Широка усмивка се разля по лицето на Жоро.

– Живеем в култура, – заяви той, – която цени мълниеносната скорост на Wi-Fi, транзакцията с едно кликване, мигновените доставки, успеха за една нощ, …

– Но има една добродетел, която е на изчезване, – предизвикателно го прекъсна Милен.

– И коя е тя? – с нескрит интерес попита Жоро.

– Търпението, – забелязвайки несъгласие в изражението на приятеля си, Милен продължи, – Липсата на търпение се изразява в негодувание към страданието.

Жоро го погледна въпросително, без да каже нещо.

– Не обичаме да страдаме, – наклони глава на една страна Милен. – Копнеем да живеем в свят без страдания.

– Че кой би искал доброволно да страда? Такъв най-малкото е луд!

– Ако си последовател на Христос, си призован към търпение и издържливост.

– А когато виждаме страдание около нас, сблъскваме се с лични трагедии и сме свидетели как често несправедливостта надделява?

– Тези, които са честни и останат верни на Христос, са преследвани.

– Май Бог остава мълчалив пред подтисничеството и злото, – засмя се предизвикателно Жоро.

– Господното идване е близо и предстоящо. Християните са призовани да отстояват в справедливост, милост и състрадание, въпреки че на този свят никога няма да получат справедливостта, от която се нуждаят.

– Тогава защо се блъскате толкова?

– Ние знаем, че Съдията стои на вратата и Той ще постъпи правилно и справедливо, когато дойде. Истинската справедливост, свят без страдание и зло се реализира в Божието царство, когато Бог управлява и царува над всички неща.

Жоро само махна с ръка. За него всички тези думи бяха без смисъл, като че ли това изобщо не го засягаше.

Завръщането на Христос е от ключово значение, така повярвалите в Него няма да загубят надежда пред страданието. Без тази надежда такива могат да бъдат изкушавани да роптаят един срещу друг и да не стоят твърдо.

Оставайки твърди и непоколебими в настоящото време, при идването си Господ Исус Христос ще потвърди търпеливата издръжливост на последователите Си и всеки ще получи наградата си.

Неделя. Цялото семейство натовари багажа и се отправи към селото, където живееха родителите на Тодор, глава на тази не много голяма фамилия.

По време на четири часовото пътуване нашите пътешественици се сблъскаха с ужасна гръмотевична буря. Дъждът се изливаше като из ведро. Нищо не се виждаше на няколко крачки по-напред.

Много от шофьорите намалиха скоростта и пуснаха светлините. Някои дори спряха от страни на пътя. Всеки търсеше сигурност, но това увеличи сблъскванията.

И това не бе всичко. Заедно с проливния дъжд се усещаше как вятърът бясно удряше по колите.

Тодор остана напълно спокоен. Той внимателно оглеждаше пътя пред себе си, но продължаваше смело напред.

В колата се чуваха неспокойни и уплашени гласове.

– Спри! – крещеше като обезумяла Диди.

– По-бавно карай! – посъветва го уплашено жена му.

– Внимавай, пази се! – сочеше с ръка в дясно малката Деси.

Без да обръща внимание на създалата се суматохата, Тодор уверено караше колата направо през бурята. Той нямаше намерение да спира, защото рискуваше да се сблъска с някого.

Как можеше да ги успокои и да им докаже, че Бог беше му влял достатъчна порция сила, за да ги изведе и оцелеят в бурята?!

Когато се окажете в трудна ситуация, не слушайте какво ви крещят околните. Уповавайте на Господа и гледайте към Него, за да успокоите тревогата, която внася смут в душата ви.

Няма никаква гаранция, че бурите ще ви подминават, но именно това, което правим посред тях, ни прави победители.

Георги Наумов не обичаше да спори, но затова пък често си намираше подходящ събеседник, с когото да размени мисли по вълнуващите го въпроси.

Днес се запозна със Здравко Манолов и двамата веднага започнаха да дискутират необходимостта от свободно време и натовареността на съвременния човек.

– Коя е причините за емоционално напрежение и физическо изтощение според вас?  –  попита Георги.

– Мисля, че хората са се втурнали в живота без да намират време, да останат насаме с Бога. Те пренебрегват необходимостта да се отпуснат и да общуват с Господа и в резултат на това не могат ясно да възприемат реалността.

– Желанието да правим нещата много бързо ни изтощава, губим от поглед основната цел и вече не сме в състояние да оценим обективно ситуацията, – изказа своето мнение по въпроса Георги. – Когато се движа с голяма скорост, имам много адреналин в себе си. Трудно мога да се спра и да почивам. Дори когато седна да размишлявам върху някои неща, аз пак продължавам да тичам нанякъде.

– Това темпо на живота ни създава много проблеми, – подчерта Здравко. – Всеки от нас има ангажименти в работата си, семейството, църквата, даден клуб, приятели ….. Те се натрупват и ние продължаваме да правим твърде много значително бързо. В крайна сметка се разболяваме и стигаме до ръба на нервната криза.

– Не се справяме с работата си, защото сме твърде уморени.

– И тогава започваме да страдаме от угризение на съвестта и започваме да се съдим.

– Трябва накрая да признаем, че е много трудно да се направят много неща наведнъж, – засмя се Георги. – Ако сме издържливи, можем да изкарате така известно време, но след това започваме да пропускаме важни детайли, забравяме какво трябва да кажем, не отиваме на насрочени срещи, в тази бъркотията ни притискат финансовите дела, ставаме прекалено емоционални.

– И това става, защото човек е превишил границите на своите възможности.

– Нужно е да се намали това темпо на живот и да се отдели повече време за общуване с Бога, – Георги се опита да извлече основен извод от дискусията.

– Не напразно Исус ни казва: “ Дойдете при Мене всички, които се трудите и сте обременени, и Аз ще ви успокоя“, заключи Здравко.

Стамен много обичаше дядо си. Често се навърташе край него и му задаваше многобройните си въпроси, заради които другите често го отбягваха. Но старецът добродушно изслушваше внука си и винаги успяваше да намери правдив отговор на този малък любопитко.

Днес Стамен бе наблюдавал няколко гейма на волейболен турнир. Той забеляза щастливите лица на победителите, но искрено съчувстваше на победените.

Видя дядо си и веднага изтича при него. Пороят от въпроси не закъсня и заваля с пълна сила.

– Дядо, защо някой тимовете успяват, а други не?

– По пътя към върха на испанските Пиренеи живее красив, но неуловим планински козел. Възрастни планински кози често ловуват там, но без особен успех, – започна обясненията си старецът от далече.

– И защо не успяват? – веднага попита малкият любопитко.

– Старият козел си има другар. Млад козел с добро зрение, отличен слух и достатъчно необходимо обоняние, който го следва навсякъде. Ако ги налетят врагове, младият веднага предупреждава стария и то много по-рано.

– Чудесно е тогава да бъдеш с някого, който може да ти помага, – възкликна Стамен.

– Ето още нещо интересно, – дядото реши да заинтригува още повече внука си. – Носорогът е едро животно. То развива невероятна скорост. И въпреки че има лошо зрение е безстрашен спрямо враговете си.

– Той също ли има другар, който му помага, та е толкова смел? – веднага попита Стамен.

– Да, така е, – потвърди дядото. – Браво, този път сам се досети.

– И кой му помага? – започна да подскача Стамен около дядо си.

– Кожата на носорога е пълна с буболечки, които са деликатес за една малка птица, която се движи по гърба му.

– И? – нетърпеливо попита Стамен.

– Птицата има силно зрение и когато усети опасност, бие тревога, с която предупреждават носорога.

– Еха! Това просто е невероятно! – извика възторжено Стамен.

– Ако искаш да живееш пълноценен живот, – дядото погали внука си по главата, – трябва да обединиш усилията си с някой друг.

– Ясно, човек не трябва да ходи сам! – Стамен си бе вече направил извода.

– Талантът печели отделни игри, но работата в екип съчетана с интелект побеждава в първенства и шампионати, – подчерта старецът.

Там, където се срещаха двете течения, се бе образувал водовъртеж в реката. Близо до брега привличаше погледите красива и изящна лилия.

Въртопът бе я забелязал и си каза:

– Тя трябва да бъде моя. Ще използвам всички средства, за да я покоря.

И той започна да предлага на очарователната красавица неща, звучащи привлекателно за нейните уши:

– Ела да направиш една вълнуваща разходка по реката върху бързите ми вълни. Виж колко е нежна и прохладна водата в сравнение на непоносимата жега, която цари около теб ……..

Въртопът не преставаше да предлага на лилията всевъзможни развлечения и удоволствия, които тя би могла да изпита на движещи се с голяма скорост негови вълни.

Красавицата започна да се колебая. Предложенията звучаха примамливо и съблазнително.

Тези ухажвания на въртопа не останаха незабележими за бръмбара, който бе лудо влюбен в нежното цвете. Сърцето на твърдокрилото насекомо се сви от болка, защото виждаше, че красивата лилия бе склонна да последва жестокия въртоп.

– Той ще те погуби, – нещастният бръмбар се опитваше да спре омаяната лилия. – Ти ще пропаднеш във водите му и ще се изгубиш.

– Той е толкова силен, красив и тайнствен, – възрази опиянена лилията. – Може би ще приема предложението му.

– О, така ли? – извика отчаяно бръмбарът. – Тогава виж, какво те очаква, ако го направиш.

Той сви криле и скочи във водовъртежа. Водите се завихриха край него и бръмбарът изчезна от погледа на лилията.

Ненагледното цвете присви белите си нежни листа и се разплака. Нейният верен приятел, се бе пожертвал, за да я предпази от глупостта, която бе решила да извърши.

Едва сега тя разбра какво е да бъдеш обичан истински.