Неделя. Цялото семейство натовари багажа и се отправи към селото, където живееха родителите на Тодор, глава на тази не много голяма фамилия.
По време на четири часовото пътуване нашите пътешественици се сблъскаха с ужасна гръмотевична буря. Дъждът се изливаше като из ведро. Нищо не се виждаше на няколко крачки по-напред.
Много от шофьорите намалиха скоростта и пуснаха светлините. Някои дори спряха от страни на пътя. Всеки търсеше сигурност, но това увеличи сблъскванията.
И това не бе всичко. Заедно с проливния дъжд се усещаше как вятърът бясно удряше по колите.
Тодор остана напълно спокоен. Той внимателно оглеждаше пътя пред себе си, но продължаваше смело напред.
В колата се чуваха неспокойни и уплашени гласове.
– Спри! – крещеше като обезумяла Диди.
– По-бавно карай! – посъветва го уплашено жена му.
– Внимавай, пази се! – сочеше с ръка в дясно малката Деси.
Без да обръща внимание на създалата се суматохата, Тодор уверено караше колата направо през бурята. Той нямаше намерение да спира, защото рискуваше да се сблъска с някого.
Как можеше да ги успокои и да им докаже, че Бог беше му влял достатъчна порция сила, за да ги изведе и оцелеят в бурята?!
Когато се окажете в трудна ситуация, не слушайте какво ви крещят околните. Уповавайте на Господа и гледайте към Него, за да успокоите тревогата, която внася смут в душата ви.
Няма никаква гаранция, че бурите ще ви подминават, но именно това, което правим посред тях, ни прави победители.
