На Красимир му се наложи, четири години след животоспасяващата му трансплантация на костен мозък, да направи повторно изследване на кръвта.

Хубавото бе, че костният мозък на донора беше осигурил необходимото, за да го излекува, но …

– Какво е това? – извика лекарят, когато видя резултатите.

– Нещо лошо ли има? – тревожно попита Красимир.

– Виж – и докторът подаде изследванията на пациента си.

Красимир нищо не разбра от тях, колкото и старателно да се вглеждаше. За това докторът обясни:

– ДНК в кръвта ти е станала като на твоя донор.

– Как така, нима не е моето ДНК? – учудено попита Красимир.

– От една страна погледнато това има смисъл, – каза докторът и разроши косата си. – Целта на процедурата беше да се замени отслабналата кръв със здрава от донора, но …..

Направиха просто изследване. Обърсаха с тампон бузите, устните и езика на Красимир.

– Това е невероятно, възкликна докторът, – всички те показват ДНК на донора ти.

– Нима ще се превърна в него? – уплашено попита Красимир.

– Не, ти ще запазиш собствените си спомени, външен вид и част от оригиналното си ДНК, – отговори докторът, – но все пак ще бъдеш нова личност.

Този случай не ви ли прилича на получаване на спасение?

Когато с доверим на Господа, започва нашата духовна трансформация и ние ставаме ново създание.

Не се нуждаем от ДНК натривки или кръвни тестове, за да покажем, че трансформиращата сила на Исус е жива в нас.

Тази вътрешна реалност трябва да е очевидна от начина, по който действаме в света около нас като благи и състрадателни един към друг, прощавайки си един на друг, точно както в Христос Бог ни прости.

Михаил работеше като свещенослужител в една болница. Неговата работа се състоеше в това, да утешава и насърчава пациентите и техните близки.

Обикновено в края на посещението си при болен Михаил се молеше с човека отсреща, за да може пациентът да се отпусне и да сподели с Бога своите надежди, притеснения и радости.

Някои пациенти не обичаха дългите разговори и искаха само молитва.

Михаил бе забелязал, че много трудно подкрепя в молитва някого, когото не познаваше.

„Как да се моля за него, – мислеше си свещенослужителят, – когато не знам какви са неговите мечти, от какво се страхува, какво обича?“

Когато Михаил сподели с Тимотей тези неща, той му каза:

– Чувстваш, че молитвите ти са неадекватни, защото не можеш да намериш подходящите думи.

– Ти си прав, – каза Михаил. – Когато се застъпвам за някой пациент в молитва, не мога да намеря точните думи, за да изразя неговата скръб от дадена загуба, радост от успешна трансплантация или шок от току що поставена тежка диагноза.

Тогава Тимотей го посъветва:

– Продължавай да се молиш за своите пациенти, но не забравяй, че самото ти присъствие там, езикът на тялото ти, съчувствие ти, което проявяваш, също са част от молитвата.

– Какво излиза тогава? – замисли се сериозно Михаил. – Радостният дух, милото отношение и топлото присъствие са молитва, която има голяма сила.

– Молитвите ни не трябва да се изразяват само с думи, – поясни Тимотей, – но и с отношението ни към този свят и към Бога.

 

На Чен откриха тумор в мозъка, а той беше само на седем години.. В това време майка му страдаше от заболяване на бъбреците.

На двамата им бе много трудно, те всеки ден се бореха за живота си.

Заради тумора Чен ослепя и бе парализиран.

Лекарите знаеха, че той дълго няма да живее, за това предложиха на майката:

– Можем да ви трансплантираме негов бъбрек и поне вие да живеете. Той вече си отива, не можем да направим нищо за него.

– Какво говорите, – възмути се майката, – на мен ми е трудно дори и да си го помисля само.

Чен дочу този разговор и реши да убеди майка си, да приеме трансплантацията.

„Бих се радвал, тя да остане да живее по-дълго и да е здрава, – помисли си Чен“.

Той не знаеше от къде и как да започне, но когато видя угриженото лице на майка си започна направо:

– Мамо, съгласи се да ти направят тази трансплантация.

– Ти си чул разговора ни, – с болка го погледна майка му, – не мога да го направя. И без това ми е болно, като знам, че те губя.

– Но, мамо, помисли само. Аз ще бъда много радостен, че ти ще живееш и ще бъдеш здрава.

– Не, Чен, болката ми по теб ще бъде още по голяма, когато знам, че те няма.

– Мамо, но нали частица от мен ще живее в теб, – Чен я погледна умолително, – аз ще бъда с теб през цялото време и ще живея чрез теб.

Майката се разплака. Тя разбираше, че той беше прав. Мисълта, че частица от него ще живее в нея, донякъде я успокои.

– Мамо, моля те направи го заради ме, – Чен направи последен опит да склони майка си.

Тя го погали по главата, а от очите ѝ на вади се стичаха сълзи по бузите ѝ.

– Но, Чен, какво ще правя без теб?
– Но нали аз ще бъда с теб, – засмя се Чен, – щом една частица от мен живее в теб и ти дава живот….. все едно аз съм с теб.

Майката нищо повече не каза. До вечерта дълго обмисляше думите на сина си. Цяла нощ не можа да затвори очи и да заспи.

Рано сутринта омаломощена от размисли, съмнения и терзания прошепна над още спящия си син:

– Добре, Чен, ще живеем заедно.

Когато синът ѝ умря, неговият бъбрек ѝ бе присаден. Лекарите не можеха да осигурят на Чен пълноценен живот, но благодарение на сина си тя щеше да живее.

Преди операцията, лекарите почетоха паметта на Чен с едноминутно мълчание. Никой в операционната не можа да задържи сълзите си.

Благодарение на желанието на Чен бе спасен животът не само на неговата майка, но и на още двама човека, на които бяха трансплантирани негови органи.

Преди 25 години Ирина  положи доста усилия за да осинови Вальо.

Детето бе попаднало в приют, когато бе съвсем малко. Почти четири години Ирина правеше какво ли не, за да го осинови.

Проблема се състоеше в това, че родната майка на Вальо бе поискала детето да бъде осиновено от техния етнос. Тъй като подходящи родители не се намериха, Ирина получи накрая Вальо.

Тя каза на една от приятелките си:

– Когато за първи път като го взех на ръце, разбрах, че ще бъде част от нашето семейство.

20 години по-късно на Ирина ѝ откриха поликистоза на бъбреците. Налагаше се бъбречна трансплантация.

Вальо тайно от майка си реши да ѝ стане донор. Направи си анализ. Оказа се, че бъбрекът му е подходящ за Ирина.

Вальо веднага се съгласи да оперират майка му. Искаше да помогне на жената, която бе направила толкова много за него.

Двамата разговаряха преди операцията.

– Толкова съм ти благодарен, че си ме осиновила и възпитала, – със сълзи на очи каза Вальо. – Толкова много си се борила за мен, направила си изключително много в детството ми, а сега искам да отговоря на тези грижи, които си положила за мен. Това е най-малкото, което може да направи един син за майка си, за да ѝ покаже колко много я цени и обича.

Ирина бе узнала, малко преди операцията, че синът ѝ е пожелал да ѝ стане донор.

– Помисли си добре, – каза Ирина, – ти все още можеш да се откажеш.

Вальо остана непреклонен:

– Не, мамо, аз искам да направя това за теб.

Операцията премина успешно. Ирина с гордост каза:

– Не бих могла и да мечтая за по-добър син.

Не всеки роден син би се решил на такова нещо.

Очаквайки присаждане на сърце, Стен Ларкин живял 555 дни без такова.

25 годишният жител на Мичиган е обикновен млад човек. Той се разхождал в парка с трите си деца и разговарял с по-малкия си брат. Но те не знаели, че в раницата си ѝ Стен носел изкуствено сърце, което му помагало да издържи до времето на присаждането на ново сърце.

Хирурзи отделили сърцето на Ларкин през ноември 2014 г. и го заменили с устройство, което му давало възможност да бъде в дома си, а не в болницата, очаквайки трансплантацията.

И накрая през май тази година Ларкин е получил нов орган и сега се възстановява след операцията. Той скоро ще се прибере у дома си.

Много хора се страхуват да останат дълго време с изкуствено сърце, но трябва да оставят това малодушие и нерешителност. Устройството, което заменя сърцето, може да помогне на човек да изчака до присаждането на ново в обикновена делнична обстановка.