Румен приближи до дядо Матей и попита:

– Ако човек живее праведно, но е невярващ, той за Бога по-лош ли е от кой да е вярващ?

– Бог е любов, – каза дядо Матей. – Той обича всички хора, без да дава предпочитание на вярващите.

– Тогава каква е разликата? – попита Румен.

– Да приемат и отговорят на тази любов могат само вярващите в Бога, – отговори дядо Матей. – За невярващите всичките действия на Божията любов са случайност или късмет.

Не поглеждай със страх в бъдещето, на промените и случайностите в живота си. По-добре е, ако има такива, да тръгнем напред и смело да ги посрещнем.

Нашият Бог, на Когото принадлежим, ще ни избави от тях. Той ще ни държи в могъщата Си ръката и ще ни води безопасно през всички трудности. Ще ни носи на ръце, ако отслабнат силите ни.

Не се притеснявайте за утрешния ден. Този, който се грижи за нас днес, ще се погрижи и утре, и във всеки следващ ден. Ще ни предпази от страданията или ще ни даде сили да ги преживеем.

Бъдете спокойни, прогонете тревожните мисли от вас.

Той е, ще бъде и ще остане такъв „през ​​всичките дни до края на века“.

Господ е Пастир мой в неделя, в понеделник и във всеки ден от седмицата, в януари, февруари и във всеки месец от годината, в мирно време, по време на война, в дни на благоденствие и във време на нужда.

Стефан и Ина все още бяха влюбени един в друг, дори много повече от мига, когато се бяха запознали.

Тогава тя бе скоро завършила магистратурата си по математика и веднага ѝ бяха предложили учителско място в едно елитно училище. Стефан беше много по-голям от нея, но когато се погледнаха, между тях пламна искра.

Събра ги една „щастлива“ случайност.

Ина подпря бронята на Стефан и двамата изригнаха в препирня. Не можеше да се каже, че първата им среща бе особено романтична.

Половин час си разменяха хапливи реплики:

– Къде караш? Сляпа ли си?

– А ти къде се навираш пред мен, – не отстъпваше Ина.

– Кой ти е дал книжка? – ежеше се Стефан.

– По пътя си срещам все такива“професионалисти“ като теб, – не му оставаше длъжна Ина.

По колите нямаше никакви поражения, но не в това беше работата. Въпросът бе принципен.

Смешното бе, че двамата не си спомняха да са се карали така жестоко с някого до сега. Обикновено и двамата опитваха по всякакъв начин да помиряват хората около себе си, но те не бяха такива в този момент.

Тяхното направо си беше същинска война. Полицаят, който се спря, за да разбере какво става, вдигна ръце от тях.

– Ако не престанете веднага, ще ви арестувам и двамата, – заплаши ги той.

Схватката бе в разгара си, когато Стефан отчаян предложи:

– За да се помирим, предлагам една вечеря в близкия ресторант. Аз плащам.

Това породи още няколко минути спор, но накрая Ина се предаде.

Стефан и днес след толкова години се чудеше: „Защо тогава я покани на вечеря?“ Това вероятно бе един необикновен импулс. Ина също си задаваше въпроса: „Какво ме накара тогава да се съглася?“

След два месеца ухажване, местния пастир ги венча. Нямаха нужда от много цветя, приятели или сватбен марш. За тях бе достатъчно, че всеки е намерил половинката си. Те нямаха и близки. Свидетели им станаха една възрастна двойка, осемдесет годишни старци.

Установиха се в апартамента на Стефан. Ина го превърна в уютен дом. Тя обичаше да готви. Стефан се поддаде на кулинарните ѝ умения и скоро трябваше да прибави още  километър към всекидневните си тренировки.

Той бе сръчен, бързо осъществяваше измислените промени от Ина в дома им. Справяше се чудесно със всякакви проблеми – физични, механични, дори и емоционални. Притежаваше умението да ги унищожава бързо.

Двамата гледаха по различен начин на света в сравнение с другите и поради тази причина започнаха да се ценят още повече.

Докато повечето хора бяха влюбени в началните години, а след сватбата просто седяха и наблюдаваха как любовта им се разпада, Стефан и Ина научаваха всеки ден по нещо ново един за друг.

Така любовта им нарастваше, а от ден на ден ставаха още по-близки приятели.

Благовест слушаше внимателно Зина, но продължаваше да гледа през телескопа. Искаше със собствените си очи да се убеди в това, за което тя му говореше.

Зоя обясняваше за Космоса, съотношението между звездите, разположението на планетите.

– Там стои Той и гледа надолу към децата си, – прошепна тихо Благовест. – На какво ли разстояние е от нас?

Зина помисли, че я пита за разстоянието до Юпитер, тъй като той много се интересуваше от тази планета.

– Според изчисленията на астрономите е между 750 милиона и един  милиард мили, – отговори Зина.

– Толкова далече ….и толкова близко, – изненадано каза Благой. – Чудно ли е, че предизвиква такова страдание в душите.

– Имаш предвид меланхолията, угнетението и подтиснатостта ли? – попита Зина и внезапно разбра. – Това са болести, от които страдат децата Му.

– Да, – отговори Благовест. – Душата тъгува за преходността на тялото.

Изведнъж Благовест стана и се обърна.

– Не знам дали трябва да се използват такива инструменти, – смутено каза Благовест. – Имам чувството, че прониквам в скритите Божии тайни без позволението Му.

– Може и да си прав, – промълви замислено Зина. – Но нали художниците, скулпторите, архитектите, музиканти и всички хора на изкуството копират Божиите творения в произведенията си. В някои от тях откриваме дори небесния ред.

– Да, – очите на Благовест блеснаха като звезди. – Изкуството не е смелост, дързост и възвеличаване, а душевна утеха дадена ни от Бога. Той е създал хора, способни да правят изкуство, за да преодолеят с него преходността си. Това е една голяма утеха, с която ни дарява творчеството. Затова всяко произведение на изкуството струва много повече от този, които го е създал.

– Можем ли толкова много да очакваме от едно човешко същество? – попита смаяно Зина.- Кой може да се постави изцяло и завинаги в служба на делото си.

– Човекът на изкуството няма друг избор, длъжен е да го направи! – наблегна Благовест. – Както Юпитер стои точно на това място и свети по-ярко от Сатурн  или смяташ, че всичко е случайност?

Благовест говореше много разпалено и Зина се отказа да му противоречи. Беше готова да спори с него, но усещаше, някъде дълбоко в себе си, че имаше истина в думите му.

Когато се съмняваш за избора на правилната посока, която трябва да вземеш, отдай своите мисли и разсъждения изцяло на Бога. Помоли го да прегради местата, които не трябва да избираш.

В същото време остани там, където се намираш, докато не получиш ясен знак, накъде да тръгнеш.

Движейки се по дългия коридор, ще забележиш, че Той те е изпреварил и е затворил много врати, през които ти с желание би влязъл, но бъди уверен, че зад тях се намира само една, която Той е оставил отворена.

Минавайки през нея пред теб ще се отвори изобилие от благоприятни случаи, за които ти дори не си и помислял.

Бог често използва обстоятелствата, за да ни ръководи. Понякога пътя може да изглежда много претрупан. В друг случай може да ни се струва нищожен, но за очите на вярата, той означава много.

В отговор на молитва, такива явления могат да се повтарят и да бъдат много разнообразни. Това не е сляпа случайност, а път, които трябва да следваме.

Когато наближаваме целта, светлината се увеличава като при приближаване на голям град.

Ако се обърнем към Бога за ръководство, той ще ни упъти, но няма да ни утеши за отсъствието на вяра или за наполовина предно на Него сърце, но ще ни разкрие всичките си намерения, които има за нас.

Ако ти бодро и с упование стъпиш на пътя, който Той ти показва, той ще те заведе и по-нататък.