Наоколо гъмжеше от мъже, които пренасяха нещо в колички или на ръце. Приличаха на безброй мравки, които в неспирни колони се точеха към „съкровището“.

Един камион бе паркиран на тротоара. За него бе закачена верига. Другият ѝ край бе вързан за метална решетка преграждаща вратата на банката.

Моторът изръмжа и камионът потегли. Решетката подаде и се откърти. Мъже с брадви и лостове разбиха вратата. Тълпата като обезумяла се втурна в банката.

Някой се развика:

– Вътре е заредена бомба.

Хората се отдръпнаха назад, а тези, които бяха успели да влязат, тичешком напуснаха сградата.

– Сигурно някой е искал сам да обере парите, за това е дал фалшива тревога, – обади се женски глас от тълпата.

Изведнъж хората пак се юрнаха в банката, но скоро излязоха с празни ръце. Главите им бяха клюмнали, а в очите им се четеше отчаяние.

– Обрали са всичко, преди да избягат, – недоволно мърмореше някой.

– Негодници и крадци, това са те, – роптаеше белокос мъж.

Магазините, ресторантите, хотелите, обществените сгради, …., дори болниците не бяха подминати от мародерите.

Навсякъде се разнасяха компютри, телевизори, вентилатори, бюра, столове, огледала, скъпи сервизи, чинии, чаши, …

– Те ни откраднаха, свободата, парите и правото на избор, – ревеше едър мъж, като сочеше към една от правителствените сгради.

– Хората си мислят, че сега могат да вземат всичко, – махна с ръка един старец. – Сякаш това може да замени отнетото.

– Тези, които крадяха от народа, – извика младеж, целият зачервен и настървен, – се скриха и избягаха.

– Какво е един прашен компютър, срещу десет години отнет живот, – разсъждаваше мъж съсипан от мъченията и изтезанията в затвора.

– Накъде си помъкнал този телевизор, – скара се един едър мъж на слабичък младеж, който едва се движеше под товара си. – Нали гръмнаха електростанциите. Забрави ли, че и ток няма.

Някой се движеха като унесени, без нерви, без чувства, повлечени от общия поток на безумието. Други клатеха глава и премигваха само с очи.

Войната бе отровила хората и от тях изригваха тъмни желания и спотаени страсти. Бе се отворил адът на човешките емоции.

– Обещаваха ни да отворят вратите на свободата, но вместо тях открехнаха тези на хаоса, – каза с треперещ глас старец, целия в дрипи и рани по главата и ръцете……

Как беше се зародила, никой не знаеше. Но тази легенда като птица бе прелетяла през вековете и тревожно мътеше умовете на млади и стари. Откърмени с преданието за съкровището на Александър Македонски, нейде заровено из този край, мъже и младежи разравяха и копаеха неуморно, водени от някакви скрита страст и желание за богатство.

Някаква гледачка бе предрекла, че да се открие това съкровище, трябва да погинат 10 човека. Тази заплаха нито спря, нито разколеба, търсачите на несметни богатства.

Много смели иманяри бяха загинали по тези места, а повечето  от преминаващите от там приемаха предаваните от уста на уста страшните истории,  като приказки за сплашване.

През есента Петър и брат му обработваха нивичката край пътя. На горният ѝ край имаше откъртени от близката скала каменни блокове. Между тях стърчеше плосък, наклонен камък с човешки ръст. По обяд Петър беше седнал близо до него. Изведнъж се заслуша  и повика брат си. Счуваха му се  шумове, които сякаш излизаха от земята, приличаха му на хрупане и то на големи животни. Страно,  наблизо не се виждаше да има добитък. Братът на Петър се засмя и махна с ръка.

– Бабини деветини, нищо не чувам.  Сторило ти се е.

На другия ден Петър отиде сам на мястото. Времето беше облачно. Заваля проливен дъжд. Светкавици раздраха небето, а близък тътен като че ли предвещаваше нeчия гибел. В тази суматоха на природата Петър потърси място, къде да се скрие. Мушна се под една наклонена скала. Когато вдигна глава нагоре, забеляза сребриста  плочка. Протегна ръка и я откърти с ножчето си.

На плочката имаше  две преплетени змии. Когато ги разгледа с фенерчето си,  усети неизпитван до тогава страх.  Прибра се, мушна намереното в една от фугите на къщата и се опита да забрави за случилото се.

Говореше се, че скоро след това се почувствал много зле. Отишъл на преглед в близкия град. Настанили го в болницата и след няколко седмици починал.

Останаха сираци момче и момиче. Нещастието хвърли в смут близките му. Никой не посмя повече да говори за прокълнатото място, защото го свързваше с трагедията. Смятаха, че черна прокоба е поразила Петър. Вестта за внезапната смърт бързо се разнесе из околните махали и внесе не малко суеверен страх у хората.

Чувайки за носещата смърт находка, Ради реши да проучи нещата и да докопа неоткритото съкровище. Преди години един старец беше запалил иманярската страст в него с необикновените си истории за съкровища и несметни богатства.

Ради се завъртя край дома на Петър. Започна да подпитва, но хората упорито мълчаха. Накрая реши да спечели приятелството на сираците, та дано от тях да изкопчи нещичко. Малката палавница с руси, непокорни плитки го отбягваше и никакви лакомства не можеха да я спечелят за по-откровен разговор. Момчето  се страхуваше от непознати. Трудно някой можеше да спечели доверие му ,затова Радо не успя да разговаря и с него.

Овдовялата стопанка превиваше гръб пред неволите и трудностите в живота. Какво ли не захващаше да работи, само и само да изхрани двете си деца.

Веднъж нарамила тежък наръч дърва се прибираше у дома. Радо като я видя и се притече на помощ. От благодарност жената го покани вътре, да го почерпи нещо. От дума на дума стана въпрос и за Петър.

Трепна сърцето на Радо, но реши да не пришпорва нещата и да поизчака. Но такова нещо чакали се? Желанието му да узнае „мястото“ беше толкова голямо, че той не се стърпя и попита:

– Какво се случи? Вярно ли е това което се чува?

Жената въздъхна и внимателно погледна младежа.

– По-добре да не бе ходил там.

– Но това може да окаже много ценно… защо? – едва сдържайки любопитството продума момъкът.

– Не се захващай с това, не ти трябва. – с мъка отговори жената. – Първо дойдоха от махалата. Биха го “ да си каже“. После дойдоха и ония с пагоните и те го биха, а той не беше добре с бъбреците. След толкова бой не се почувства добре и отиде в града на лекар и там си остана. Повече не го видях жив.

Жената обърса с края на престилката насълзените си очи и реши да става, нали работа я чака. Радо неспокойно се завъртя на стола и едва продума:

– Как така? Нали проклятието на намереното…..

Жената махна с ръка и прекъсна младежа:

– Ония, Бог да ги убие, от МВР-то пуснаха слуха, че зла прокоба е затрила Петър. А хората се уплашиха много и не смееха да разказват какво точно е станало.

Съкровища, зла прокоба, побоища всичко се обърка в главата на Радо. Той стана, отвори вратата и с наведена глава бавно прекрачи прага.