Когато тухлите бяха разтоварени, дърводелците и строителите седнаха на масата. И започнаха обичайните разговори в такъв момент:

– От къде си?

– Колко изкарваш?

Разговорът изведнъж премина към гъбите. За селския човек тази тема е неизчерпаема. Като хванеш от майсторски приготвени гъби и стигнеш до темата, как да ги запазиш, когато падне снега.

По едно време  започна да разказва най-старият от дърводелците. Той беше около 70 годишен. На тези години мъжете оставят брадвата, но този  не беше я зарязал. Всички го слушаха внимателно, явно имаше авторитет в групата.

– За всяка гъба е нужен подход, – започна старецът.  – Например, когато отивам за медни агари не взимам чанта. В противен случай няма нищо да набера. Виж, празния чувал влиза в работа.  В гората се натъкнах на пънове. Те стърчаха на метър от земята, явно някой е сякъл тук. На дънерите като гроздове бяха накацали медни агари. Обрах само едно от отсечените дървета и напълних чувала. Имаше много, но нали трябваше да ги отнеса до селото.

Излязох от гората, а до селото оставаха още три километра. Вървях и усещах, че този товар не е по силите ми. А да хвърли толкова гъби просто е жалко. За беда заваля и дъжд. Чувалът натежа още повече.

Изведнъж чух зад себе си шум на кола. Обърнах се – червен „Москвич“.

– Е, – казах си, – слава на Бога.

Сложих чувала на рамо и помахах с ръка. Шофьорът спря и отвори прозорчето.

Той  беше як младеж с кожено яке.

Казвам му:

– Мили човече, закарай ме до селото, уморих се.

Той погледна чувал, после мен, а после недоволно кресна:

– Ти какво, дядо? Целият си мокър, ако седнеш вътре всичко ще намокриш.

Затвори прозорчето и потегли. Какво да се прави, нарамих чувала и отново закрачих под дъжда. Е, има и такива хора по света.

С малки почивки се добрах до селото. Наближавам и гледам червеният „Москвич“ спрял напряко  на пътя пред дома ми.

Приближих и попитах младежа:

– Какво се е случило?

– Как да ви кажа, ….. бензина свърши – и наведе засрамено глава. – Да знаете някой тук наблизо, който може да ми услужи с три литра бензин, за да мога да стигна до бензиностанцията.

– Аз имам бензин, – казвам му. – Сега ще донеса тубата.

Оставих чувала с гъбите и тръгнах към гаража. Когато се върнах младежът крачеше притеснено под дъжда.

– На вземи и наливай! – и му подадох тубата.

– Много ви благодаря. Аз… там на пътя …

– Няма значение, наливай.

Наля бензина, благодари ми смутено и потегли.

Всички се бяха смълчали . Всеки от тях поне веднъж е преминавал край човек в беда и не му е протегнал ръка за помощ. Грешките са си грешки, важно е човек да не таи злоба и огорчение. В такива случаи трябва да намери сили и да помогне на този, който го е пренебрегнал и отхвърлил.

Димитър и Петър бяха излезли на екскурзия към Своге. Изведнъж се натъкнаха на нещо много интересно.

– Виж, – тихо прошепна Петър, като посочи с ръката си странната двойка животни, вплетени едно в друго.

Невестулка се бореше с пепелянка. Отровната змия се опитваше да захапе невестулката, а малкото зверче се мъчеше да гризне с острите си зъби змията.

Явно се забелязваше, че надмощие имаше змията. Тя бързо клъвна невестулката.

– Жалко за невестулката, – въздъхна Димитър, – борбата свърши.

Петър вдигна рамене:

– Какво да се прави, такъв е животът, – каза той. – Във всяка битка има победител и победен.

Невестулката бързо се шмугна в храстите.

– Видя ли я? – извика Димитър.

– Не, – завъртя глава Петър.

– Видях я как обели с острите си зъби кората на един бъз и схруска малко от нея….

Още не беше свършил, когато невестулката се върна и отново се вкопчи в змията. … И не я остави, докато не я прегриза и умъртви.

– Странно растение е този бъз, – каза Петър, който бе наблюдавал обрата на битката.

– Виждал съм не веднъж, – каза Димитър, – добитъкът да пасе на есен черните зърна на бъза, сякаш ядат нещо много вкусно.

– Веднъж забелязах нещо много интересно, – наведе глава Петър и се върна назад в спомените си. – Наблюдавах какво правят лястовиците преди да отлетят на юг.

– Редят се по жиците, като броеници, – прекъсна го Димитър.

– Да, и това, – съгласи се Петър, – но няколко дни наред лакомо кълвяха зърната на бъза.

– Може да са се зареждали със сили за предстоящото им отлитане на голямо разстояние, – предположи  Димитър. – Видя колко по-силна стана невестулката, въпреки, че змията я бе ухапала.

– Бях чувал, но сега съм сигурен, – добави Петър,  – че това растение се използва цялото – цвета, листата, стъблото, плода и корените му.

Слънцето скоро щеше да се скрие зад хребета и двамата се запътиха по отъпканата пътека към близкото село.

Въпреки юношеските си години Вълчо взе да търси отговори на много въпроси, които го вълнуваха. Ровеше се в книги и справочници, посещаваше различни сайтове, а след това дълго разсъждаваше над това, което бе открил.

Понякога излизаше по високите скали застрашително надвесили над селото, в което живееше, търсейки опора на своята непокорна мисъл.

Той имаше широки интереси. Вълнуващите го теми бяха от различен характер. Сред бележките, които си водеше, можеха да се открият някои учудващи занимания.

Например не малък бе интерес му към подреждането на музикалните инструменти в оркестъра. В скица бе отбелязал къде се поставят струнните, духовите и духовите инструменти, но много по-интересно разсъждение бе записано под тази подредба.

„Подобен ред трябва да има и в нашият обществено политически живот. Именно тогава ще има единство и хармоничност в симфонията на общението между хората.

Ако диригентът, ръководителят на страна, фирма, учреждение, не си е на мястото или няма добра акустика, се получава дисхармония.

Обществото се раздробява на партии, класи и сдружения и хората се наежват едни срещу други“.

Веднъж с приятеля си Асен разговаряха на тема: Как може да се преустрои нашият нерадостен живот?

– Трябва да използваме нови източници на енергия, – настояваше Асен.

– Сегашните имат ограничено въздействие, – не се съгласяваше Вълчо. – Те само загрозяват и тровят природата.

– Новите източници на енергия трябва да са непрекъснато възвръщаеми, – не се предаваше Асен, – като тоновете отпадъци, водата в реките, моретата и океаните, като вятърът , приливите и отливите.

– Но милиардите, вложени от корпорациите в нефтената промишленост, в газодобива, фармацията, уранодобова, …., – нервно повдигаше ръце Вълчо, – вадят от равновесие човечеството.

– Е, да – съгласи се Асен, – всичко това ни обрича на войни….

– И към самоунищожение, – допълни Вълчо. – Това води към хаос и взаимно изтребление.

Така растеше будният младеж, търсещ изход за загниващото общество, в което живееше. Идеи не липсваха, но ако нямаше подкрепа, тези и други подобни разсъждения ще потънат в примирилото се мнозинство.

Ганчо наблюдаваше съсредоточено гнездото. То бе точно на електрическия стълб. Към съзерцанието се присъедини и бай Христо.

В гнездото две малки щъркелчета подаваха глави. Долетя от някъде единият от по-големите щъркели. Той носеше в клюна си сух клон. Положи го в гнездото и изщрака с клюна си.

– Интересни са?! – констатира бай Христо, като не откъсваше поглед от гнездото.

– Гледам ги и се чудя дали вече са преминали урока за разперване на крилата над гнездото, – каза като че ли на себе си Ганчо.

– Как да разперват криле? – попита бай Христо.

– Наблюдавал съм ги не един път, – усмихна се Ганчо. – Майката най-напред хваща щъркелчето за шията. Издига го над гнездото на два три метра и го пуска.

– Малкото няма ли да се пребие? – ококори очи бай Христо.

– При падането щъркелчето пърха с криле и плавно се спуска в гнездото, – каза Ганчо. – Щом бащата разширява гнездото, сигурно наближават тези уроци.

– Интересно, това никога не съм го наблюдавал, – поклати глава възрастния човек. – Виждал съм как прелитат до близкия покрив, но този полет над гнездото …. Дори не съм чувал за него.

– Преди да се научат да прехвръкват до близкия покрив, майка им ги учи да разперват криле над гнездото – уточни Ганчо.- Това е първият им урок.

– Интересно наблюдение си направил, – каза бай Христо.

Ганчо доволен от похвалата, продължи да разкрива резултатите от наблюденията си:

– В цялото село има около 15-20 гнезда. Това означава, че всяка пролет в село долитат 30-40 щъркела, а есента отлитат три пъти повече, – започна да пресмята Ганчо на глас.

– Цяло щъркелово нашествие, – засмя се бай Христо. – Навярно заради това, че тук има река, много храна, пък и хората не са лоши.

– Не е само това, – поклати глава Ганчо. – Надолу по реката има и други села. Там хората също не са лоши, но защо няма толкова щъркели?

– Интересно защо?

– Защото щъркелът усеща къде най-малко бие градушка и там си вие гнездото, – започна да обяснява Ганчо.- Тези птици вият гнездата си на открито. Представете си какво ще стане, ако над село започне опустошителна градушка. Яйцата им и малките им ще бъдат унищожени от ледените топчета. Не сте ли забелязали, че градоносните облаци ни заобикалят? Е, чукне малко, но слаба работа.

– Нима щъркелите имат карта на местата, където пада град и избягват там да вият гнезда? – усъмни се бай Христо.

– Така излиза, – заключи Ганчо.

Цяло поле с площ около 2 хиляди кв. метра е покрито с различни отпадъци и не внушава оптимизъм у жителите на малко селце Котгрейв, Нотингемшир, Англия.

Боклукът се появил на това място преди малко повече от година, но първоначално изглеждал доста прилично. Той бил събран в красиви пластмасови чували, стилизирани като купи сено.

Но след последния пожар, ситуацията станал депресираща. Торбите се спукали и неприятното им съдържание се разпиляло.

Сега местните жители, описват ставащото като „безобразие“ и „океан от мръсотия“. Те отчаяно молят властите, да предприемат нещо, защото това бунище трови атмосферата и привлича тълпи от плъхове.