Мариела знаеше, че не е разумно да плаче, докато е в болницата, защото веднага започваха да се суетят сестрите около нея. Само, че трудно се сдържаше. Куражът я бе напуснал.

Но изведнъж всичко се оправи. Медицинската сестра застана до леглото и ѝ каза:

– Един млад мъж попита за теб.

Мариела се изпъна и погледна съсредоточено сестрата, която мило ѝ се усмихваше:

– Помоли да ти предам ….. много обич.

– Това е бил Миро, – прошепна Мариела. – Каза ли още нещо?

– Ще дойде да ви посети утре сутрината. Поиска веднага да ви види, но му казахме, че сте претърпяла малка операция и сега сте уморена, за това той реши утре пак да дойде.

Мариела се чувстваше безкрайно щастлива. Имаше чувството, че е на седмото небе.

На другия ден ѝ донесоха огромен букет червени рози.

– Ах, – извика медицинската сестра, – изглежда „Свети Валентин“ е позакъснял тази година. Дори и половината няма в какво да ги сложа.

– Не се притеснявайте, – успокои я Мариела, – по-добре ми подайте картичката.

– „За любимата ми лястовичка. С нетърпение очаквам да оздравееш. С много любов Миро“, – прочети задъхано Мариела и се разплака.

След няколко часа Миро влезе усмихнат в стаята при нея. Изкрящите му сини очи изгаряха Мариела. Тя едва се сдържа да не скочи от леглото и да се хвърли в прегръдките му.

Той усети порива ѝ и пристъпи бързо към нея. Седна на стола до леглото ѝ и хвана ръката ѝ. Тя бе неописуемо щастлива. Това бе истинска любов. Медицинската сестра ги гледаше и им се радваше.

Преди три дена бе станал някакъв атентат. Имаше изстрели, викове, много стенещи хора, линейки и полиция. В тази суматоха, тълпата ги бе разделила.

Мариела бе пострадала, но Миро късно разбра, линейката беше я откарала. Той се бе притеснил много за нея. Обиколи няколко болници и накрая я намери.

Успокоиха го, че ще се оправи, но за него по-важно бе, че е останала жива. Другото нямаше значение.

А сега бяха заедно и сърцата им преливаха от любов, какво значение имаше някаква си малка операция там …..

Живяло някога едно малко птиченце. То било много слабо и се гушело между братата и сестрите си. Родителите строго го надзиравали и не му позволявали да отива близко до края на гнездото. Те се страхували, че то ще падне.
Така минало детството на това птиче. Когато братята и сестрите му започнали да излитат от гнездото, то тъжно ги гледало и си мислело, че на него не му е дадено да лети.
Веднъж му станало много тъжно и то решило въпреки забраната на родителите си да се добере до края на гнездото и поне с едно око да види света.
Но птичето било съвсем неумело и първия силен порив на вятъра го съборил долу. То паднало върху мъха. Не успяло още да се изплаши, когато видяло към него да приближава голямо и страшно животно, с озъбена паст, мощни крака и опашка.
Птиченцето никога не било виждало куче, но веднага разбрало, че трябва да се спасява. Кучето се спуснало след него. Птичето побягнало на своите неприспособени крака за бягане, то тичало, тичало, докато не се блъснало в лошо миришещи кожени ботуши.
Това бил ловецът. Той вдигнал птичето и с интерес започнал да го разглежда, недоумявайки, как може такава голяма и здрава птица да не отлети директно от кучето му.
Птичето притихнало в ръцете му и ловецът решил да го отнесе в дома си, на своите деца.
Докато било лято децата си играели с птичето, но после отишли на училище в града. Птичето останало на двора в открита волиера, защото всички смятали, че то не може да лети. Там то седяло, забравено от всички, гледайки с копнеж към летящите птици.
Веднъж през един отвор на мрежата до него успяла да се промъкне котката. Добре, че стопанинът бил наблизо, та птичето отървало кожата.
Дупката в мрежата била закърпена, но птичето разбрало, че от сега насетне го грози опасност и то започнало да тренира своите слаби крила, за да може да се защитава с тях. Всеки ден ги натоварвало с камъни и се опитвало да ги задържи. Крилете му забележимо укрепнали.
Независимо, че птичето заякнало, то не си помислило изобщо, че може да лети, като другите птици.
Но веднъж котката отново го нападнала във волиерата. Било нощ и нападението на котката, изненадало птичето. То се събудило и започнало силно да маха с криле, отбранявайки се от котката.
Котката няколко пъти го ударила, птиченцето вече си мислело, че не ще може да отбие атаките на нощния хищник, когато земята под него се изместила. Котката останало долу, а птиченцето разбрало, че лети.
От възторг то се стрелнало нагоре към небето, понесло се по посока на вятъра, направило няколко прощални кръга над дома, който го бе приютил и полятя към своето семейство, където бе неговия истински дом.

Така правеше през цялата смяна, независимо дали беше дневна или нощна. Влизаше вътре в стаята, обръщаше плочата и музиката продължаваше. Никой не го караше, но Иван усещаше, че трябва да го прави.

Чу, че някой плачеше в съседната стая, трябваше да отиде веднага там, а толкова му се искаше да остане  при този немощен човек, който много обичаше музиката. Горкият, можеше да спи само, когато му даваха обезболяващи.

Нежната музика на цигулката разтваряше напуканите му устни, сякаш вдишваше цялата тая палитра от тонове. Иван посегна към кърпичката си, навлажни я с вода и му намокри устните. Той умираше, но не от болестта, каято го измъчваше вече няколко месеца, а от принудителното гладуване и обезводняване на организма. Вътрешните му органи преставаха да работят един по един и така щеше да продължи, докато умре. Жесток начин да умреш.

Старците лежаха в локви от собствената си урина, други молеха някой да ги заведе до тоалетната. Санитарите и сестрите се нервираха и им крещяха:

– Млъкнете! Няма само с вас да се занимаваме! Какво сте се разврякали?

Първите месеци Иван си мълчеше, не искаше да привлича вниманието.

Работата му съвсем не беше сигурна, особено с такова досие: две присъди за кражби едната, от които беше със взлом. Не смееше да се оплаква на главната сестра или лекаря на отделението, въпреки че виждаше как другите санитари надуваха звука на телевизора, за да заглушат стоновете и виковете на болните.

Понякога отскачаше при по-подвижните и дори се смееше на глупавите шеги на сбръчканите старците. Правеше всичко възможно да ги облекчи и ако чуеше стон и вик от съседното отделение, където бяха тежките случаи, летеше на там, за да помогне, въпреки че това не влизаше в задълженията му.

Обикновено се промъкваше до Мартин, даваше му вода и го обръщаше. Ако някой от другите се изпуснеше, измиваше го, избърсваше го, а след това се опитваше да го успокои.

Понякога пациентите крещяха срещу него:

– Махнете го този черньо от тук! Не искам този да ме докосва!

Но той не им се сърдеше. Как може да се сърди на човек, чиито дни са преброени?

Когато жената на Стоян идваше да го види, я  черпеше с чай и бисквити, а като задремеше на стола внимателно я завиваше с одеало. Сестрата на Петър често го посещаваше и като виждаше окаяното състояние на брат си плачеше. Иван се опитваше да я успокои и ѝ даваше кърпичка да си избърше очите.

Мрачно и тягостно беше в болницата. Хората умираха, а с тях и надеждата на останалите, че ще оздравеят.

Медицината съвсем не беше студена и отблъскваща наука, защото Иван ѝ придаваше топло и любвеобилно лице.

Захар се загледа в хоризонта. До залеза оставаха още няколко минути. Сутрин слънцето изкачаше почти неочаквано, а вечер рязко се скриваше. Той никога не беше напускал това място и не знаеше дали и другаде е така.

Беше време за вечерната му обиколка в лагера. Много му се искаше да види онова 13 годишно момиче, което се бе превърнало в майка за шесте си сестрички. В лагера я смятаха за истинска героиня.

Бяха дошли преди две седмици, когато мъже нахлули в селото им и го опожарили. Малките бяха уплашени, но тя му разказа какво се е случило:

– В полунощ нахлуха в селото ни ужасни хора. Те бяха на коне и носеха факли. Палеха всичко наред. Повиках сестричките си и побягнахме.

– А баща ти и майка ти? – беше я попитал тогава.

– Когато се измъкнахме от селото, – продължи да разказва тя, – Ила проплака: „Мама!“. Тогава осъзнах, че са останали в селото. Навярно са ги убили.

Той знаеше, че тя е права. Беше виждал труповете в такива опожарени селища. Беше страшна гледка. Между тях имаше  деца, жени и старци. В очите им се беше запечатал ужаса и болка, които бяха изпитали.

Когато Захар мина край колибата, която им бяха набързо отстъпили, я видя. Тя бе седнала до вратата и държеше в скута си най-малката си сестричка. Пееше ѝ тихо и я люлееше в ръцете си. Гласът ѝ беше приятен, нежен и успокояващ.

На земята пред вратата имаше очукано гърне. То съдържаше мизерната брашнена каша, която раздаваха на всички успели да се спасят от околните села.

Захар въздъхна: „Защо беше нужно това изтребление, – мислеше си той. – Воюват, избиват се, но какво бяха виновни тези малки създания?“….

Този човек имаше само един бъбрек, а в медицинският му картон не беше отбелязана бъбречна операция. Докато умиваха какво да правят телефона извъня:

– Казвам се Ралица Петрова и работя като хирург в санаториум високо в планината. Бих искала да поговорим за Сашо и това, което ви е изненадало.

Тихомиров се уговори с жената, как да стигне до санаториума и тръгна.

Когато пристигна дърветата бяха изгубили сенките си и тъмнината напредваше с бавна крачка.  На вратата го срещна слаба, средна на ръст жена, с прошарени коси и усмихнато лице.

– Преди три години Сашо дойде тук. Беше извървял пеша целият път до тук. Изглеждал уморен и сестрите решили, че е за спешното, но той им казал:

„Аз се чувствам добре и съм напълно здрав. Мога ли да поговоря с някой лекар от отделението за трансплантация?“

Поискал да даде единия си бъбрек.

Попитали го: „На кого искате да го дадете? На болно дете, роднина или приятел?“

Той казал, че няма значение, искал да даде бъбрека си на някой, който имал нужда от такъв.

Тогава ме извикаха от отделението. Пред мен стоеше клошар на средна възраст, с започваща да побелява коса. Така се запознах със Сашо.

– Вие приехте ли „спонтания“ му дар? – попита Тихомиров.

– Отпратихме го веднага, – каза Ралица. – Казах му, че не можем да направим това.

– После е идвал пак? – бързо се досети Тихомиров.

– Да, идва още два пъти. На третия път ме попита: „Какво означава думата филантропия?“

– А, ….любов към ближния, – смотолеви набързо Тихомиров.

– Тогава тои ми каза: „Защо само на богатите е позволено да обичат ближния си? И аз искам да съм филантроп“. Беше решил по този начин да помага на хората. Убедих се, че говори искрено. Направихме му изследвания и всичко беше наред.

– А той как се държеше, не забелязахте ли нещо нередно в държанието му? – попита Тихомиров.

– Направихме му и психологически тестове, – каза Ралица. – Беше напълно нормален и способен сам да вземе такова решение. Но постави едно условие.

– Условие? – Тихомиров погледна косо жената.

– Трябваше да му се закълна, че това ще остане тайна и на никого няма да кажа. Не искаше пациентът да се чувства задължен към него. „Никаква слава“, така ми каза.

– На кого присадихте бъбрека? – попита Тихомиров.

– На една жена и всичко мина много добре.

– А, той разбра ли? По-късно видяхте ли го?

– Потърсихме го за да му благодарим, това беше един прекрасен жест от негова страна, но той си беше тръгнал без да се обади на никого.

Това беше направо невероятно, за напълно непознат човек да жертваш бъбрека си. И все пак някой го беше направил, безплатно.