Земята все още бе топла, а въздуха бе натежал от аромат. Слънцето се канеше да залезе, а три рошави облачета се носеха от вятъра в незнайна посока.

Ина погледна Меги и се засмя:

– Пак си се отнесла нанякъде.

– Знаеш ли, като гледам носещите се облаци си мисля за „песен“ – каза Меги – или „музика“.  Лошото е, че не разбирам тези думи. Баба ми разказваше, че много ми е пяла преди да загубя слуха си, но аз нищо не помня.

– Всички чуващи са едни и същи, – махна с ръка Ина. – Когато ни видят питат: „Липсва ли ти птичата песен? А музиката?“

– Музиката и песните са важни за тях, – каза Меги.

– Нима може да ми липсва нещо, което не познавам? Какво като не чувам птиците, нали ги виждам, – смръщи вежди Ина.

Меги понякога имаше чувство, че усеща шума на падащото листо, драскането на котката по прозореца, краката на другите деца, когато тичат по тревата, но с никого не бе споделяла това.

– Колко глупаво е, – каза тъжно с ръце Ина, – спомените ми за различни звуци са изчезнали, сякаш са се стопили. Но имам чувство, че мозъкът ми помни музиката.

– Не, не е глупаво, – заръкомаха Меги.

– Не знам защо, – каза Ина, – но в последно време сънувам, че всички говорят около мен и аз ги разбирам, но звуците на песните … не си спомням. Всичко е толкова объркано.

Меги с ръцете си оформи въображаемо яйце, а след това го разбърка като конци на кълбо. Двете момичета избухнаха в смях.

– Изпитвала ли си съжаление, че си такава? – попита Меги.

– Понякога си мисля, че животът на чуващите е лесен, независимо от това, че и те си имат проблеми. Но техните мозъци не са забравили звуците, нито умението да говорят. А ние трябва да се учим отново да говорим, чупейки непривично ръцете си.

– Мама още се надява на чудо, – каза Меги, – чувството ѝ за вина не ѝ дава покой и тя упорства, иска отново да чувам.

Двете приятелки се хванаха за ръце и продължиха мълчаливо разходката си в градината.

Близо до училището живееше стара изгърбена жена. Викаха ѝ баба Мара. На колко години беше никой не знаеше.

Край нея често минаваха ученици от училището. Сред тях бе и Марко. Голям присмехулник и пакостник беше. Често го наказваха за белите, които вършеше, но това изобщо не му въздействаше.

Срещнеше ли баба Мара все и се присмиваше. Веднъж сръчка приятеля си Иван:

– Виж я само каква е, – Марко се кикотеше и я сочеше с пръст, – със своите галоши прилича на въпросителна.

– Марко, недей така, – каза му кротко Иван, – тя е възрастна жена.

Но Марко не го слушаше, а се бе хванал за корема и се заливаше от смях.

Повечето деца помагаха на баба Мара. Чистеха, готвеха и обработваха малката ѝ градина. Христо ѝ цепеше дърва и поправяше покрива, беше навсякъде, където трябваше да се кове или закрепи някоя вещ в дома ѝ.

Но един ден се случи нещастие.

Работници ремонтираха близкия кладенец и бяха забравили да го затворят, преди да отидат за още материали.

Марко се бе затичал разперил ръце. Той не внимаваше къде стъпва, подхлъзна се и падна в кладенеца. Чу се вик:

– А- а-аааа!

Всички наоколо разбраха, че е станала беда. Дойдоха мъже и извадиха внимателно Марко. Занесоха го в къщата на баба Мара. Тя го изми, превърза раните на момчето и се помоли за него:

– Господи, това момче е паднало и сериозно се е наранило. Той е още малък, не позволявай да погине, смили се над него и го изцери ….

Марко беше изненадан, той я гледаше и не можеше да повярва….

„Толкова пъти съм ѝ се присмивал. Бил съм груб със нея, а тя ме изми, превърза ме и се моли за мен….“ – помисли си с тъга Марко.

Нещо в душата му се пречупи.

Откараха го в къщи и родителят му веднага извикаха лекар, който поклати сериозно глава, когато го прегледа обстойно.

Минаха няколко месеца. Марко стана от леглото след дългото и тежко боледуване. Той беше с повреден гръбначен стълб и имаше белег на лицето. Поради нараняването в гръбнака бе гърбав.

Нещо в него се бе променило. Когато го питаха, отговаряше почтително и с уважение. Думите му бяха изпълнени с любов и нежност.

Един ден Филип вървеше с майка си, капризничеше и се дърпаше. Той видя Марко, който идваше срещу тях и се стъписа. Искаше да му се присмее, но голяма буца заседна в гърлото му и той остана с отворена уста…

Майката на Филип се обърна към него и му каза:
– Бъди учтив и вежлив, великодушен и доброжелателен, състрадателен и отзивчив към старите хора и инвалидите. Бъди готов да им се притечеш на помощ.

Филип наведе глава и се изчерви. Той бе чувал за случая с Марко и разбра какво искаше да каже майка му.

Тъмнината бе обгърнала с уморените си длани стихналото градче. Във всеки дом цареше тишина и спокойствие. Градската суматоха оставаше отвън, зад портите.

Това бе най-хубавото време, когато семействата се събираха и си разказваха интересни истории край огнището.

Домът на Калчо ковача по нищо не се отличаваше от другите, но си имаше безценен разказвач. Това бе дядо Марин, възрастен човек с посивели коси, запазил яката си снага. Много страни бе обиколил, с какви ли не хора се бе срещал, през какви ли не беди и препятствия беше минавал, но доброто си сърце бе запазил.

Тази вечер малките го бяха наобиколили и настойчиво му се молеха:

– Хайде, дядо Марине, разкажи ни нещо, моля ти се.

Старият човек вдигна стомната, пийна малко, усмихна се добродушно на децата и примирено каза:

– Добре, добре, само мирувайте.

Децата веднага се умълчаха, сякаш някой бе замахнал с вълшебна пръчка и им бе залепил устата.

– В Рим имало един банкер, – започна своя разказ дядо Марин. – За него говорели, че е най-богатия човек на света.

– Наистина ли? – запна учудено малкия Станимир.

Някой от останалите изшъткаха на малчугана, но Дядо Марин не му обърна внимание, а продължи:

– Веднъж поканил папата с кардиналите му на гости у дома си на вечеря. Ястията били поднасяни в златни съдове.След вечеря всички се отпуснали тежко по местата си сред оглозгани кости, рибни скелети, черупки от стриди и кори от портокали. Банкерът казал: „Какво пък, по-добре да си спестим миенето“ и изхвърлил един от съдовете през прозореца

Гостите веднага последвали примера му и започнали да изхвърлят всички съдове от масата през отворените прозорците,а те падали в реката, която минавал край този дом. След тях полетели мръсните покривки, белите кърпи за хранене. ……, всичко, до което успели да се доберат. Гостите се смеели, а смехът и отеквал надалече от дома.

– Но дядо, нали каза, че съдовете били златни, – обади се Силвия. – Нима за този банкер те не са имали стойност?

– Той бил много хитър човек, – засмя се дядо Марин. – Преди това бил наредил да опънат мрежи край брега. Там стояли гмуркачи, които изваждали всичко, което се изплъзнело от мрежата.

– И всичко ли са успели да хванат? – попита Станимир.

– Един от служителите в домакинството на банкера, се появил на брега на сутринта и започнал да проверява всички извадени предмети по списък, като пробивал дупка срещу името и описанието му на листа, – допълни разказа си дядо Марин.

– Че това ли му е прехваленото богатство? – изрази гласно неодобрението си Симо.

– Може би така е искал да покаже, че златото няма голямо значение за него, тъй като е много богат, – заключи Севдалин.

Дядо Марин весело гледаше децата край себе си, слушаше коментарите им и се усмихваше, а на себе си казваше: „Виж колко са малки, а разсъждават, като големи хора, има хляб в тях“.

Преди хората да се появят на земята, разни изчадия се събрали, за да направят някакво зло. Един от тях казал:

– Скоро човеците ще бъдат създадени. Не е справедливо да притежават толкова добродетели и толкова възможности. Трябва да предприемем нещо, за да им попречим да просъществуват.

– Да ги напълни с пороци и недостатъци. Това ще ги унищожи, – извикал някой от тях.

Най-старият от злите духове казал:

– Това няма да е достатъчно. Мисля, че трябва да ги лишим от нещо. Така че недостига му да ги изправя постоянно пред ново предизвикателство.

– Добре казано! – възкликнали всички.

Но един млад и хитър зъл дух, застанал в ъгъла, подхвърлил:

– Трябва да ги лишим от нещо важно… Но от какво?

Най-старият от тях мислил дълго и накрая отсякъл:

– Сетих се! Ще им отнемем ключа към радостта и мира.

– Прекрасно… Чудесна идея! – извикали изчадията.

Водачът им добавил:

– Въпросът е къде да го скрием, за да не могат да го намерят.

Един от тях взел думата:

– Ще го скрием на върха на най-високата планина в света.

Друг веднага му възразил:

– Спомни си, че са силни и упорити. Някой може да се изкачи на върха и да го намери, а намери ли го един, вече всички ще могат да се изкачат и предизвикателството ще изчезне.

Трети предложил:

– Тогава да го скрием на дъното на морето.

Четвърти възразил:

– Те са любопитни; някой ден ще построят устройство, с което да слязат на дъното, и няма да е трудно да го намерят.

Пети казал:

– Да го скрием на някоя далечна планета.

Останалите му отвърнали:

– Някой ден ще построят кораб, с който ще могат да пътуват до други планети, и ще го открият.

Един от тях, който дотогава мълчал и слушал внимателно предложенията на останалите, се изправил в средата и казал:

– Знам къде да поставим ключа, за да не го намерят. Трябва да го скрием там, където никога няма да го потърсят.

Всички обърнали учудено погледи към него и в един глас го попитали:

– Къде?

Той отговорил:

– Ще го скрием в тях самите… много близо до сърцето им…

Разнесли се смехове и одобрителни възгласи.

– Ха-ха-ха!… Те ще го търсят безуспешно навън, без да знаят, че той е бил в тях през цялото време.

Най- младия от тях се обадил със скептичен тон:

– Хората копнеят да бъдат радостни и спокойни. Рано или късно ще се появи някой достатъчно мъдър, за да открие къде е ключът и ще каже на всички.

– Може и това да стане, – отвърнал най-старият от злите духове, – но хората по природа са недоверчиви към простите неща. Ако такъв човек се появи и разкрие, че тайната е скрита във всеки един от тях… никой няма да му повярва.

 

Наближаваше празник и както обикновено в църквата се готвеха за него. Разучаваха нови песни, репетираха сценки, ….

Една от жените, която професионално се занимава с танци, реши да представи танц, в който участват само деца.

На първата репетиция дойдоха само няколко деца и тя се разстрои, защото за танца ѝ трябваха по-голям брой участници.

И тя реши да направи допълнително съобщение в църквата, за да дойдат повече деца.

В неделя жената застана пред микрофона и каза следното:

– Драги родители, в нашата църква катастрофално недостигат деца….

Тя искаше да продължи, но не можа. В залата започнаха да се смеят.

Първоначално само един човек се смееше, но малко след това останалите се заливаха от смях.

Трябва да се отбележи, че родителите обърнаха внимание на призива на жената и в последните няколко години броя на децата в църквата се увеличи.