Метафора за „обличането със сила”, показва, че учениците на Исус Христос преди деня на Петдесетница са все още са уязвими, немощни, както всички останали хора. А битката с врага на неверието и  благовестяването на Словото за възкръсналия Христос са доста сериозни дела.

„Сее се в немощ, възкръсва в сила”.

Това „обличане със сила” не става от човека, а „отгоре“, от Бога.

„Силата свише” не се изразява само в припомняне на библейските истории и в емоционални възгласи, а в реални постъпки, дръзновение и самопожертвувателност.

Това изпълване, премахва влиянието на греха. Силата на греха не се побеждава със спазване на правила и норми на поведение, няма значение колко са религиозни или църковни.

Човек съгрешава, когато върши неугодни дела на Бога. Победата над греха става чрез покаяние и израстване чрез Святия Дух.

За какво се дава тази „сила свише“? Заради едно единствено нещо. Да бъдем свидетели за Бога в семейството си, на работното място, в етноса си и „до края на земята”.

Гущер от Аржентина след травма е получил шест нови опашки. Това е нов рекорд по регенерация.

При автотомия, откъсване на органи при животните, опашката на гущера понякога се цепи, но не до края. В резултат на тази нова опашка се получават 2-3 опашки, но има случаи, при които израстват повече опашки, както в случая шест. А това до сега не е било наблюдавано.

Херпетолог от Националния университет на Кордоба донесъл ранена с остър предмет млада дама в черно и бяло – Salvator merianae.

Силата на удара, не е била достатъчна, за да се раздели опашката, но е стимулирала няколко точки върху прешлените, отговорни за процесите на регенерация.

Всеки път ще придобиваш сила, опит и увереност, когато в каква да е ситуация, спреш и погледнеш в лицето на страха.

Николета бе вече в седми клас. Но изведнъж в живота ѝ всичко се срути. Диагнозата ѝ бе страшна:
– Левкемия, – каза лекарят след като прегледа  изследванията.

Това, от което се опасяваха родителите ѝ се оказа истина.

Следващите няколко месеца Николета редовно посещаваше болницата. Правеха ѝ хиляди тестове. След това дойде ред и на химиотерапия. Това бе някакъв шанс, за да се спаси живота ѝ, но Николета загуби косата си.

Без коса, особено когато си в седми клас, е ужасно.

Преди да започне осми клас на Николета ѝ купиха перука. Струваше ѝ се,че тази чужда коса я драска по кожата, но въпреки това я носеше.

Николета бе любимка на съучениците си. Тя подкрепяше много деца, когато изпаднеха в трудно положение. Около нея винаги имаше деца. Но ….

Първите няколко седмици от започналата учебна година Николета надяваше перуката и със сълзи в очите влизаше в клас. Странно никой не ѝ обръщаше внимание.

Накрая Николета не издържа и каза на родителите си:

– Това, че нямам коса не е беда, но да загубя приятелите си …. това не мога да понеса. Вървя по коридора, а те се отдръпват от мен, сякаш съм прокажена, а когато вляза в стола, те без да си доядат закуските, напускат помещението. Никой не иска да стои до момиче, което боледува от някаква странна болест, няма значение, че не е заразна. И да умра не е страшно, защото вярвам в Бога. Знам къде ще бъда през вечността. Но загубата на приятели …. води до отчаяние.

– Ако искаш можеш да останеш в къщи, – предложи майка ѝ.

Но това не успокои Николета.

Вечерта тя дълго мисли и се моли. На сутринта насърчена, облече празничните си дрехи и каза на родителите си:

– Отивам на училище. Трябва да разбера нещо.

Родителите ѝ не знаеха какво е намислила, но я закараха до училището. Тя ги прегърна, когато слезе от колата и им каза:

– Знаете ли какво съм намислила да  направя? Днес ще разбера кои са моите истински приятели. Нека ме приемат такава, каквато съм. Молете се за мен.

След като каза това, свали перуката си и така влезе в училището.

В този ден се случи чудо. Когато премина през двора и влезе в училище, никой не я обиди, не я оскърби, не ѝ се присмя.

Така Николета научи съучениците си, да бъдат самите себе си, да използват талантите, които Бог им е дал и да стоят в правдата, когато около тях отстъпват пред болката, страха и наказанието.

Една вече пораснала дъщеря помолила майка си за съвет:

– Мамо, аз обичам своя мъж, но наскоро се запознах с човек и сега все си мисля за него. Не искам да изменям на мъжа си дори в мислите си, но нямам сили да изхвърля грешното си чувство към другия от душата си. Какво да правя?

– Дъще, – казала майката, – нашите чувства са цветя, които растат в нашите души. В твоята душа сега има две цветя.

Едно от тях е неярко, но толкова нежно и благородно цвете – любовта към съпруга, което ти сама си посяла. То ще цъфти през целия ти живот и ще ти донесе радостни плодове, ако го поливаш.

Другото цвете е ярко, но е отровено със страсти. То е израснало в душата ти без да те попита. И като плевел краде от силата на първото цвете. Освен това, той  е краткотрайно и безплодно, без значение колко се полива.

Дъще, ти не можеш да изхвърлиш със свои сили второто цвете от душата си. То винаги е там. Но ти имаш избор. Винаги можеш да избереш, кое цвете ще поливаш повече и кое по-малко.
Ако поливаш само първото цвете, второто ще увехне и ще престане да трови душата ти.

Всеки си има място и време на изява. На всекиму своето. Камъкът пада надолу, огъня се издига нагоре, маслото изплува над водата.

Колкото и да се сгъстяват облаците над земята, влече ни към небесната родина, към невидимата светла обител. Така са мислили и древните.

Аристотел е твърдял, че всяко нещо под слънцето си има свое „естествено място“, към което се устремява с неустоимата сила на своето естество. В този закон философа е видял тайната на движението: всеки се движи, защото го влече неговото „естествено място“ и когато го намери, сдобива се с покой.

Нашата „естествена тежест“ ни влече към Родината, която е на небето. За човека е естествено да бъде с Бога. Това е нашето нормално състояние. Затова се тревожат и се вълнуват сърцата ни.

Копнеем за истинската чистота и святост и за незабравимия Лик на нашия Отец. Нашият копнеж е за небесното Отечество, за което придобиваме право на земята.