Стамен бе на осем години, когато един баща му каза:

– Един ден ще станеш твърде добър за мен.

– Няма как да стане, – възрази синът.

Тогава Стамен смяташе, че родителите му са окачили луната.

Осем години по-късно, той установи, че баща му е бил прав. Стамен се срамуваше от всичко, което правеха родителите му.

Във фазата на пубертета, трудно се надживява склонността да се притесняваме за имиджа си.

Един ден Стамен разбра:

– Управлението на имиджа е един от начините, по който към семейството си се отнасям като към огледало. Вместо да виждам кои са те, какво им е нужно и как да ги обичам, виждам собствените си стремежи и страхове. Понякога дори ги използвам за своя собствена изгода.

Баща му често го бе съветвал:

– Целта на семейството ти не е да те накара да се чувстваш комфортно. Тя е да те освободи, за да обичаш Бог и света повече, защото не би могла да се справиш сам. Семейството не е било предназначено да бъде пешка в играта за управление на имиджа, защото никога нещата не са се въртели около нас. За нас – да. Заради нас – не.

А дядо му, когато го наблюдаваше в тинейджърската му възраст, усмихваше се и казваше:

– Семейства съществуват, за да обичат Бог и другите, вместо за да поддържат имидж, да се сравняват с другите или да се уверят, че децата им се открояват, няма повече нужда да се напрягат. Това освобождава децата ни от наложената от обществото ни тежест на съсредоточаването върху себе си. Когато въвлечем децата си да станат част от цел, която надхвърля самите тях, натискът става много по-малък.

Има едно призвание, което е по-значимо от семейството. Семейството е добро и хубаво, заповядано от Бог нещо и то може да бъде част от този призив, но никога не е било предназначено да бъде самоцел. Тази мисия, а не съвършеният ни брак или успешните ни деца, винаги е по-важна.

Васил посети с баща си имението, в което живееха баба му и дядото му.

– Виж какви са странни тези дървета! – посочи с ръка Васил към малка група със необичайно преплетени клони.

– А, това ли?! – усмихна се бащата. – Когато бях малък, вземах изхвърлен клон от едно плодно дърво, правех прорез в друго. Привързвах разхлабения клон към ствола на второто дърво.

– И никой ли не забеляза това? – попита Васил.

– Всичко беше добре, докато дърветата не започнаха да дават различни плодове от очакваните.

– А, както ние сме присъдени в Божието семейство, – възкликна Васил.

– Да, точно так, – зарадва се бащата на сравнението на сина си. – Тогава можем да имаме уверението, че в крайна сметка ще бъдем в рая.

Подобно на присадените дървета, когато се доверим на Христос, ние ставаме ново творение и ще дадем различен плод от досегашния.

Пак дебат. Отново уточнение и разбиране.

Трима млади хора бяха на едно място и какво друго да правят, освен да споделят мисли, разочарования и успехи?!

Захари отбеляза:

– Харесва ни да мислим, че сме верни хора.

– А защо не? – повдигна рамене Райко. – Отиваме навреме на работа, отделяме достатъчно време за семейството си. Когато се ангажираме със дадена дейност я изпълняваме …

– Но независимо колко силно се стараем да бъдем верни, ние не сме съвършени, – прекъсна го възмутен Захари. – Навярно ще пропуснем среща, детски футболен мач или ще забравим за някой доброволчески ангажимент.

– Тъй като не можем винаги да сме верни хора, обнадеждаващо е да знаем, че служим на един верен Бог, – оповести тържествено Въло.- Той е винаги верен да се отзове и да работи в нашия живот. Спазва обещанията Си и чува нашите молитви. Най-важното е, че винаги остава с нас.

– В живота ни се случват неща, които ни пречат да сме изцяло верни на другите, – уклончиво започна Захари. – Понеже сме хора, се изкушаваме да правим избори въз основа на собственото ни самосъхранение, егоизъм и алчност.

– Много просто, не можем да сме перфектни през цялото време, – съгласи се Райко.

– Ако ние не се отзовем, Бог го прави. И Той нежно ни води обратно към работата, която ни е дал специално да вършим, – уточни Въло, – свързана с това да бъдеш на разположение на другите.

– Но ние сме несъвършени, – възрази Райко. – Как ще станем верни?

Въло се усмихна и обясни:

– Когато се обърнем към Божието съвършенство във времето когато то не ни достига, Неговата вярност ни променя.

Ема бе второто най-малко дете в семейство от четири сестри и един брат. Бащата ѝ изхранваше всичките 7 души, включително него и съпругата си, със много малката си заплата.

Той успя да построи къща и църква за семейството си.

В дома си имаше добитък, пилета, градина, в която се отглеждаха плодове и зеленчуци.

Настъпиха лоши времена. Всичко поскъпна, а парите се обезцениха.

Мнозина отчаяни от ставащото си слагаха край на живота, но семейството на Ема никога не е имало желание да ги последва.

Те не бяха заможни, но не допускаха отчаяние в сърцата си.

Винаги имаха храна на масата и покрив над главата си.

Ема постоянно казваше:

– Господи, благодаря Ти за всичко, което си ни дал.

Когато веднъж я попитаха:

– От какво основно се нуждае едно дете?

Тя без колебание отговори:

– Не от играчки, телевизор, компютър или по-голяма стая, а от любов всяка сутрин и вечер.

Ако искате да подарите на децата си нещо, което ще помнят с години, няма да го намерите онлайн.

Дори не е нужно да напускате къщата си, за да го намерите.

Покажете им истинска, неподправена, искрена любов.

Научете ги да бъдат благодарни за всичко, което Бог им е дал.

Напомняйте им, че най-добрите неща в живота не са материалните, а духовните.

Марин се усмихна подигравателно и попита:

– Ако спасението е безплатно, тогава защо трябва да давате пари в църквата?

Баща му се замисли и даде следния отговор на сина си:

– Водата е безплатна, но за помпите и тръбите, чрез които тя достига до теб, се изисква поддръжка, а за това са нужни пари. Когато подкрепяме църквата с нашите финанси, ние подкрепяме Божието дело.

Усмивката на Марин се стопи и той се замисли, а баща му продължи:

– Исус даде всичко за нас. Времето Си, за да покаже състрадание към множествата. Даде Своето изцеляващо докосване на хора, които имаха физически недъзи.

Марин само въздъхна.

Баща му стана още по-напорист:

– Той даде ръцете и краката Си, за да бъдат приковани на кръста. Главата Си, за да носи венец от тръни. Ребрата Му бяха прободен с копие. Позволи да бъде бит от бич. Той даде живота Си и умря вместо нас. Даде всичко! Когато се доверим на Него, получаваме всичко.

Марин наведе глава.

Баща му не спираше:

– Когато поставим Бог на първо място, Той ще благослови нашите семейства, църкви, бракове и финанси. Ще ни благослови във всичко, което правим.

Марин се просълзи. Думите на баща му докоснаха дълбоко сърцето му.

Той не беше вече същия.

Правите ли нещо, за да поддържате помпите и тръбите на Евангелието в добро работно състояние?

Поставете Бог на първо място в живота си!