Огънят бе намали светлината си, но лицата на хората около него ясно се различаваха.

– Какво е станало с жената? – попита Динка.

– Случая много прилича на този със семействата на Монтеки и Капулети., – отговори Иван. – Баща ѝ не позволил да се омъжи за турчин и я викнал да се прибере у дома, щом разбрал за връзката им.

– Нима е бил толкова ограничен човек? – попита Пламен.

– Бил е образован и начетен, но явно не достатъчно, – засмя се Иван. – Пък и момичето вече е било обещано на друг, при това доста богат.

– Колко тъжно, – промълви съвсем тихо Елена.

– Тогава времената са били различни, – каза Горан, – но съм сигурен, че ако това бе станало днес, резултата щеше да бъде същия. Да се ожениш извън народа и племето си е много стара идея, която е пуснала повече корени на запад.

– Да, – подкрепи го Милен, – не е необичайно американка да се омъжи за французин или бял мъж да се ожени за чернокожа.

– Но в Близкия Изток не можете да видите шиит да се ожени за сунитка или туркиня да се омъжи за кюрд, – каза Иван. – Просто не се прави. След 1980 г. шанс да се съберат двама от различни етнически групи или секти е намалял още повече.

– Защо точно след 1980 г? – попита Динка.

– Защото тогава Ирак нападна Иран, – отговори Иван. – Повечето от нас не знаят за този конфликт, но в Близкия изток бе повратен момент. Иранците не бяха подготвени за нападението и претърпяха поражение още в самото начало.

– Спомнян си, че за да вдъхнови народа си, – каза Елена, – аятолах Хомейни възкреси разказа за битката през 860 г., когато внукът на Мохамед бил победен от халифа на Омеядската династия. Тази ден е свещена за шиитските мюсюлмани. Хомейни превърна посегателството към земята и петрола в свещена война.

– Как  го е направил? – попита Милен.

– Армията на Хюсеин била избита. Те станали първите мъченици на исляма, – започна да обяснява Иван. – Хомейни казал на народа си, че Саддам Хюсеин е съвременно превъплъщение на халифа на Омеядската династия и че за да победят, всеки иранец трябва да се пожертва, както е направил Хюсеин. Дори издал указа, че който се пожертва, има отредено място в рая.

– И какво излиза? – попита Елена, – С един ход е премахнал написаното в Корана, че самоубийството е грях и е създал предпоставка за появата на първите атентатори самоубийци в Близкия Изток.

– Докато се биеше срещу иракчаните, – допълни Иван, – Хомейни изпрати обучени войски в Ливан по време на гражданската им война и окупацията на Израел, за да разпространят мълвата, че самоубийствените атентати не са грях, а саможертва пред Аллах.

– Не забравяйте, че това е изрично забранено в Корана, – подметна Милен.

– Той успя да убеди отчаяния народ,  – продължи обясненията си Иван, – че неговите думи отнемат  силата на казаното от Аллах на Мохамед. Слухът за декрета е стигнал до Западния бряг и ивицата Газа, където мюсюлмани се сражаваха срещу превъзхождаща ги сила.

– Значи така са били убедени младите хора и то от един луд човек, че самоубийството при взривяване на автобус или някое заведение служи на промисъла на Аллах.

– Шиитите и сунитите винаги са имали трудности при взаимоотношенията си, но сега всичко прехвърля всякаква граница, – каза Иван. – Днес е напълно нормално сунит да влезе с експлозив в шиитска джамия и да се взриви. Хомейни отприщи жестокостта на войната., раздели исляма, само за да победи съседа си.

– Може ли да бъде спряно всичко това? – попита Динка.

– Трябва да се появи силно духовенство, което да отмени декларацията на Хомейни и да обяви самоубийството за грях, – поясни Иван.

– Няма тероризъм заради самият тероризъм. Всяко такова действие има определена цел, – каза Горан. – Организаторите на самоубийствените атентати искат власт. Горкият нещастник се взривява като мисли, че се бори за освобождението на своя народ.

– Хората, които са му дали експлозивите, – каза Пламен, – просто го използват за инструмент. Чрез него те осъществяват политическите си амбиции. Желанието им е да контролират семейството на човека.

– Желанието на всички самоубийци е да отидат в рая, – подметна Милен. – За съжаление медиите обръщат внимание на пионките, а не на тези, които ги движат.

Огъня бавно загасна, а заедно и с него и разговорът на събралите се.

Откакто бяха дошли, Огнян постояно беше с тях. Надяваше се да ги предразположи добре към себе си, а това беше добре за хората около него.

Огнян беше широкоплещест, но имаше приветлив глас. Очите му неспокойно следяха гостите.

– Какво предпочитате заешко или яребички? – попита Огнян.

– Може би яребички, – усмихна се Хасан.

– Виното ни също е хубаво, – предложи Огнян.

– Алах ни забранява тази наслада, – заяви Исмет.

– Всички богове са милостиви, – засмя се Огнян.

– Тогава защо вашият ви изостави?

– Не Христос довежда хората до нищета и беди, а бягството от Него.

– Няма значение това, – възрази Хасан, – важни са последствията.

– Но и това не е решаващо за крайния изход, – каза Огнян.

– Какво искаш да кажеш? – попита Исмет.

– Държавното падение, не се отнася за народното съзнание и разум, – подметна Огнян.- При нас само отстъпниците и неверниците бягат от Бога.

– Да страдаш за истина, в която си убеден в наше време, е голям подвиг, – засмя се Хасан. – Хубаво е човек да страда, но всички хора са различни. Човек е устроен така, че мисли първо как себе си да запази.

Огнян избягваше да спори, но осъзнаваше, че сега не можеше да отстъпи.

– Явно не познавате нашите закони по вероучение, – меко каза Огнян, – не сте чели житията на нашите мъченици. Едни са били хвърляни на лъвовете, а други в пустинята са яли само корени заради Христос. Всички те са били душевно чисти, победители над недостойните си желания. Но не само те отиват в рая. Достойни да отидат там са всички покаяли се и потърсили спасението си при Господа. Ние християните имаме в сърцата си любов към Бога и така се доближаваме до Неговата същност. Смисълът на нашето учение е себеотрицание в името на доброто.

– Себеотричането е най-тежкия вид самоубийство, – преглътна сухо Хасан. – Ето защо то не може да бъде разрешение във видимия свят.

Огнян реши повече да не спори. В случая той реши, че най-подходящия отговор е една добре премерена усмивка и пожелание за приятна почивка.

Светлината на зимното утро изплува в прозорците, когато някой почука на портата. Георги додаде знак с ръка към останалите, да пренебрегнат чукането. Чукането се подсили с крясъци. Хората вътре знаеха, че ако не реагират, натрапниците щяха да си отидат.

Настъпи напрегнато мълчание. Стоян стана раздразнен от страха на тези, които бяха вътре и отиде до портата.

– Кой е? – извика той.

– Пуснете ни да влезем!- обади се някой от вън.

– Кои сте вие? – попита Стоян.

– Ние сме дървари от гората, Аз съм Хари Дървото. Един от нас се разболя, търсим помощ,  – обади се същия глас.

Георги надникна през малкото прозорче,близо до портата. Видя група груповати мъже, застанали около носилка поставена пред вратата. Мъжете бяха въоръжени, но не бяха демобилизирани войници.

– Разбойници! Ще ни избият всичките! – развика се Георги.

– Млъкни! – извика Стоян, – Всички ще умрем, когато Бог го пожелае, но не и преди това.

– Познавам ги, миналата година ограбиха дома на Владо Македонеца, – обади се Никола,който също бе надникнал през прозорчето.

– Бог прощава на тези, които искрено се разкайват, – каза дадо Матей.

– Не можем да ги отпратим, носят болен, – застъпи се Стоян за тях . – Животът ни не е наша собственост. Бог ни го е дал, за да служим на другите.

– Ще бъде самоубийство да пуснем тези тук вътре, – тресешесе от страх Георги.- Те ще ни убият.

– Ние сме християни, – каза Стоян. – за нас смъртта е щастливо съединение с Христос. От какво ще се страхуваме тогава?

– Глупаво е да търсим собствената си смърт, – обади се Никола.

– Но ако смъртта дойде, когато изпълняваме човешкия си дълг, – каза Стоян, – трябва да я посрещнем с достойнство.

Те можеха да спорят още дълго, но отвън един човек имаше нужда от помощ. Стоян не се двоуми стана отиде до портата и дръпна резето ѝ.

В Сидни на брега на Тасманово море има стръмна скала, която е станала популярна като място за самоубиства.
Близо до нея се намира къща, в която живе Дон Ритчи. Той спасил, по официални данни, 160 човека.
Дон имал навика да наблюдава разхождащите се край скалата.
Когато виждал в даден човек признаци за самоубийство, отивал при него и го питал:
– Мога ли с нещо да ви помогна?
А после го канел в дома си на чай.

Те бяха стари приятели, свързваше ги едно страшно минало. И двамата бяха прекарали в „Маутхаузен“. Там бяха оцелели между купища ходещи скелети.

– Помниш ли, – каза с тъга Петър, – бяхме се превърнали в странен вид добитък. Газехме боси по снега.

– Телата ни се бяха превърнали в нещо наподобяващо на човек, изгубил формата си, – добави Сандро.

– Болките от глада в стомаха, болестите, отсъствието на човешко отношение, – наведе глава Петър, – всичко това отекваше в телата ни. Не беше лесно да се издигнеш над собствените си останки.

– През ден бях започнал да мисля за самоубийство, – изкриви устни в някаква бегла усмивка Сандро. – За мен това беше начин на освобождение. Смъртта беше спасението ми.

– Хитлер беше психично болен и давеше всички ни в ужасите на болния си разсъдък. Съществуваше само един начин да се отървем от тези чудовищни жестокости, трябваше да умрем или ние , или той.

– Не можех да понасям прекрасния живот, в който имаше слънце, дървета, птичи песни, всичко това ми вдъхваше ужас. Взех един остър камък от кариерата, където работехме и си прерязах вените. Някой беше ме видял и те бе извикал. Не знам как тогава ме спаси и излекува. Помниш ли какво ми каза след това?

– Да, – засмя се Петър. – Каквото и да става, дори до гуша да сме натикани в лайна, колкото и да ни унижават и да ни смятат най-долната класа роби, животът си е наш.

– Този живот съвсем не беше хубав, ала беше моят живот и никой не можеше да ми го отнеме, – каза Сандро. – Едва тогава, го разбра, когато ми се накара хубаво.

– Добре стана, Сандро, че Хитлер умря преди нас, но колко много зло остави, а колко много болка и мъка остави в сърцето ми.

– Знаеш ли, – каза Сандро, – понякога сънувам, че са спечелили войната и се събуждам целия облян в пот.

Петър го потупа по рамото и му се усмихна:

– Нали оцеляхме, сега е времето да се порадваме на живота. Само този, който не е минал през ада, в който бяхме, не може да оцени щастието да бъдеш жив.