Те бяха задружно семейство. Лидия и Андрей много се обичаха, а децата им Ана и Борис бяха добри и любвеобилни.

Един ден Ана се върна от училище и завари майка си припаднала до масата в кухнята. Лидия бе в безсъзнание. Телефонни обаждания, линейка, суматоха и накрая в болницата.

Този ден се бе превърнал в кошмар за цялото семейство.

Изминаха 12 дни от злополуката, но Лидия не се събуди. Лекарите посъветваха Андрей:

– Не се знае колко време ще остане жена ви в кома. Предлага ме ви да изключим системите за поддържане на живота ѝ.

Сърцето на Андрей се сви. Той все още хранеше надежда, че жена му ще отвори очи и двамата ще разговарят, както преди.

Когато Андрей съобщи на децата за предложението на лекарите, те останаха безмълвни. Без майка животът им поне на първо време щеше да бъде мъчителен, изпълнен с терзания и угризения.

Това бе изключително трудно решение, което трябваше да вземат и тримата.

– Нека уважим желанието на майка ви, – тихо каза Андрей. – Тя искаше да стане донор на органи.

Болката и мъката бяха големи, но решението бе взето. Щяха да бъдат изключени системите за поддържане живота на Ана.

Отидоха в болницата и всеки от тях се приближи към безжизнената жена, за да ѝ прошепне прощалните си думи.

Андрей се наведе над ухото на Ана и прошепна:

– Трябва да се бориш. Винаги си била добър боец. Не се отказвай сега….

Ана не можеше, да говори и да се движи, но чуваше всичко. Тя извика:

– Полагам всички усилия да победя, – но никой не я чу.

Андрей се наведе над жена си, да я целуне за последно и тогава…. стана чудо.

– Боря се, – прошепна Ана и отвори очи.

Семейството бе смаяно. Системите бяха изключени, но тя бе жива.

Никога не се отказвайте и не губете надежда!

Денис беше фермер и добре се справяше със земята и животните. Успя да спести пари и си купи трактор. Много му се радваше.

-Тази машина ще отмени тежкият ми труд, – със задоволство казваше Денис.

Един ден както караше трактора, попадна в една малка вдлъбнатина в земята, която заради избуялата трева изцяло не се забелязваше.

За миг Денис се изтърколи от седалката на трактора и се намери притиснат под него. Опита се да се измъкне, но тежката машина здраво го бе затиснала и не му даваше да помръдне.

– Мястото е пусто, – безнадеждно си каза Денис. – От тук почти никой не минава. Дори не знам какво ми е състоянието. Колко дълго ще мога да изкарам така?

През това време дъщерите на Денис Ана и Виктория се върнаха от училище. Кучето неспокойно се въртеше завързано около колибката си.

– Виж, колко неспокоен е Бенджи, – каза Ана, – сигурно му е омръзнало да стои на едно място.

– Хайде да го поразкараме, – предложи Виктория.

И двете момичета тръгнаха с кучето на разходка. Времето бе хубаво и двете сестри късаха цветя, смееха се и се радваха на прелитащите птици и малки животинки, които пробягваха покрай тях.

Изведнъж Бенджи хукна. Момичетата се затичаха след него.

Внезапно кучето спря и започна силно да лае. Едва тогава сестрите забелязаха баща си, който бе затиснат под трактора.

Виктория веднага позвъни по телефона си за помощ, но не се знаеше, кога щеше да пристигне тя.

– Няма време за губене, – каза сериозно Ана.

– Какво можем да направим? – попита уплашено Виктория.

– Трябва да отместим трактора и да изтеглим татко.

– Ти си луда! – изкрещя Виктория.

И може би тя бе права, защото две слаби момичета едното на 14, а другото на 15 години, не притежаваха такава сила, за да направят това, но баща им можеше да умре.

Без повече приказки двете сестри хвана трактора и се опитаха да го повдигнат. Машината не помръдна.

Момичетата отново се напънаха и отново неуспех, но те не се отказаха, защото баща им губеше съзнание.

Опитаха пак. Отново нищо. Така Ана и Виктория най-малко десет пъти се напъваха да повдигат тежката машина.  Най-накрая успяха и освободиха баща си.

По-късно те не можеха да повярват как са го направили, но по този невероятен начин спасиха живота на баща си.

Какво стана? Как успяха? Такова нещо има ли някакво правдоподобно обяснение?

Семейството на Денис посещаваха редовно богослуженията в най-близката църква до тях, която се намираше на 250 километра от фермата. И Бог ги възнагради за тяхната верност. Запазен бе земният живот на един мъж.

В продължение на 18 години Вера и Богдан служиха в църквата. Те бяха ревностни за Бога и силно вярваха, че Господ ще изпълни обещанието Си, давайки им желаното на сърцето им.

През всичкото това време те бяха сред децата на други семейства и болезнено възприемаха въпроса:

– Кога ще имате деца?

Само, който е преминал през това, би разбрал мъката им. Понякога и двамата питаха в молитва:

– Господи, колко дълго още ще чакаме, за да видим желаното на сърцето ни?

Бяха опитвали всичко, включително и лекарска помощ.

Една сутрин Богдан не издържа и се помоли:

– Боже, ако няма да имаме дете, вземи желанието от сърцата ни.

Но Бог не го направи.

След медицинските процедури, последва първа бременност, но надеждите им бяха унищожени със спонтанен аборт и то на близнаци.

Вера бе смачкана емоционално и физически. Тя имаше нужда почивка.

Няколко седмици след този емоционален срив Богдан плачеше в молитва:

– Господи, мисля, че никога няма да стана баща.

В този момент Светият Дух го подбуди да отвори Библията. Богдан отвори Светата Книга и прочете:

– „Има ли още семе в житницата? При това лозата, смокинята, нарът и маслината още не са родили плод; обаче от днес ще ви благословя“.

В душата на Богдан се възроди надежда и изведнъж той разбра, че жена му е бременна. Веднага отиде в стаята и сподели със съпругата си, какво му се е случило.

След няколко дена Вера си направи тест. И наистина тя бе бременна.

Сега вече дъщеря им е голяма и ги радва с успехите в живота си.

За тях изминалите безплодни години бяха тежки, но връзката на Богдан и Вера с Бога не бе нарушена и за това преживяха тази радост, да изпълни Господ желанието на сърцата им.

Кварталът бе малък, почти на края на града. В него имаше извор с чиста и много приятна за пиене вода. Много често хората идваха тук и си наливаха вода от него.

Юлиян и Явор бяха подкарали количка с пластмасови празни бутилки точно към извора. Трябваше да попълнят запасите на семействата си от бистрата изворна вода. Те разговаряха и се смееха.

Когато стигнаха до мястото, Юлиян отбеляза:

– Виж, тече си равномерно. Дали някога изтича по-малко или повече от него?

– Дядо говореше, – каза Явор, – че водите в реката  могат да се разгневят и да излязат от руслото ѝ, но този извор изненадващо не променя силата си. Ако през лятото има суша, той не пресъхва. Постоянен е, надежден и неизчерпаем.

– Колко жалко, че много хора могат да бъдат щастливи само при благоприятни външни обстоятелства, – като че ли привидно смени темата Юлиян. – Докато всичко в живота им е наред, те са доволни. Когато се разболеят, разделят се с любим или се сблъскат с хиляди неочаквани притеснения и неприятности, щастието им изчезва.

– Какво имаш предвид, като казваш това? – попита Явор.

Юлиян мълчаливо посочи с ръка извора, а след това добави:

– Такова е сърцето на мира, за което всички жадуваме. Този мир, който Исус обеща на всички, които Му се доверят.

– „Водата, която ще му дам, ще стане в него извор на вода, която извира за вечен живот“ и „Моя мир ви давам. Аз не ви давам както светът дава. Да се не смущава сърцето ви, нито да се бои“, –  цитира Явор Библията.

– Ако сме дошли до неизчерпаемият източник Христос, идваме ли всеки ден при Него? – попита Юлиян и погледна предизвикателно приятелят си.

Бистрата вода пълнеше бутилките, а момчетата мълчаха и размишляваха.

Денят бе студен. Вятърът не прощаваше на смелчаците решили да се покажат на вън. Сняг нямаше, но студът вилнееше с пълната си сила.

Наско натискаше педалите на колелото си, борейки се с насрещната стихия. Сълзите му се стичаха по лицето, а вятърът ги грабваше и отнасяше нанякъде.

Горчеше в сърцето му, а думите на сестра му още кънтяха в ушите му:

– Колко си глупав, Дядо Мраз няма! Даже и слабоумните го знаят това!

Къде отиваше Наско в това студено време? При баба си.

– Тя ще бъде честна със мен, – казваше си момчето. – Винаги и направо ми е казвала истината. Никога не ме е лъгала.

В дома на баба му ухаеше на топли кифлички. Наско се самопокани и веднага започна да опитва от вкусотиите на масата. Докато ядеше, той разказа на баба си какво е преживял.

– Чуй ме, миличък, може да ти се иска, но Дядо Мраз наистина няма, – каза сериозно старата жена. – Това е само приказка. Тя се разказва на децата, не знам защо и те много страдат като теб, когато разберат истината.

Наско бе преглътнал вече сълзите си, но в очите му се четеше скрита тъга.

– Я си обличай палтото и да вървим, – подкани го баба му.

– Къде ще ходим, бабо?

Тя не му отговори, само му подаде ръка и двамата излязоха.

Отидоха до универсалният магазин, където имаше всичко. Когато застанаха на вратата, баба му подаде една педесетачка и му поръча:

– Иди купи нещо за този, който има нужда от него. А ще те чакам тук.

Наско често пазаруваше с майка си, но никога не го бе правел сам. Магазинът бе пълен с хора. Момчето постоя няколко минути смутено сред навалицата, стискайки парите в ръка.

„Какво да купя? – помисли си Наско. – И за кого да го купя?“

Той прехвърли в ума си всички, които познаваше – приятели, съседи, членове от семейството му…

Изведнъж се сети за Боби, който миришеше лошо и имаше мръсни и зацапани с кой знае какво коси. Той седеше точно зад Наско, когато бяха във втори клас. Когато настъпеше зима, майка му изпращаше бележка на учителката, че е болен, а той просто нямаше палто, за да излезе навън.

– Ще купя палто за Боби, – реши Наско.

На Наско му хареса едно от палтата. Имаше топла подплата, а и външно изглеждаше много добре.

Когато го занесе на касата, жената любезно го попита:

– Това подарък за някого ли е?

– Да, – каза срамежливо Наско и подаде банкнотата.

– Много е хубаво, – усмихна се жената. – Навярно ще го хареса.

Тя постави грижливо палтото в една голяма чатна и пожела:

– Весела Нова Година!

Същата вечер бабата на Наско заедно с внука си опаковаха подаръка в новогодишно изрисувана хартия, като прибавиха някоя и друга празнична панделка.

Наско написа на пакета: „За Боби, от Дядо Мраз“.

Когато Боби получи новото си палто, очите му искряха от радост, а сърцето на Наско преливаше от любов. Той бе разбрал, че няма по-хубаво от това да зарадваш някого в Новогодишната нощ.