Те бяха стари приятели, свързваше ги едно страшно минало. И двамата бяха прекарали в „Маутхаузен“. Там бяха оцелели между купища ходещи скелети.

– Помниш ли, – каза с тъга Петър, – бяхме се превърнали в странен вид добитък. Газехме боси по снега.

– Телата ни се бяха превърнали в нещо наподобяващо на човек, изгубил формата си, – добави Сандро.

– Болките от глада в стомаха, болестите, отсъствието на човешко отношение, – наведе глава Петър, – всичко това отекваше в телата ни. Не беше лесно да се издигнеш над собствените си останки.

– През ден бях започнал да мисля за самоубийство, – изкриви устни в някаква бегла усмивка Сандро. – За мен това беше начин на освобождение. Смъртта беше спасението ми.

– Хитлер беше психично болен и давеше всички ни в ужасите на болния си разсъдък. Съществуваше само един начин да се отървем от тези чудовищни жестокости, трябваше да умрем или ние , или той.

– Не можех да понасям прекрасния живот, в който имаше слънце, дървета, птичи песни, всичко това ми вдъхваше ужас. Взех един остър камък от кариерата, където работехме и си прерязах вените. Някой беше ме видял и те бе извикал. Не знам как тогава ме спаси и излекува. Помниш ли какво ми каза след това?

– Да, – засмя се Петър. – Каквото и да става, дори до гуша да сме натикани в лайна, колкото и да ни унижават и да ни смятат най-долната класа роби, животът си е наш.

– Този живот съвсем не беше хубав, ала беше моят живот и никой не можеше да ми го отнеме, – каза Сандро. – Едва тогава, го разбра, когато ми се накара хубаво.

– Добре стана, Сандро, че Хитлер умря преди нас, но колко много зло остави, а колко много болка и мъка остави в сърцето ми.

– Знаеш ли, – каза Сандро, – понякога сънувам, че са спечелили войната и се събуждам целия облян в пот.

Петър го потупа по рамото и му се усмихна:

– Нали оцеляхме, сега е времето да се порадваме на живота. Само този, който не е минал през ада, в който бяхме, не може да оцени щастието да бъдеш жив.

Според заключенията на учените, публикувани в списанието на Clinical Psychiatry, повечето хора, приемащи антидепресанти могат да не бъде депресирани изобщо.
Учените са установили, че над две трети (69%) от хората, приемащи антидепресанти не отговарят на критериите за голямо депресивно разстройство, известно като клинична депресия.
Антидепресантите се предписват и за други психични разстройства. Но изследователите са открили, че 38 процента от тези, които приемат тези лекарства, не отговарят на критериите за обсесивно-компулсивно разстройство, паническо или тревожно разстройство и социална фобия.
Експерт по психични заболяване Howard Forman казва: „Ние всички имаме моменти на стрес, тъга или периоди на съмнение в себе си, но те не ни прави психично болни“.
Официално се препоръчва клиничната депресия да се диагностицира, ако човек има пет или повече симптоми на депресия за две седмици, в по-голямата част от деня или почти всеки ден.
Симптомите включват потиснато настроение; загуба на интерес или удоволствие от дейности; намаляване или увеличаване на теглото или промени в апетита; Безсъние или увеличава желанието за сън. Други симптоми: безпокойство или поведенческо инхибиране; умора или загуба на енергия; чувство за малоценност или прекомерна вина; затруднения при вземането на решения, или затруднена концентрация, мисли за смърт или самоубийство.
Данните също така показват, че най-често се предписват антидепресанти в Исландия, Канада, Дания, Швеция и Португалия, най-слабо в Чили и Южна Корея.

Малко момченце подскачаше по улицата, опитвайки да хване ръката на майка си, а от време на време ѝ задаваше един и същи въпрос:
– Мамо, къде отиваме?
Майката мълчеше, отвръщайки очи настрани.
– Глупак! – казаваха съседите, наблюдавайки двамата. – То не знае, че майка му го води в сиропиталище ….
Момчето порасна, стана самостоятелно, но посещаваше разпуснатата си майка. Той почистваше след пиянските гуляи на майка си, а когато тя заспиваше, то седеше до нея, държеше я за ръка и я целуваше по мръсната буза.
– Глупак! – възмущаваха се съседите. – Нима той няма никакво чувство за гордост, нали тя сама го захвърли …..
Майка му почина от много пиене, а момчето се превърна в красив млад мъж. Завърши университета с отличие и всички предвиждаха за него голямо бъдеще, високи постове, но той отиде в едно училище и започна да работи като учител.
– Глупак! Съсипва си живота, да учи другите за жълти стотинки! – възмущавали се съседите, но за тяхна изненада, той стана любимец на учениците.
Скоро всички узнаха, че ще се жени за едно съседско момиче.
– Какъв глупак! – отново се развикаха съседите. – Не стига, че е глухоняма, но и куца със единия крак. Той е такъв красавец, не можа ли да си намери  някое хубаво момиче?
Но двамата заживяха щастливо в любов и разбирателство. Само едно притеснение имаха, нямаха деца.
Веднъж съседите видяха младата двойка с детска количка, в която имаше близнаци, едно момченце и едно момиченце. Децата бяха на около шест месеца.
– Глупак! Можеше да се ожени за здраво момиче и да има свои деца, а не да взема чужди. Отгоре на всичкото взел и две деца! – отново го осъдиха съседите.
Времето неумолимо следва своя бяг. Децата им пораснаха и живееха вече в свои семейства. Те имаха по три деца, но не забравяха да навестяват старите си родители.
Веднъж, през една хладна пролетна вечер, минавайки по моста, той видя куче, което плаваше върху къс лед в реката. То се мяташе и скимтеше върху тънкия лед. Без да се замисля, той скочи в ледената вода и спаси кучето ….
– Глупак! – мърморели съседите, минавайки край дома му. – Да се хвърли в студената вода, това на неговите години е просто самоубийство, а сега умира …..
На погребението съседите само клатеха глава.
– Цял живот живя като глупак и умря съвсем нелепо …..
А той стоеше пред вратите на рая и един ангел го попита:
– Как се казваш?
– Вече съм забравил името си, но съседите винаги ме наричаха „Глупак“. През цялото време не правех така, както очакваха от мен.
– Твоето име е записано в книгата на спасените, влез. А твоята глупост има друго име и то е Любов.

Рени би се радвала, ако можеше да се роди в друга епоха. Всичкия този водовъртеж около нея и дотягаше. Тя бе едва на 21 години, но живота я отекчаваше. Ако някой я попиташе:

– Рени, какво очакваш от живота?

Тя щеше да отговори:

– Нищо, просто да умра.

Рени е очарователно момиче и тези думи съвсем не ѝ подхождаха. Вечер съзерцаваше черното небе и се питаше, защо би искала да умре, преди да види новата зора. Не че имаше склоност към самоубийство или че самото ѝ съществуване, ѝ причиняваше непоносима мъка, заради която да сложи край на живота си.

Нещата стояха много по-просто. Светът, в който ѝ се бе паднало да живее не я очароваше. Колкото и да се стараеше, не можеше да открие нещо, което да я зарадва в този свят, забавлява или заинтругува. Отекчаваше до смърт, нямаше стимул, не изпитваше никакви вълнения.

Лошото беше, че никой от околните не споделяше нейното разочарование, а това я изкарваше от равновесие. Това вътрешно напрежение я изолираше, правеше я мрачна и съркастична. Това ѝ състояния я превръщаше в лудетина, която съсипваше празници и събирания на приятели и роднини. Тази ѝ чудатост не ѝ носеше нищо добро. Рени имаше чувство, че не може да се държи по друг начин.

Приятелката ѝ Десислава я предупреждаваше:

– С това си поведение си печелиш слава на свадливо и неприятно същество. Как ще се омъжиш? Като те видят такава неприветлива, ще те обявят за непрестъпна крепост.

Рени не можеше да приеме светът такъв, какъвто е. Тя искаше да употребява мозъка си така, както го прави всеки мъж. Не проявяваше никакъв интерес  към младежите, които ѝ досаждаха. Гледаше на брака като узаконена проституция. и как няма да мисли така, като бе издигнала книгата „Защита на правата на жените“ на Мери Уолстънкрафт по-високо от Библията. Тя бе завладяна от феминиската фолософия на Уолстънкрафт, която се смяташе за една от основателките на тези идеи.
Харесваше ѝ мисълта, че на жената трябва да ѝ се върне изгубеното достойство. Тя не бива да бъде смятана за слугиня на мъжа си. Рени вярваше, че интелигентноста не се измерва с големината на черепа. Тя често се шегуваше, като казваше:

– Вярно е, че главите на мъжете са са по-големи, но не защото имат повече сиво вещество, а за да носят по-голяма шапка.

От друга страна Рени осъзнаваше, че ако няма закрилата и покровителството на един мъж трябва сама да се издържа. но в дивата надпревара, конкуренция и мъжко надмощие в този свят, тя разбираше, че за да се наложи ще трябват много сили, енергия и усилия, но все пак тя беше жена. Щеше ли да издържи на всичко това, без подкрепа?

Можеше да понесе един брак, но искаше истински да се влюби в някой мъж. Тя бе убедена, че трудно ще намери мъж от този свят, защото неговата представа за любовта щеше да бледнее пред рамантичния трепет, който очакваше тя.

Рени копнееше за една бурна страст, която да я разтърси, една неистова треска да изпепели душата ѝ. Ала тя мечтаеше за това за това без капка надежда.

Какво ѝ оставаше в такъв случай? Можеше ли да се примири без това, което според нея, придаваше смисъл на живота ѝ? Не, в никакъв случай!

Ако това младо момиче можеше да разбере, че всяка жена би се покорила на мъж, който истински я обича и уважава, може би щеше да се отърве от феминиските идеи, които разрушават йерархия и благословенията, дадени ни от нашия Творец и Създател.

Върху Едит Пиаф са се струпали много изпитания. Оцеляла е от четири автомобилни катастрофи, преминала е през седем операции, изпадала е три пъти в чернодробна кома, имала е пристъпи на делириум тременс и лудост. Правила е опит за самоубийство, преживяла е две световни войни. Починала е преди да навърши педесет, но е взела умовете на милиони мъже и е накарала цяла Франция да се поклони пред таланта ѝ.
Преди смъртта си Едит Пиаф помолила Тео:
– Закълни ми се, че няма да летиш на самолет.
Трагедията случила се с Марсел Керданя не и давал мира. Страхувала се, че подобно нещо може да се случи и със Сарапо.
Тео изпълнил обещанието си, но животът му приключил рано.
Той загинал при автомобилна катастрофа, седем години след смъртта на жена си.
Него го погребали в гробницата, където била погребана Едит Пиаф, в гробището Пер Лашез в Париж.