Миро поклати глава и скръсти ръце пред гърдите си. Сара направи същото. През цялото време здравият разум ѝ нашепваше да се качи в колата си и да се махне.

– Какъв е бракът ти?

– Не ме питай — прошепна Сара.

– Ако е добър, ще се отдръпна, – обеща сдържано Миро.

Сара замълча и наведе глава.

– Зле ли се чувстваш?

Сара отпусна ръце и сведе главата си още по-ниско. В следващия миг обаче тя се обърна към него. Ръцете му я обгърнаха, притисна я близо до тялото си. Опряла буза до гърдите му, тя затвори очи. Сърцето му биеше силно, ръцете му леко трепереха. Ако копнееше да бъде желана, доказателството бе налице. Той не направи опит да го скрие.

Сара въздъхна. Миро се засмя. Топлият му дъх галеше ухото ѝ.

– Мога ли да те целуна?

Тя поклати глава. Очите му бяха сериозни.

– Провалих брака си, – каза Миро, – защото приоритетите ми бяха неправилни и вероятно е било така през всичките години. Единственото, което имаше значение за мен, беше работата. Ставах сутрин, работех по цял ден, прибирах се изтощен и си лягах. Сега  непрекъснато си мисля за пропуснатите възможности. Провалих се в отношенията си с родителите си, а сега вече ги няма. Но синът ми е тук. Затова работя по въпроса. А сега става дума и за теб. Кажи ми какво искаш, Сара.

Тя имаше още нерешени въпроси в живота си. Сара се отдръпна от него. Измъкна се изпод тялото му, заобиколи колата и седна зад волана. Замалко да затръшне вратата. После внимателно запали мотора.

Миро стоеше няколко крачки встрани. Сара заобиколи и потегли, като гледаше ту пътя пред себе си, ту в огледалото за обратно виждане. Много бързо се стъмни, но образът му остана в съзнанието ѝ като лъч светлина.

След дългата вечер, изпълнена с емоции, с несигурност и болка, тя се почувства ободрена. Дори и само заради това би могла да го обикне.

Водена от смесица на сила и чувство за вина, тя влезе в къщата на хълма. Не се разбираха с Румен, а и той ѝ изневеряваше. Тя дълго бе търпяла, като се надяваше, че нещата ще се оправят, но независимо от усилията ѝ, резултат нямаше.

„Какъв е бракът ти?“ , – беше я попитал Миро.

„Пълен с тъга – помисли си тя. –  Много тъга“.

Хугенотите са френските калвинисти, протестанти. Това е доста голяма група съществуваща от шестнайсети до осемнайсети век.
Има много обяснения за това, откъде идва думата „хугеноти“. Някои смятат, че тя е смесица от немската дума „съюзен“ и името на Безансон Хуг, което се споменава в ранната история на калвинизма.
Предположението, към което се придържат повечето историци е, че думата идва от фламандската дума „хасгенотен“. Така наричали хората, изучаващи Библията, във Фламандска Франция.
„Хасгенотен“ се събирали тайно, за да изучават Светото писание. Името се превежда като „другари от дома“.
Картина на Франсоа Дюбоа, която носи името „Нощта на свети Вартоломей“ разкрива важна част от историята на хугенотите.
Франция – 1572 г. Клането в нощта на свети Вартоломей е кулминацията в поредица от събития, започнали още през 1570 г. В нощта на 23 срещу 24 август 1572 г. само в Париж били избити над 5 хиляди хугеноти.
След тази нощ религиозните войни във Франция били възобновени. Смята се, че в тях са загинали над 30 000 хугеноти.

Заведението не беше голямо. Вътре имаше общо осем маси и само двама посетителя. Станислава ги познаваше и им кимна. Те също ѝ се усмихнаха, но не проявиха никакъв интерес към кавалера ѝ.

– Е? – каза Любо, веднага щом седнаха със Станислава на една маса. – Обясни ми, какво интересно забеляза.

Станислава изглежда никак не бързаше и погледна в менюто. След това го остави бавно и погледна Любо.

– Ти имаш голяма заслуга за това, – започна тя.

– Какво толкова съм направил? – нервно потърка ръцете си Любо.

– Нали каза, че не бива да изключвам възможноста там, да намерим човекът, когото търсим? И аз насочих мислите си в тази посока.

– И ти мислиш, че е той?

– Не, жена му е.

– А, онази превзета крава, – измърмори Любо притеснено.

Станислава се засмя.

– Не бих употребила същите думи, но съм съгласна с теб.

– Стана ми противна още като ни срещна на вратата, – избърза да коментира Любо.

– Според мен тя те хареса. Такива погледи ти хвърляше, че ….

Любо се притесни и заби поглед в масата.

– Не забелязах, – уклончиво каза той.

– Такова нещо може да се забележи само от друга жена, но ти събуди интереса ѝ.

– Не знам, – нервно махна с ръка Любо, – такъв тип жени не мога да понасям.

– Интересно, защо тя ни накара да изпитаме и двамата неприязън към нея? – замисли се Станислава.

– Вероятно, – започна малко по-спокойно Любо, – защото тя символизира някаква смесица от амбициозност и безмилостен материализъм.

– Да, – съгласи се Станислава. – Виж у мъжът ѝ такова нещо не се забелязва.

– Стана ми симпатичен още в началото. Не бих го избрал за близък приятел, но има дружелюбно излъчване.

– Точно така, – каза настървено Станислава. – Не се отличава с нищо особено, много обикновен е.

– Определено не е човек, който е способен да убие, ако някой го заплашва с изобличение.

Станислава се съгласи с едно кимване на главата.

– Докато тя. – започна бурно Станислава, – е същинска лейди Макбет. Хитра и манипулативна убийца.

Любо застана като вдървен. Лекият шеговит тон на разговора се стопи за секунда, повя студенина.

– Тя е забъркана с документите и прането на пари. – тайствено прошепна Станислава.

Любо я изгледа със зяпнала уста

– Кога успя да измислиш всичко това? И сега какво ще правим?

– Отиваме в полицията, – каза съвсем спокойно Станислава, – и им разказваме всичко.

Любо не можеше да скрие раздразрението си от видимото ѝ безгрижие.

– Ами ако не ни повярват? – попита той  уплашено.

– Ти видя каква е, – каза притеснено Станислава. – Останалото си е тяхна работа, да търсят да разпитват, да проверяват.

– Хубаво е, че поне в това проявяваш здрав разум, – каза Любо.

Двамата се надвесиха над чиниите с деликатеса на заведението и дълго вечеряха без да проговорят. Това, което двамата бяха преживели си беше истинско приключение.

„А как расъждаваше само Станислава, – помисли си Любо, – същински Шерлок Холмс“.

Наближаваше 10 часа и двамата си тръгнаха, всеки потопил се в мислите си…….

Необходимо е да сме различни. Ако на света има само дърводелци, тогава кой ще сее земята? Ако съществуваха само месари, кой щеше да изгражда къщите? Ако дейността на цялото общество беше медицината, от къде щяхме да получим дрехи, с които да се обличаме?
Не бих могла да си представя ако всички са студенти по философия. От подобно решение би последвало нещастие за благосъстоянието на всяко царство и като прибавка бихме стигнали до края на човешкия род.
Ако има в изобилие работници за усилен умствен труд, нямаше да има дрехи, храна, жилища….И обратно, ако хората се занимават с професии, които снабдяват нуждите на другите, ще тържествуват само невежите, които създават и приемат неща, които могат само да се видят.
Много често съм се сблъсквала с хора, които поставят под въпрос съществуването на душата, както и това на Бог само, защото не са могли да ги видят.
Ако следваме аргументите им, то тогава не съществува и болката в зъбите, защото не сме я виждали да влиза в устата на болния. Нито любовта и омразата, защото не крачат по улицата в търсене на хора, които да благословят или прокълнат със своето присъствие.
Основата на глупостта е смесица от невежество и слепота, комбинация, която пречи на хората да видят, защото нямат представа къде да гледат.