той знаеше, че случаят е безнадежден и обречен на провал.

– Знам, че мъжете понякога изневеряват на жените си …., – Мая едва не се разплака, – но когато става въпрос за майка ми и баща ми, ……това ще нарани мама. А тя е толкова грижовна.

– Майка ми също не можа да го понесе, – сподели Сашо, – дълго след развода я чувах да плаче в спалнята.

– Моят баща е красив мъж – каза Мая – и жените се заглеждат по него.

– Ако само се заглеждат по него, – каза Сашо, – в това няма нищо лошо.

– Скоро, съвсем случайно чух баща ми да си уговаря среща с някоя си Камелия.

– Но това може да е било свързано с работата му, – каза Александър. – Някаква делова среща.

– Ако беше бизнес среща, – ядосано смръщи вежди Мая, – защо ще я нарича „зайче“ и „душичко“?

Сашо не можа да възрази с нищо на това.

– Мисля, че баща ми отдавна изневерява на майка ми, – каза настървено Мая. – Мама цял месец беше в болницата, той е посещаваше там, но вечер се прибираше след полунощ „от работа“.

Мая започна да чертае с обувката си линии пред пейката.

– Съжалявам мама и ненавиждам баща ми за неговото предателство. Ако ѝ кажа, двамата ще се разведат, но ако премълча трудно ще мога да възприема баща си като достоен човек и идеал за мъж. Какво да правя?

Сашо разбираше положението, но не можеше да ѝ даде никакъв съвет.

– Страхувам се, – продължи да излива болката си Мая, – че мама ако узнае за изневярата на баща ми, ще заприлича окончателно на старица. Тя така и не се оправи след операцията.

Мая се разплака. Сашо сложи ръка на рамото ѝ и тихо каза:

– Мая, ти не можеш да им помогнеш, ако сами не се разберат. Каквото и да правиш, всичко зависи от тях двамата. Доколко могат да си простят и да започнат всичко отново без съмнения един спрямо друг.

– Съвсем нищо ли? – Мая го погледна отчаяно в очите.

– Да, – въздъхна тежко Сашо. – Но трябва да внимаваме ние, да не правим така утре, когато имаме свое семейство, дом и деца.

На 90 години Норма изгубила мъжа си, а няколко дни след това разбрала, че е болна от рак. Тя се отказала от операция и следващата я химиотерапия.

Вместо това решила да пътешества из САЩ.

– Какво лечение? – казала Норма. – Аз съм на 90 и вече си отивам.

И го направила.

Децата на Норма живеели в придвижващ се фургон и когато старицата споделил с тях своите планове, те я подкрепили.

Така 90 годишната жена се отправила на пътешествие. Тя нямала болки и не се чувствала дискомфортно. И ракът я освободил.

Когато докторът на Норма обвинили в безоотговорност, той отговорил:

– Тя е избрала свой метод на лечение. И той се оказа успешен.

Дребната весела бабичка пътувала по щатите, обогатявайки живота си с нови преживявания и впечатления.

Жената посетила много национални паркове в САЩ, видяла Скалистите планини и дори станала участник в една от индиянските церемонии! При нея дори нямало намек, че е паднала духом.

Норма ни дава много добър съвет:

– Каквото и да стане, просто продължавайте да живеете. Това не е чак толкова трудно, колкото изглежда.

– Къде отиде Любовта? – попита малкото Щастие своя баща.

– Тя умира, – отговорил бащата. – Хората, синко, не ценят това, което имат. Просто не умеят да обичат.

Малкото Щастие се замисли.

– Когато порасна , ще започна да помагам на хората.

Минали години. Щастието пораснало и станало голямо. То помнело за своето обещание и с всички сили се стараело да помогне на хората, но хората изобщо не го чували.

Постепенно щастието от голямо се превърнало в малко и започнало да закърнява. То започнало да се страхува, че съвсем ще изчезне.

И тръгнало на дълъг път, за да открие лекарство за своя недъг.

Щастието дълго вървяло, но никого не срещнало по пътя си. Станало му лошо и то спряло да си отдъхне. Избрало едно разперило клоните си дърво и задремало. В просъница чуло приближаващи се стъпки.

Отворило очи и видяло, че по пътя вървяла грохнала старица, облечена в дрипи. Тя била боса и се подпирала на дървена тояга.

Щастието се втурнало към нея.

– Седнете. Сигурно сте много уморена. Трябва да си починете и да се подкрепите.

Краката на старицата се подкосили и тя рухнала на тревата. След като си починала малко, тя казала следното на Щастието:
– Обидно е да те смятат за грохнала, а аз съм още млада. Наричат ме Любов.

– Вие ли сте Любовта?! –  попитало поразено Щастието. – На мен са ми разказвали, че Любовта е най-прекрасното нещо на света.

Любовта внимателно го изгледала и попитала:

– А ти как се казваш?

– Щастие.

– Наистина ли? На мен също са ми казвали, че Щастието е прекрасно.

И тя измъкнала от своите парцали едно огледало. Щастието погледнало отражението си и се разридало. Любовта нежно го прегърнала.

– Какво са направили с нас тези зли хора? – изплакало Щастието.

– Няма нищо, – казала Любовта. – Ако ние сме заедно и си помагаме, бързо ще станем млади и красиви.

Там под зеленото дърво Любовта и Щастието сключили съюз и решили никога да не се разделят.

От тогава, ако си тръгне Любовта от някъде, заедно с нея си излиза и Щастието. Те не могат да съществуват отделно, но хората и до сега не могат да разберат това.

Беше края на април. Едри дъждовни капки падаха върху листата на току що разлистилите се дървета.

Страти избяга от работилницата на чичо си, защото бе счупил няколко гърнета. Смеси се тълпата и реши да се прибере, когато притъмнее.

Момчето забеляза, че на едно място от площада се струпва повече хора от обикновено.

„Там става нещо интересно“ – помисли си Страти и пое веднага в тази посока.

Когато приближи разбра, че щяха да горят някаква старица на клада. Страти никога не бе виждал такова нещо, за това застана там да гледа.

– Какво престъпление е извършила? – попита той хората около себе си.

– Тя е лолард. Такива като нея твърдят, че тялото Божие на олтара е просто парче хляб.

– Като хлябът, който правят пекарите ли? – попита Страти.

– Пуснете детето напред да види, – извика някой. – Нека се учи. За него ще е от полза да види, как горят еретиците. Та после редовно да ходи на литургия и да изпълнява всичко, което му казва свещеникът.

Избутаха го най- отпред.

– Ела тук до мен момче, – каза една едра жена. – Ще ти се опростят греховете, ако гледаш. А на онези, които носят подпалки за кладата, ще им се опростят 40 дни от престоя им в чистилището.

Когато стражите доведоха старата жена до кладата, хората започнаха да крещят и да ѝ се присмиват. Тя беше много стара според представата на Страти. Стражите почти я носеха. На места косата ѝ бе изскубана на кичури.

– Сигурно сама се е скубала от отчаяние, – говореха хората зад нея, – когато е осъзнала греховете си

Зад еретичката вървяха двама тлъсти монаси, които пристъпваха гордо и наперено.

– Виж я само, – каза жената до Страти, – осемдесет годишна е, а е порочна до мозъка на костите си.

– Няма никакви тлъстини, – обади се един мъж, – всичко ще свърши много бързо, ако вятърът не промени посоката си.

– Но какъв е грехът ѝ? – попита Страти.

– Нали ти казах, – сгълча го жената до него.  – Освен това, е казвала, че светците са просто дървени фигури, нарисувани върху стените.

Изведнъж едрата жена вдигна ръце свити в юмруци и нададе рев. Хората покрай нея подеха с вой вика ѝ.

Тълпата сякаш кипеше. Всички се блъскаха напред, виеха, свиркаха и тропаха с крака. При мисълта какво ще види, на Страти му стана студено.

– Гледай, – насърчи го жената до него.

Стражите привързаха старицата с верига към стълба. Появи се свещеник, който я призова да се откаже от ереста. Устните на жената се движеха, но не можеше да се чуе какво говори.

– Ако я убедят да се откаже, ще я пуснат ли да си върви? – попита Страти.

– Кой те ли? – засмя се едрата жената. – Няма да я пуснат. Виж как призовава сатана на помощ.

Всички се оттеглиха, а стражите почнаха да трупат дърва и слама около старицата.

Дъждът бе спрял и слънцето се бе показало зад облаците.

Когато палачът се появи с факла в ръката, пламъка ѝ изглеждаше много блед  под слънчевите лъчи, по-скоро бе като някакво раздвижване на въздуха.

Монасите пееха издигнали кръст пред старицата. Сред дима жената пищеше.

– Сега вече призовава светците, – казваха хората наоколо,

Когато димът се разнесе, се виждаше как пламъците бяха обхванали жената. Тълпата зарева възторжено. Мина доста време преди писъците на горящата да престанат.

– Никой ли не се моли за нея, – попита Страти.

– Че какъв смисъл има?

От старицата не бе останало нищо, но стражите обикаляха около кладата и хвърляха към огъня търкулналите се навън главни.