Минеше ли облак, бързо се изливаше или подгонен от вятъра потегляше нанякъде. В такова време никъде не може да се излезе, но Дичо и Хари се бяха събрали и както обикновено си бъбреха.

– Представи си едно обикновено тяло, – обясняваше Дичо. – Един ден левият му крак получи лека травма. Подпухва, а десният крак получава допълнителна тежест при ходенето. Това продължава, докато левият крак оздравее. Или към очите се насочва прах и ръцете инстинктивно се повдигат, за да ги предпазят.

– Разбирам на къде биеш, – усмихна се Хари. – И аз се сещам за подобен пример. Температурата на мозъка се повишава. Последва прозявка. Тя разтега челюстта, за да увеличи притока на кръв. И не само това. Предизвиква рязко вдишване, с което се охлажда кръвта насочена към мозъка.

– А сега всичко това съпоставете с начина, по който човек реагира в различни ситуации, – предложи Дичо и веднага представи своя. – Аз съм получил тежко известие. Изпаднал съм в шок от вестта. Какво ще направиш тогава?

– Ще остана с теб, докато всичко отмине.

– Вкопчваш се в мен, докато напълно се възстановя, – потрива доволно ръце Дичо. – А сега си представи, че Петър от нашия клас те е обидил жестоко…….

– Единствено родителите ти могат да те дистанцират от нараняването и да предложат по-добър изход за в бъдеще, – бързо реагира Хари. – А сега ти си представи. Тревогата ти нараства. Непрекъснато си повтаряш: “ Как ще се измъкна от тази каша?“

– Ще се намеся и ще ти помогна да се справиш с проблема, – Дичо тупна с ръка по крака си. – Нали за това съм ти приятел, да ти донеса облекчение и утеха.

– И до какъв извод стигнахме? – попита Хари.

– Във тялото всичко е така съединено, че болката на една част се усеща от всички му останали части, – отбеляза Дичо.

– А как е при хората?

– В една здрава общност людете също са чувствителни към радостите и скърбите на другите, – довърши заключението си Дичо.

– А сега си представи, че окото се опитва да скрие нараняването от ръката, – Хари предизвика Дичо за нов размисъл със ситуация, корено различна от предишните. – Какво ще последва?

– Тялото ще се изолира и нещата ще се объркат.

– Чудно ли е, че сме най-здрави, когато умишлено решим да разчитате на околните да ни подкрепят и защитават?

– Понякога се опитваме да направим същото и за тях?

Двете момчета се засмяха и погледнаха навън. Небето бе избледняло, а слънцето весело се усмихваше.

Когато Таня водеше децата си на училище рано сутрин, по-малкия Кольо сочеше с ръка и съобщаваше:

– Пак онова момиче.

А Надя му пригласяше:

– Колко смешно бяга. Сякаш нещо я спира да прави това.

Това младо момиче всяка сутрин се движеше по същия начин в парка. То имаше огромно слушалки на главата и ярки чорапи, които достигаха коляното.

Девойката редуваше движенията на ръцете и краката си, като винаги докосваше земята с един крак.

– Този спорт е различен от бягането и джогинга, при който се натоварват само коленните стави, – поясняваше за кой ли път Таня.

– Какво е това джогинг? – питаше Кольо.

– Забраванко, – плезеше му се насреща Надя, – това е бягане при, което хората си почиват.

– А това? – продължаваше неуморно Кольо, като сочеше по посока на момичето.

– Това е силово ходене, – обясняваше отново и отново Таня,

Тя всяка сутрин се опитваше да внесе по-голяма яснота на думите си, за да я разберат децата.

– То е умишлено сдържане, ограничаване на естествената склонност на тялото да бяга. Този вид движение дори да не иска да включва толкова енергия, съсредоточеност и сила, колкото и обикновеното бягане, все пак ги изразходва. Но при него всичко е под контрол.

„Това е ключът, власт под контрол – помисли си Таня. – Библейското смирение, както и силовото ходене, често се разглеждат като слабост, но това съвсем не е така. Смирението не отслабва нашите сили и способности, а по-скоро позволява да бъдат укротени, както ръцете и краката ръководени от ума, когато прохождат рано сутрин“.

Когато чуем призива „върви смирено“, нужно е да ограничим желанието си да вървим напред пред Бога.

Понякога се налага да направим нещо и то бързо, защото ежедневната несправедливост в нашия свят е огромна, но ние трябва да бъдем контролирани и насочени от Бог.

10-минутната разходка е ефективно средство за борба с „епидемията на бездействието“. Новите насоки предписват ежедневни физически упражнения за по-възрастните хора.

Според констатациите на лекарите около 45% от хората са неактивни до толкова много, че не могат да се справят с 10-минутна разходка.

Повече от 6,3 милиона възрастни на възраст между 40 и 60 години не могат да преодолеят 10 минутна разходка на ден.

Това е тревожно, защото физическото бездействие е една от шестте причини за преждевременна смърт в Обединеното кралство и САЩ.

Ходенето е дейност, която е достъпна и приемлива. тя дава възможност да се поддържа физическата активност у възрастните.

Бързото ходене има много предимства, включително подобряване на формата, улесняване на ежедневната физическа активност, подобряване на настроението и качеството на живот, по-здравословно тегло и 15% намаляване на риска от ранна смърт.

Учени от Бейхангския университет и Aalborg University, Дания, са разработили екзоскелет, чиято основна функция е да възстанови пациенти временно загубили способността да ходят.

Екзоскелетът помага по-бързо да се възстанови след сериозна травма или укрепва мускулите на пациент, намиращ се дълго време в инвалидна количка и преминаващ рехабилитация.

Учените са насочили вниманието си към коленните стави, най-сложните в ставната система на човешкото тяло.

Именно коленните стави поемат по-голямата част от натоварването по време на ходене.

Движението на коляното става възможно при активността на няколко скелетната мускула разположени по повърхността и в центъра на въртене на ставите.

Адаптираният скелет помага на седящия пациент бързо да се възстанови и да започне да ходи.

Биомеханичната конструкция е доста сложна, но е пригодена за носене и удобна за човека.

Гълъбите „кимат“ при ходене, поради особеностите на зрението си, за да стабилизират изображението.

Този процес се състои от две фази. Когато птицата пристъпва рязко премества главата си напред, а след това известно време я държи неподвижно. След това тялото я „догонва“.

Именно във втората фаза гълъбът разглежда детайлите или забелязва движещите се обекти.

Тази хипотеза е била потвърдена експериментално на бягаща пътека, по която учили гълъбите да ходят.

Когато скоростта на движение на птицата и бягащата пътека били равни, т.е. преместването относно околните предмети е било нула, гълъбите спирали да кимат.