Един ден на Цоко се обади синът му Велко:

– Тези дни ще мина през село. Какво ще кажеш да излезем някъде заедно.

Жената на Цоко отдавна бе починала, а децата му се разпиляха в големите градове. Дъщеря му се омъжи във Варна, а синът му замина за Пловдив.

Старецът са радост прие поканата, защото синът му постоянно пътуваше, често отсъстваше от страната и отдавна не го бе виждал.

Когато двамата се събраха отидоха в местния ресторант, където предлагаха чудни деликатеси. С тях привличаха хора, които им гостуваха от много далече.

Баща и син имаха много неща, които трябваше да споделят един с друг. Не можаха да се разделят в близките 3-4 часа.

Накрая Велко плати сметката, а на изненадания си баща каза:

– Дай тези пари на някой, който наистина се нуждае от тях.

И Цоко прибра парите, които бе приготвил за обяда.

След като се разделиха, старецът тръгна към градинката в центъра на селото. Там чу зад гърба си слаб глас:

– Извинете. Днес загубих портфейла си и сега няма с какво да платя в хотела, където съм отседнал. Можете ли да ми помогнете?

Цоко почувства, че трябва да помогне на този младеж. Извади парите, които бе предвидил за обяда и ги подаде на младежа. След това добави:

– Ще се моля за вас.

– Много ви благодаря, – в очите на младия човек се появиха сълзи.

„Явно Бог иска да споделяме неговата любов и милост на всяко място, – каза си Цоко. – Господ винаги е готов да ни помогне, независимо в какво положение сме. Така и аз трябва да бъда готов, да помагам на хората, които имат нужда“.

Юношата държеше в ръце кръгла, румена, пълна със сладост ябълка.

– Яж, – казал Духът. – Това е ябълката на Живота.

– Не го искам, – казал юношата и отхвърлил ябълката далече от себе си. – Искам успех, слава, богатство, власт, ….

– Тогава да вървим, – казал Духът.

Те вървели ръка за ръка по стръмните скалисти пътеки.

Слънцето ги изгаряло, дъжд ги мокрел. Мъгли обвивали планините и валял сняг, толкова прекрасен и коварно мек, той скривал пътя, по който се изкачвали към върха.

Бързо летяло времето и златните къдрици на юношата придобили бялата окраска на снега.

Неговата снага се прегърбила от вечното катерене към върха, ръцете му отслабнали, а гласът му станал висок и треперещ.

Духът не се изменил. На неговото лице била винаги непроницаемата усмивка на мъдростта.

Най-накрая стигнали върха.

Старецът, който някога бил юноша, казал, обръщайки се към Духа:

– Дай ми ябълката на Успеха. Стигнах върха, на който тя расте. Полага ми се. Тя ми принадлежи. Побързай, защото странна мъгла замъглява очите ми.

Духът му подал ябълка, която била кръгла, червена и прекрасна на вид.

Старецът отхапал от нея и усетил, че вътре е гнила. Изведнъж тя се превърнала в прах.

– Какво е това? – попитал той.

– Някога това бе ябълката на Живота, – казал Духът. – Сега това е ябълка на Успеха.

Един брат казал на авве Пимен:

– Когато дам на своя брат малко хляб или нещо друго, демоните унижават моята милост и  все едно съм дал за да угодя на човека.

Старецът му отговорил:

– Въпреки че твоята милостиня е била, за да се угоди на човека, все пак е даване, нали ние сме длъжни да даваме нужното.

И му разказал следната притча.

– Двама земеделци живеели на едно и също място. Единият от тях, засадил и събрал малко хляб, макар и нечист, а другия мързелувал и нищо не посял. В случай на глад кой от тях ще има храна?

Братът отговорил:

– Този който е събрал малко хляб, макар и нечист.

Тогава старецът му казал:
– Нека сеем хляб, макар и да е нечист, за да не умрем от глад.

Беше прекрасен пролетен ден. Следобед. Димитър разхождаше кучето си из квартал.

По пътя срещна дядо, който бе излязъл с внучките си на разходка. Когато приближиха шосето старецът каза на по-малкото момиче:

– Не пресичай преди да дойда и да се огледаме!

Но малката лудетина тичаше към шосето без да се оглежда. Нямаше коли, така че мина безпрепятствено.

Дядото се усмихна и каза на Димитър:

– Все не слуша, какво да я правя.?!

Димитър сериозно се замисли: „Не постъпвам ли и аз така спрямо Божието Слово?Вместо да почерпя мъдрост и да живея според Него, все бързам. На всичкото отгоре съм напълно уверен, че мога да се справя с всичко сам.

Старецът изгледа изпитателно Димитър и сякаш прочел мислите му каза:

– Изправим ли се пред трудностите, едва тогава разбираме, че се нуждаем от Бог, за да преодолеем опасностите и изкушенията.

Димитър наведе виновно глава, а дядото продължи:

– За щастие Бог ни обича, прощава и е грижи за нас, дори когато не му се покоряваме. Аз обичам моята внучка, нищо че е палава, прощавам ѝ всички лудории и не преставам да се грижа за нея.

„Така е, – помисли си Димитър, дори, когато правим глупости, той плаче с нас ако сме се наранили, прощава ни и лекува раните ни. И това прави, защото ни обича“.

–

Ушила една старица на мъжа си одеяло. Така се получило, че то излязло късо и всяка нощ на мъжа му мръзнели краката.

Решила старицата да поправи нещата.

Отрязала от горната част на одеялото и го пришила отдолу. След това се замислила и отново извършила същата операция още веднъж, а след това дала одеялото на мъжа си.

– Аз удължих одеялото с две парчета.

Старецът нищо не казал. Какво може да каже, щом одеялото е било два пъти удължено?

Но краката му все още замръзвали …..