Слънцето печеше приятно. От обилните дъждове цветята сияеха в своята свежест. Усещаше се дъхът на пролетта. Птиците озвучаваха простора още рано сутринта със звучните си песни. Всичко се бе приготвило за празника – природа и людете.

Богослужението в малката църква бе свършило и хората усмихнати и въодушевени се готвеха да се пръснат по домовете си, където празникът щеше да приключи на отрупаните с ястия трапези.

– Победата на Христос над смъртта не е само духовна, – каза Камен, който заедно с приятели излезе от църквата, – но и физическа реалност.

– Какво имаш в предвид? – попита Стефан.

– Исус Христос наистина възкръсна с тяло, заради спасението на човеците, – започна да обяснява Камен. – С Неговото възкресение смъртта загуби своя необратим характер.

– И за тези, които са повярвали в Христос, – бързо допълни Калоян, – им се отваря вратата към Божието царство.

– Днес света прилича на онзи неразумен богаташ, които искаше да строи още хамбари, за да прибере богатата си реколта, – засмя се Явор.

– Комфорта, успехът, по-дългият живот на земята са станали основни ценности в човешкото ни битие, – съгласи се Петър.

– Колко често потопени в суматохата и безпокойството на ежедневието, – обади се Трифон, – не ни достига духовна бдителност, за да разпознаем преобразяващата сила на Божието присъствие в нашия живот.

– За това е Великден, – извика възторжено Камен. – На този ден самият въздух е пропит от несравнима радост, любовта и милостта на Бога се излива като водопад над всеки човек.

– Изпитвайки тържеството на този светъл празник, – каза Явор, – ние сме призвани не само на думи и но и на дела убедително да свидетелстваме за този велик дар, който хората са получили чрез Възкръсналия Господ Исус.

– Да подарим любов, да окажем внимание на близките си. Нека направим нещо за тези, които се нуждаят от помощ и утеха, – предложи Калоян.

– Точно тогава ще имаме благодарни сърца и ще се прославя повече Възкръсналият от гроба Спасител, – уточни Петър.

– Ние сме наследници на случилото се Възкресенско чудо, за това се наричаме синове и дъщери на Всевишния Бог, Който явява своята любов, загриженост и милост чрез нас на останалите, които още не са Го познали, – заключи Явор.

Стояха пред измъченото, обезобразено Тяло разпнато на кръста, леко привели глави.

– Защо се е случило така с Проповедника  на любовта и прощението, съчувствието и милостта Този, Който бе дошъл да ни примири с Бога? – попита Ботьо.

– Не сте ли се замисляли някога, че отговорността за Неговите страдания и смърт лежат на нас? – попита Спас.

– Христос е учил хората да бъдат състрадателни и самоотвержени, – отбеляза Мони. – Той сам изпълни това учение като се представи като жертва на любовта.

– С какво бяха предизвикани смъртоносната омраза и завист, които Го доведоха до тази смърт? – недоумяваше Виктор.

– Как може любовта и грижовността да предизвикат ненавист вместо благодарност? – изрази възмущението си Тереза.

– Това е типична история, която се повтаря от Адам до наши дни, – поклати глава Зорка. – Никой не иска да поеме отговорността за деянието си. Всеки обвинява другите.

– Всеки си има оправдание, – съгласи се Спас, – а всички ние заедно разпнахме Христос.

– Всички участници в разпятието са обединени от греха, – каза Мони. – Това не е обществен грях. Грехът винаги е бил личен. Вината и отговорността са винаги лични.

– Ние, далечните потомци се чувстваме като съучастници в това разпятие, не защото сме били там, а защото сме грешници, – каза Тереза.

– Евангелието ни напомня пред този кръст, че всеки от нас има право на избор, но трябва много да внимава в него, защото той застава пред съда на своята съвест, – заключи Спас.

Какъв ден само. Ту ситен дъжд се излива върху всичко наоколо , ту вятърът разгонва облаците нанякъде и слънцето свободно разпръсва лъчите си.

Продан срещна приятелите си Симо, Благой и Хари. Той весело им махна и ги поздрави:

– Честит празник!

– Какъв празник е? – попита смутен Симо.

– Да бе, Цветница е, – плесна се по челото Благой.

– Днес всички, които са кръстени на цветя имат имен ден, – допълни Хари.

– Това някакъв празник на цветята ли е? – попита Симо.

– Нещо такова, каза Благой. – Да знаеш как  са го организирали на центъра!

– Има народни състави от различни краища на страната, – засмя се Хари.

– За вас това ли е Цветница? – изненадано попита Продан. – Не знаете ли, че в този ден се празнува тържественото влизане на Исус Христос в Ерусалим?

– А това е в църквата, – досети се Благой. – за това продават осветени върбови клонки на входа ѝ.

– И тъй като нямаме палмови клони, раздават върбови, – допълни Хари.

– Нищо не разбрах, – въздъхна объркано Симо. – Какви са тези върбови и палмови клони, какво общо имат те с влизането на Исус Христос в Ерусалим?

– Когато евреите чули, че Исус идвал в Ерусалим, взели палмови клони и излезли да го посрещнат. Те викали: „Осана! Благословен, Който иде в Господното име, Израилевият Цар!“ – каза Продан. – И тъй като няма в страната ни палми е възприето да се използват върбови клонки.

– Какво от това, че Исус щял да влезе в Ерусалим? – попита Симо.

– Тогава евреите били под римска власт. Те мислели, че Исус идва да ги освободи от Римското господство, – обясни Продан.

– И той освободил ли ги е? – попита Симо.

– Не, – каза Продан, – Исус дойде, за да покаже как започва истинското освобождение на всеки човек.

– Как? – подскочи Симо.

– Всеки човек трябва да се освободи от слепотата, глухотата, нечистотата и всичко, което го тегли към смъртта. Спасителят ни освобождава за истински живот, който Бог ни подарява заради любовта си към нас. А това започва с промяната в нашите сърца.

Николай правеше първите си стъпки в свещеническата си кариера.

Една вечер доста късно някой звънна на вратата му.

Когато Николай отвори, пред него стоеше красиво облечена жена. Явно тя отделяше голямо внимание на външния си вид. Всичко в нея бе строго, солидно, устойчиво и представително. В очите ѝ се четеше отчаяние и молба за помощ.

– С какво мога да ви помогна? – попита Николай.

– Скоро почина синът ми. Той бе единственото ми дете. Беше добър и отзивчив. Когато постъпи в университета, ни радваше със своите успехи. Носеше ни само радост. И изведнъж в живота ни настъпи скръб. Неочаквано заболяване и смърт. Всичките наши планове и мечти, рухнаха за една нощ.

Жената се разплака.

– Какво да правя? Как да продължа да живея с тази мъка? Защо Бог ме наказа?

Тя нищо не каза за Христос, нито за бъдещето възкресение на всеки повярвал в Него.

„За нея Бог и да съществува, – помисли си Николай, – Той е като някакъв абстрактен образ, Който е разработил нравствените норми, за реализацията на които е създадена Църквата“.

– Какво искате от мен обикновения енорийски свещеник? – попита Николай. – С какво мога да ви помогна?

Отговорът бе съвсем неочакван:

– Искам сина ми да се върне.

Какво можеше да ѝ отговори Николай, когато от него не очакваха утешение, а възкресение?

След десетина години Николай отново срещна тази жена. Но сега тя бе съвсем друга. Усмивка грееше на лицето ѝ, а в очите ѝ се четеше мир и спокойствие.

– Какво се е случило с вас? – попита я Николай. – Как загубихте скръбта и болката си?

– Много свещеници молих да възкресят моя син. Къде ли не ходих. Но прочетох цялото Евангелие до край и разбрах, че ние всички ще възкръснем и аз непременно ще срещна сина си. Христос победи смъртта. И това ме успокои.

През 1942 г. българските граждани от еврейски произход имаха редица лишения и ограничения, но поне животът им не бе застрашен.

Едно от най-тежките бремена бе въвеждането на еднократен данък върху еврейското имущество. В повечето случаи той довеждаше до конфискации и принудително изземване на имуществото им от държавата. На всички настоявания от страна на Райха:

– Да бъдат изпълнени нарежданията относно решаването на еврейския въпрос.

Цар Борис отговаряше:

– Еврейската работна ръка е необходима на България при строежи на пътища, железопътни линии и големи обекти.

Даже германският пълномощен министър Адолф Хайнц Бекерле бе повярвал на този аргумент, потвърждавайки пред Йоахим фон Рибентроп:

– Нуждата от еврейска работна ръка е напълно истинска.

Германските представители в София все по-често започнаха да споменават в своите доклади за нежеланието на българите да прилагат по-строги мерки срещу евреите.

Валтер Шеленберг, шеф на германския шпионаж в България докладва:
„Основната причина за бездействието на българите спрямо евреите идва от Двореца“.

Вследствие на този доклад в София пристига един от приближените помощници на Айхман, Теодор Данекер.

След тримесечен престой и съвместна работа с Александър Белев, комисар по Еврейските въпроси, той изготвя документ за първоначално изпращане на двадесет хиляди български евреи от Стара България в Полша.

Нареждането за отмяна на акцията дойде от най-високо място. Именно от Двореца бе спряно депортирането на евреи от Стара България.

На 9 март вътрешният министър, без каквото и да било участие на комисаря по еврейските въпроси, заповяда: „Евреите да бъдат освободени“.

След като видя, че цар Борис няма да изпрати нито един евреин от българските земи в Полша, германският специален пратеник Данекер веднага предложи изготвянето на алтернативен план за действие.

На 20 май 1943 г. Габровски се явява в двореца, носейки два, изготвени от А. Белев, планове. План „А” предвиждаше депортирането на всички евреи от България в лагера Треблинка, в Полша, а план „Б” – изселването на софийските евреи в провинцията.

Германците отдавна искаха да се забрани на евреите спокойно да се разхождат по улици и обществените места на София.

Царят без колебание отхвърли план „А” и прие с неохота план „Б”.

Така 50 000 български граждани от еврейски произход бяха спасени от лагерите на смъртта. България, въпреки че бе съюзник на Третия райх, запази еврейското малцинство.