Работилницата бе ярко осветена. Благой стоеше с гръб към вратата и работеше върху някаква женска фигура. Лицето му беше бледо и сериозно. Бе облякъл проста работна престилка.

Райна стоеше зад него и го наблюдаваше мълчаливо. Не беше го виждала от две седмици, но се зарадва, че е здрав.

Благой вдигна глава и се обърна.

– Рени, – извика Благой объркано, – Кога дойде? Защо не се обади?

– Сам ли си? – попита Райна.- Къде е домочадието ти?

– Жена ми с децата замина на село. Исках да остана за определено време сам.

– Няма да ти преча, – леко се усмихна Райна, – След неприятностите, които ти се случиха, помислих, че си болен и затова наминах да те видя. Никой не те е виждал от две седмици навън ….

– Не си отивай, – помоли я Благой. – Радвам се, че дойде …. Нямах представа колко е трудно да си сам ….

Благой говореше спокойно и непринудено. По лицето му нямаше следа от надменността и високомерието, които демонстрираше преди провала си. Тъмните му очи излъчваха топлина и дълбоко скрита мъка.

– Коя е тази жена? – кимна Райна към недовършената статуя пред него.

– Това е най-прекрасната добродетел, която се надявам да заблести в нашите дни.

Райна не разбра веднага, какво имаше предвид Благой.

„За коя добродетел говореше? Справедливостта? Смелостта? Само да не е отмъщението“, – каза си наум Райна.

Скулптурата със сигурност имаше нещо общо с  злополучното му поражение. Вероятно тя бе израз на наранената му гордост.

Женската фигура бе прекрасна. Те се усмихваше лъчезарно. Седеше върху земното кълбо, а в ръката си държеше слънцето. Булото ѝ  бе полусвалено.

Вероятно това було изразяваше времето. Но коя беше тази жена?

Изведнъж Райна прозря замисъла му.

– Имаш предвид истината? – попита неуверено Райна. – Вярваш, че истината ще излезе наяве?

– Правилно, – кимна с глава Благой. – „Времето разбулва истината“. Правя го, за да се утеша, а може би и за да си възвърна вярата в таланта си.

– Съжалявам за това, което се случи с теб, – искрено каза Райна.

– Може би така е по добре, – в гласа на Благой се усети болка. – Навярно  светът трябва да престане да ме хвали за известно време. Знаеш ли, в такъв момент човек започва да вижда живота си по друг начин! Изведнъж започва да проумява, че това, към което се е стремял, не си заслужава усилията. В крайна сметка остават малко неща, които наистина са важни.

Двамата стояха и мълчаха в притихналата работилница. Часовникът на градската кула отброи девет часа. Нощта пристъпи и погълна последните лъчи на деня.

Френското село Алувил Белфос се гордее с католическия си параклис, който се намира на доста необичайно място. За стени му служи кората на многовековен дъб, което е най-старото дърво във Франция.

На колко години е дървото, никой не знае точно. Местните жители твърдят, този дъб е останал от епохата на Карл Велики. Вероятно е израснал през  XIII век, което също е доста впечатляващо.

Когато дървото е било в разцвета на силите си, било ударено от мълния.

Сърцевината на дъба била изгорена, но на кората се появили млади листа.

Мястото, на което ударила мълнията, се смятала за свещена и тя привлякла към себе си много вярващи. Дълго време в нея живял монах отшелник.

Оказало се, че вътрешността на дървото е достатъчна за да се подреди в нея католически параклис, който се намира най-отгоре. Към него се издига дървена стълба.

Дървото е високо 18 метра, а обиколката му е 16 метра.

Дъбът е оцелял през Стогодишната война и Реформацията. По време на якобинския терор някои искали да се отсече дървото, но повечето защитили дървото.

Многовековният дъб и католическият параклис са признати за национално богатство на Франция. Едва в последно време дъбът губи позициите си.

За да се държи „старецът“ във вертикално положение помагат дървени патерици. А на местата, където са се образували по-големи пукнатини, са заковани дъски.

През пукнатината на кората, може да се види обстановката вътре.

По-голямо варварско отношение към граха светът не е видял.

Повече от 40 години в средата на юли в английското село Уитчем стрелят с грах.

Този фестивал бил измислен, за да е съберат пари за месната хазна.

С течение на времето, празникът се превърнал в събитие от световен мащаб.

В Уитчем идват хора от цял свят, за да стрелят с грахови зърна.

В края на юни в английското село Свотон е прието да мятат кокоши яйца. И това става по доста необичаен начин.

Участници във фестивала си построяват особени конструкции с помощта, на които изстрелват яйца към други сформирали отбор.

Първоначално обстрелването със „снаряди“ става на 30 метра.

При елиминирането на отборите, разстоянието се увеличава до 150 метра.

Не трябва да е облича нова дреха!

Това е главното условие за годишната битка в северната част на Испания.

Повече от век на 29 юни близо до град Аро се устройва шеговито сражение. Участниците в битката се обливат един друг с вино.

Това е един вид възпроизвеждане от миналото на кръвопролитните битки за Бибилийските планини, които някога са се водили между град Аро и съседното село Миранда де Ербо.