На излизане от църквата, след богослужението, Георги се запозна с една 95 годишна жена. Това запознанство прерасна в приятелство.

Младият мъж се надяваше с посещенията си в дома ѝ да направи дните ѝ по-радостни.

След три години тя почина. Тогава Георги осъзна какво се бе случило през тези три години и констатира:

– Имам още много неща да науча. През тези години, когато я посещавах, преди тя да си отиде, аз съм надценявал ролята си в живота на тази прекрасна жена.

Той разроши с ръка косата на главата си и продължи размишленията си:

– Всъщност тя ми даде много повече, отколкото аз на нея. Чувствах я много близка въпреки големите различия в годините, социалния статус и образованието. Това е един голям урок за мен. Въпреки всички различия ние можехме да бъдем приятели, да намираме общи теми за разговори.

Георги си спомняше как тази жена го посрещаше още на вратата, как се приближаваше на количката си с грейнала усмивка на лицето.

– Беше голямо удоволствие да слушам нейните разкази, – тъжно се усмихна младежът. – Те бяха изпълнени с богат духовен опит.

– Бог ни събра, – казваше тя. – Божия Дух е слязъл над нас.

Георги си спомняше нейните напътствия:

– Трябва не само да четем Библията, но и да я живеем.

– Знам, че сега тя е с Господа, – възторжено каза Георги.  – Но как да я почета най-добре? Може би трябва да разкажа на всички младежи онова, което тя е споделила с мен. А защо не?

Тя беше от хората, които помагаха на младите като Георги да се приближават към Бога и да бъдат верни на Словото Му.

Нека да обичаме другите така, както Бог ни обича..

Пролетта дойде. Цветята разтвориха красивите си цветове, но това не радваше Димо, Любка и четирите им деца. Те бяха останали без дом. Живееха в старата си кола, която вече не беше в движение.

Миеха коли по бензиностанциите, събираха хартия, желязо, найлон, стъкло и какво ли още не, за да изкарват прехраната си. Всеки ден водеха борба за оцеляване.

Не веднъж се бяха обръщали към приятели и роднини за помощ, но освен осъждания, присмех и подигравки, нищо друго не получиха.

Много хора виждаха как живеят, но ги отминаваха, сякаш не съществуваха.

Продадоха всичко, за да си намерят подслон някъде, но не сполучиха. Оставиха си само малко дрехи, одеяла, съдове и Библията.

Вечерно време на уличната лампа загрижените Димо и Любка четяха от Словото.

Любка постоянно плачеше и питаше Бога:

– Защо, Господи, ни дойде това на главата? Какво да направим, за да си осигурим подслон и нормален човешки живот?

– Не плачи, – успокояваше я Димо, – няма да бъде все така. Бог ще ни даде изходен път.

– Кога? – едва не крещеше Любка.- Отчаяна съм до смърт. Повече не мога да издържам.

Тази вечер отново отвориха Библията, за да прочетат нещо за насърчение. Любка прочете на глас:

– „За всичко имам сила чрез Онзи, Който ме укрепява“. – Тя ги повтори няколко пъти тези думи и усети силата, която носеха в себе си.

Осъзна ги напълно и каза смело:

– Каквото и да се случва, колкото и да ни е тежко, Бог ни е дарил със сила, за да се справим със всяка ситуация.

Димо ѝ се усмихна, а тя продължи:

– Сега преживяваме неща, които ни сломяват. Всичко това ни изглежда невъзможно за преодоляване, но нали сме в Божиите ръце. Помощта ни е от Него.

Скоро дойдоха две семейства и им помогнаха. Те вече не живееха в колата.

Скоро след това Любка се усмихна на Димо и каза:

– Сега знам, че в коя да е борба, която водим, не сме сами. Всяка победа получаваме от Бога чрез Исус Христос.

Бог никого няма да остави, но ще го укрепи и привдигне.

Шегата е остроумно слово, което човек казва с цел другите да се посмеят. Това може да бъде нещо забавно или интересен трик.

Шегите са най-различни.

Истинската шега е налице, когато всички са доволни и се смеят.

Неудачната шега означава, че вашият опит да развеселите някого не е успяла и човекът  просто се е обидил.

Плоската и бездарна шега е неуспяла острота.

Първоаприлската шега е весела измислица, която представя неправдоподобни новини на другите.

Добрата първоаприлска шега е изкуство. За нея човек трябва да се приготви по-рано. Умението ви да се шегувате, а не да осмивате, дълго ще се помни.

Християнин копае в двора си дълбока яма. Минаващите от там се интересуват:

– Защо правите това?

– Ние трябва буквално да живеем по Словото, а там е казано:

„От дълбините извиках към Тебе, Господи“!

Павел и Христо вървяха заедно по алеята в парка. Те току що бяха излезли от богослужението в църквата.

Една случайност ги събра. Павел беше в много тежко положение и Христо му помогна. От тогава са неразделни.

Още от самото начало на запознанството си, разбраха, че посещават една и съща църква, но нищо не знаеха един за друг, нито се бяха видели преди.

– До сега разбрал ли си нещо за Исус, което не си очаквал? – попита Павел приятеля си.

Христо се замисли за момент, а след това каза:

– Преди да повярвам, си представях Бог като някой, към когото се обръщаш, когато си в беда. Смятах, че човек не трябва да прекалява в молитвите си, защото може да стане досаден.

– А аз си мислех, че моите молитви са по-незначителни от тези на по-опитните християни, – засмя се Павел.

– Представях си общуването с Бога, което трябва да се осъществява според инструкцията; „Използвай само в спешен случай“, – продължи Христо.

– Сега , когато израствам във вярата си, – каза Павел, – отношенията ми с Бога се задълбочиха.

– Вече съм напълно убеден, че Бог иска да бъде част от моя живот 24 часа, седем дни в седмицата, – каза съвсем уверено Христо.

– Ние сме създадени, за да познаваме Твореца си, – възторжено възкликна Павел.

– Все още ми е трудно да проумея, как Създателят на цялата вселена иска да общува с мен, – каза колебливо Христо, – но знам със сигурност, че Бог ни обича безкрайно.

– Знаеш ли как трябва да отговорим на тази любов? – попита Павел със светнали очи.

Христо замълча, той чакаше да чуе какво ще каже приятелят му по въпроса.

– На тази любов можем да отговорим с молитва, размишления върху Словото Му и непрестанно да се стремим да живеем богоугоден живот.