Живял някога в света един малък човек. Още от детството си той обичал празниците и чудесата. Когато бил дете пишел на Дядо Мраз за съкровените си желания. Мечтите на малкия човек се сбъдвали и всяка година той измислял нови желания за приказния старец.

Минало време и малкият човек пораснал. Разбрал, че Дядо Мраз не съществува и достигнал до извода: За това не всички мечти се сбъдват.

На мястото на изгубеното убеждение, дошла нова вяра и малкият човек продължил да очаква чудеса.

Трябва да подчертаем, че на него му провървяло. Около малкия човек имало любящи и грижовни хора, които се стремели да му дадат радост и усмивки. Но за съжаление, според него, те не можели да правят чудеса.

И със всяка изминала година малкият човек все повече и повече се разочаровал.

В същото време завършил университета с отличен успех, по-бързо от своите съкурсници получил желаната длъжност, скоро бил оценен и повишен.

Той можел да си купи какъвто иска автомобил, за разлика от връстниците си, които не можели да си позволят това.

Срещал прекрасно момиче, което отговорило на чувствата му. Тя го обичала, обграждала го с топлина и нежност. Заедно посетили не една страна, срещали залези и изгреви на брега на морето.

Скоро момичето станала негова жена и тя го дарила с две прекрасни деца. И малкият човек се смирил със своя живот, но на всеки празник, бил той Нова година или рожден ден, той неизменно очаквал чудо.

Така се случило и през тази Нова година. Малкият човек щателно наблюдаваше дома си и всяко движение в непосредствена близост до къщата си или вътре в самия него, но нищо загадъчно и удивително не се случило. Негодуванието и гневът на малкия човек растели.

Така той живял със семейството си няколко години, но жена му не издържала на постоянното му недоволство и си тръгнала. Децата взела със себе си.

Малкият човек срещал много жени, но никоя не могла да се задържи край него, измисляйки  за него постоянни радости. На работата скоро бил заменен от по-млади и активни младежи, а своята старост той провел в компанията колекция от машини.

Когато дошъл водачът му към отвъдното, единственото, което вълнувало малкият човек било:

– Защо не стават чудеса?

Водачът погледнал малкият човек с укор и му отговорил:

– Те ставаха, но ти не ги забелязваше.

– Тогава за какво са нужни, щом аз не съм ги виждал? Те са били предназначени за мен, следователно аз е трябвало да ги виждам! – възмутил се малкият човек.

– Чудесата са прекрасни с това, че с когото и да се случат, той им се радва от все сърце. В твоя живот е имаше много чудеса. Ти можеше да избереш каквато работа искаш и да достигнеш в нея успех. Със своите дела си принесъл не малка полза за хората. Ти можа да видиш много страни и да се запознаеш с хора, които живеят различно от теб. Срещна истинската си любов и ти се родиха прекрасни деца.

– Нима това са чудеса? – възкликнал малкия човек. – Хората правят ли чудеса?

– Ти изгуби живота си в очакване, вместо да разбереш какво е това чудо и да се научиш самият ти да го създаваш. Близо до теб имаше много хора, които умееха да правят това, – казал в заключение водачът му и отказал да отговаря на другите му въпроси.

Малкият човек се успокоил и го последвал. Той си спомнил картонената машина, която му подарило неговото семейство на отдавна отминала Нова година и съпругата му, която всичко разбирала. Тя учила децата си да не чакат, а сами да правят чудеса.

В края на войната осем войника се промъкваха през обкръжението към своите на изток. Беше зима.

Вървяха по пътища и през полета и гледаха да не попаднат в плен на германците.

Една вечер съвсем бяха останали без сили. Снегът им беше до колене. Бяха стигнали до някакво поле.

– Тук ще замръзнем и ще си останем завинаги, – прошепна плахо мършаво, изпосталяло войниче.група, ръка, далечина, другар,

Един едър войник, който вървеше начело на групата вдигна ръка и посочи в далечината. Другарите му бяха изморени, но извиха поглед в оказаната посока и забелязаха светлина. Войниците ускориха крачка с надежда и тръгнаха към нея.

Скоро стигнаха до малка къща на хълмче сред полето. Един от войниците почука и влезе. Вътре един възрастен човек си кърпеше валенките.

Войникът искаше да помоли за подслон, но не стана нужда. Старецът го погледна и каза:

– Влизайте, може да останете да пренощувате.

Войниците не чакаха повторна покана. Влязоха на топло. Натъркаляха се по пода. Бяха много изморени и бързо заспаха.

По едно време един от войниците отвори очи. Вече се бе съмнало. Всички лежаха накуп не на под, а на земята и шинелите им бяха покрити със лек сняг.

Над тях нямаше покрив, а чисто небе. Някъде наблизо биеше камбана. Те скочиха и тръгнаха по посока на звъна.

Влязоха почтително в храма, навели глави.

Изведнъж един от войниците посочи една от иконите и смаян каза:

– Това е старецът, който ни приюти тази нощ.

Всички погледнаха образ на иконата не по-малко изненадани от него. След това вдигнаха ръце и благодариха за спасението си.

Бай Кольо седеше под ореха и говореше на група млади момчета, които го слушаха със зяпнала уста. Това се случваше почти всеки ден. Старецът беше сладкодумен, но и младежите имаха какво да научат от него.

– Трябва да разберем и приемем, че християнството не е някакво разумно социално учение, което може да разреши проблемите на човешкото съвместно съществуване.

– А може ли да се приеме, че е като хуманизма? – попита един от младежите.

– Според Христос, – каза бай Кольо, – то “ не е мир, а меч“. То зове към преодоляване не на социалната несправедливост, а към човешката природа, за да бъде тя преобразявана в Божествена, а това става само с помощта на Божията благодат.

– А ако човек отрече Голгота и тесния път? – запремига плахо Марко.

– Тогава се отрича християнството и неговата висша цел, – поклати глава бай Кольо.

– А до какво води изопаченото християнство? – попита Младен.

– До безброй човешки групировки, които умуват над разрешването на социалните конфликти, – отговори бай Кольо.

– Някой е казал, че животът е съвкупност от сили, които се съпротивлява срещу смъртта. Това вярно ли е? – попита Пламен.

– Всеки грях е действие отслабващо тази съпротива, – каза бай Кольо. – Това е нож в гърба на живота. Предателство спрямо него. Ето защо, когато животът на човек е изпълнен със грях, в сърцето му има горчилка. Единствения път да се освободи от тази горчилка е покаянието.

Наближаваше края на деня и всички тръгнаха към домовете си. Бай Кольо гледаше след момчетата и се молеше в душата си: „Господи, помогни им да намерят правилния път. Срещни ги, Боже!“

Гошо живееше в една съборетина и носеше в себе си болката от загубата на родителите си. Беше се отделил от другите, защото не можеше да понася съчувствието им.

Често се връщаше в спомените си назад, когато родителите му бяха живи. В отделни случаи съжаляваше, че е постъпил така, дори не бе поискал да му простят.

Той знаеше, че майка му и баща му много го обичаха, те неведнъж му го бяха казвали и засвидетелствували с действията си.

Гошо също ги обичаше, но никога не им го бе казвал. А нещата, в които се бе забъркал няколко пъти съвсем не говореха в полза на това.

Бай Иван често наминаваше насам, разговаряше с младежа и му помагаше с каквото може. Той не му беше роднина, а просто познат, който вземаше присърце съдбата на младия мъж.

Днес пак бе дошъл до съборетината и разговаряше с Гошо.

– Човек може да избегне съжалението, но трудно може да го махне от себе си ако то се е настанило в него, – каза старецът.

– Как човек може да избегне съжалението? – попита Гошо.

– Като не оставя недовършени неща, – съвсем простичко обясни бай Иван. – Да не забравя да каже по някоя хубава дума на хората край себе си. Да прегръща людете и да им благодари. Когато изпитваш любов към някого, не се страхувай да му кажеш: „Обичам те“. това няма да те направи смешен в неговите очи.

– Наистина ли? – недоверчиво погледна Гошо старецът. – И това е всичко?

– Да, синко, мислех, че го знаеш. Може би не искаш да мислиш за това, но ще дойде момент, когато и това ще стане. За да избегнеш съжалението, прави и казвай всичко хубаво, което искаш да направиш или кажеш на хората, които обичаш. Защото рано или късно ще разбереш, че понякога в този живот, дори не остава време да прошепнеш: „Довиждане“.

Дядо Петър седеше под стария орех, хората минаваха и го поздравяваха. В селото го почитаха и уважаваха за мъдростта му.

Той имаше внук Пепо, който се вреше навсякъде и се интересуваше от всичко. Момчето порасна и се поизточи, но и като младеж бе буен и любознателен

Пепо видя дядо си под ореха и дойде при него.

– Вчера ми говореше за правилното мислене, дядо, – каза Пепо. – Имаш ли нещо против пак да поговорим за това?

– Добре, – съгласи се малко неохотно старецът. – Всичко, което се случва на човек добро или лошо, е следствие на неговото мислене. То предопределя взетите решения и направените избори, водещи до неговите действия.

– Резултатите остават, – каза младежът, – те никога не изчезват, а отгоре на това се и трупат. Странното е, че едни могат да привличат, а други да бъдат като бариера.

– Това се нарича „репутация“,  – уточни дядо Петър.

– Не вярвам да се създава репутация от едно единствено действие, – каза Пепо.

– Тя се създава с времето, – поклати глава старецът, – чрез много повторения и еднотипни действия.

– Интересното е, – каза младежът, – че нито лични симпатии, дори намесата на държавата не са в състояние да вкарат принудително успех в живот, известен с лоша репутация.

– Успехът идва сам, – подчерта дядо Петър, –  той не може да бъде поискан или принуден. Не възможно е да бъде прескочен някой момент от този процеса на изграждане. След лоши резултати, породени от неправилни действия, човек може да заяви, че е решил да промени поведението си и наистина да го направи, но ако фундамента му не бъде поправен ….. мисленето му не се промени, резултатите пак няма да бъдат добри.

– Защо? – попита младежът.

– Защото те са произведени от действия, които са плод на решения, взети по стария начин.

– Тогава защо на човека да не му дадем повече от една възможност да се поправи? – попита Пепо.

– Докато този човек не промени мисленето си, той няма много варианти за успех. Когато нечия лоша репутация се е установила, хората очакват глупави решения, водещи до неприемливи действия и получаване на посредствени резултати.

– Какво ще ме посъветваш в случая, дядо?

– Не се събирай с хора създали си лоша репутация.