Първите лъчи на слънцето проникнаха през прозореца и огряха стаята. Румен стоеше пред статива неподвижно. Не бе заспал, просто се бе върнал в спомените си назад, когато беше още дете.

Любовта на родителите, сестра му и старата му баба го правеше неуязвим към неприятностите. Те бяха до него. Насърчаваха го и го подкрепяха.

Кога за първи път е хванал молив Румен не помнеше, но лесно му се отдаваше да отрази това, което вижда пред очите си и то доста реалистично.

Веднъж реши да нарисува сестра си Соня. Но колкото и да се стараеше нещо все не достигаше на образа ѝ.

Тогава подпрял с длани главата си, мрачно гледаше към жалкото си произведение, а толкова искаше да зарадва сестра си. След два дена тя имаше рожден ден.

Тогава чу зад гърба си ласкавия глас на майка си:

– О, това е Соня! – и тя нежно го целуна по главата.

Това окрили малкия художник.

– Ето тази целувка тогава, ме направи известен художник, – усмихна се Румен.

Не си мислете, че насърчението е да кажеш нещо добро за някого. Но ако сме сигурни, че това е пътят му, трябва да признаем неподозираната сила, която се таи в този човек.

Нека да благодарим на Бога за моментите, в които получаваме подкрепа и насърчение и се стремим да го предадем на другите.

Беше се стъмнило. Козма седеше притихнал във фотьойла си и съзерцаваше през прозореца светлините на големия град. Едни гаснеха, а други се появяваха. Зад всеки светъл прозорец се намираше поне една душа бореща се със задушаващия грях в своя живот.

Козма се изправи. Светна нощната си лампа. Седна пред масата си и на празният лист пред себе си, започна да записва мислите, които го вълнуваха в момента:

„Християните са предназначени да живеят с чувство за неотложност“.

Той повдигна глава и се заслуша. Думите го изгаряха отвътре. И той трескаво продължи да пише:

„Спешността не е паника, не е безпокойство, не действие преди да се мисли. Това е настойчиво чувство, което изисква постоянни и много често бързи деяния“.

– Защо е така? – попита Козма.

И си отговори сам:

– Посланието на Евангелието е известие за спешност.

Козма се наведе над листа и продължи да пише:

„Преди да разберем добрата новина за Исус Христос, трябва да осъзнаем изобличаващата истина за греха ни.

Независимо дали знаем това или не, всички ние сме в доста сериозна опасност.

Никой от нас не знае кой дъх ще бъде последен за нас или кой изгрев ще видим последно, преди да премине в отвъдното. Нито ни е известно, кой телефонен разговор ще сигнализира за края на дните ни.

Следователно ние сме в опасност, света също.

И фактът, че по-голямата част от хората не признава опасността, не е доказателство, че тя не съществува. Неспособността да бъде разпозната, говори колко голяма е тя“.

Козма пламна целия. Думите сами напираха в него и искаха, колкото се може по-бързо да се излеят върху листа.

Химикалът продължи да следва милите му и педантично да ги отбелязва върху парчето хартия.

„Никой от нас не знае, кога Исус ще се завърне. Това може да стане сега, утре или всеки следващ момент. Той ще дойде в небесата и тогава за едни ще настъпи огромна радост и утвърждаване, а за други голям страх и съжаление.

Християнинът живее с чувство за неотложност и готовност, защото ние сме хората, на които е поверено единственото послание за безопасност и благополучие, което може да донесе мир между грешния човек и светия Бог“.

– Въпрос на време е и Исус ще дойде, – усмивка трепна върху устните на Козма, – тогава ……

Ръката му последва бързия бяг на мислите му:

„Ние сега живеем в този свят, но сме временни жители и имаме сигурно гражданство, но на друго царство.

Колкото повече неща притежаваме и колкото по-удобно живеем, толкова е по-малка вероятността да копнеем и търсим горното. Колкото повече установяваме начина си на живот тук, толкова по-малко ще инвестираме в другия.

Едно от основните неща, което ще ни попречи да живеем с чувство за неотложност, е комфортът ни тук, в настоящия свят“.

– Доколко всъщност сме запознати с реалността на човешкото страдание в света? Колко сме близо до безжалостната бедност, истинското преследване, действителната безнадеждност? – Козма не напразно си задаваше тези въпроси и търсеше обяснение за тях.

Той разбираше, че има проблеми в света, но те не бяха в квартала му. Нямаха истински имена и реално отношение спрямо него, за това изглеждаха далечни и не достатъчно спешни.

Козма се наведе над листа и продължи да пише:

„Общата ни натовареност в живота също ни пречи да живеем с чувство за неотложност“.

– Това изглежда нелогично, нали? – усмихна се Козма. – Но какво правим всъщност? Имаме срочни събрания, на които трябва да присъстваме; неотложни съобщения, които непременно трябва да напишем …. Струвани се, че бягаме от едното към другото, без отдих и почивка.

Мислите на Козма започнаха да се изливат като неспирен поток върху листа.

„Цялата тази натовареност служи, за притъпяване на сетивата ни, като ни отделя от това, което е наистина спешно. Всички задачи и дейности, с които е заето съзнанието ни, имат един единствен резултат, много малко време да отделяме за реална мисъл, размисъл и съзерцание.

Ако се молим и благовестваме на неразбраните сърца чрез силата на Светия Дух, ще открием, че сме заангажирани с онова, което наистина има значение.

Разпространението на Благата вест не търпи отлагане. Това е неотложен въпрос.

Нека погледнем към живота си и да видим какво ни пречи да позволим това да бъде така“.

Козма остави химикалката и въздъхна дълбоко, след което започна молитва, в която изразяваше своята благодарност към Твореца и Създателя на всичко живо и невидимо.

Тази нощ валя силен дъжд. Дърветата и растенията още не се бяха отърсили от изобилната влага, за това листата им искряха на показалото се слънце.

Момчил показа главата си за малко от вратата и бързо се върна назад.

– Спрял ли е дъждът? – попита брат му Кирил.

– Да, но навсякъде е мокро, ако излезем, целите ще се накаляме, – въздъхна тежко Момчил.

– Толкова много ми се иска всичко да е мирно и спокойствие край мен, – замечта се Кирил, – както сега рано сутрин след дъжд.

– Не се заблуждавай, истинската представа за мир в личността е, когато всяка сила е в съвършено състояние и работи до краен предел, – поучи брат си Момчил.

– Това ли имаше предвид Исус, когато казва: „Моя мир ви давам“, – попита Кирил.

– Да…..

И още преди Момчил да продължи мисълта си, брат му го прекъсна:

– А аз си мислех, че ако съм заситен от всичко или си почивам, ……. е, това мирът за мен.

– Това съвсем не е така, – възрази Момчил.  – Например, здравето е физически мир, но то не е застой, а съвършенство на физическата активност. Същото важи и за добродетелта.

– И тя ли е мир? – изненада се Кирил. – Аз си мислех, че тя опира до наивността.

– Добродетелта е съвършенство на моралната дейност, – подчерта дебело Момчил.

– А светостта? – полюбопитствува Кирил.

– Светостта не е тишина, а най-интензивна духовна дейност, – обясни Момчил.

Кирил се загледа навън през прозореца и се замисли.

– Когато дълбоко осъзнаеш Бога, – каза Момчил в настъпилото мълчание , – ти ще останеш необяснимо спокоен в каквито и обстоятелства да се намираш.

Кирил изгледа брат си, но нищо не каза. Може би трябваше нещо да се промени в него, преди да има този мир, за който толкова много жадуваше особено, когато бе в напрегната ситуация.

Симо вървеше към къщи и не забелязваше нищо около себе си. Той размишляваше върху думите, които приятелят му Кольо каза:

– Щом си новороден християнин, ти знаеш със сигурност, че Исус живее в теб чрез силата на Светия Дух. Чувства ли се Бог удобно в теб, като у дома Си? ……

Сега Симо си мислеше, колко още неща бяха в него, които излизаха през устата му във вид на гняв, страх, ревност, мърморене, оплакване, ….

– Добре ли се чувства Бог, със всичко това в мен? – питаше се той.

Отговорът не закъсня, но дойде по необичаен начин.

Същият ден той отиде на гости на Георги. Като го видя, приятелят му много се зарадва.

– Добре дошъл! Хайде, влизай. Ей сега ще направя едно кафе, а ти се настани удобно и се чувствай като у дома си.

В това време влезе съпругата на Георги и между тях избухна кавга. Симо се почувства неловко в тази ситуация. Караницата продължи доста дълго, сякаш домакините бяха забравили за него. А на него му се искаше едно единствено нещо, да се махне по-скоро от там.

И както си седеше, Симо изведнъж си спомни въпроса на Кольо: „Бог е направил обиталище в теб, добре ли се чувства там?“

„Трябва да се откажа от някои неща в себе си, – помисли си Симо, – които ме карат да забравя Божието присъствие. Ако позволя непростителност, кавги и размирици в сърцето си, Той ще се чувства неудобно, както аз по време на тази караница“.

Устата ни трябва да бъдат изпълнени с хваление и благодарност към Бога, но затова трябва да позволим на Господа, да почисти добре сърцето ни от всичко, което не Му е угодно.

Станете рано сутринта и кажете:

– Добро утро, Господи. Днес бих искал в мен, да се чувстваш като у дома си.

Времето бе слънчево и не много горещо, но сърцата на Тихомир и Елка бяха неспокойни.

Те мислеха да създадат семейство, а днес на Тихомир предстоеше, да представи на родителите си бъдещата си жена. Те бяха възрастни хора, които живееха в едно затънтено село в планината сред роднини и приятели, далеч от градския шум и суета.

Пътя, който не бе малък, изминаха неусетно, потънали в мисли около предстоящата среща.

Когато пристигнаха ги посрещнаха роднини и близки на Тихомир. Всеки от тях бе дошъл да види, какво си е избрало „градското“ момче за съпруга.

Елка с непринудеността си и доброто си сърце се хареса на всички и притеснението бе разчупено и от двете страни.

На трапезата всички се поотпуснаха, пяха и говориха много.

Един от роднините приближи до Елка, хитро се усмихна и попита:

– Какво видя в нашия Тихомир, че си се решила да се ожениш за него?

На масата настъпи мълчание. Всички бяха вперили поглед в Елка и с нетърпение очакваха отговора ѝ. Тихомир малко се притесни. Това бе доста предизвикателно и провокиращо в случая.

Елка се усмихна и простодушно каза:

– По Божия милост, Тихомир е израснал и е станал човек, който да обичам.

На масата се раздадоха одобрителни възгласи.

– Бива си я.

– Харно момиче е.

А друг се обърна към Тихомир:

– Добра булка си си избрал, като очите си да я пазиш.

Минаха години и когато Тихомир разказваше за този случай казваше:

– Много харесах този умен отговор, защото той отразява как в Христос, Бог вижда много повече от нашето минало.

Понякога можем да виждаме себе си само такива, каквито сме били, с всичките си провали и недостатъци, но Бог ни вижда като нови творения. Не какви сме сега, а кои сме в Исус и какви ще станем чрез силата на Светия Дух.

Нека Бог ни научи да гледаме по този начин не само на себе си, но и на другите.