Петър Николов отиваше към колата си, която бе паркирана пред магазина. Той забеляза възрастна жена с огромен чувал със захар в ръце.

Старицата бързо пристъпи към Петър и му каза:

– Миличък, ще ме откараш ли? Съвсем наблизо живея.

Николов реши да помогне на жената и я откара до дома ѝ.

На следващия ден, когато Петър отново отиде да пазарува в магазина, на входа го спря охраната.

Отведоха го в специално помещение и му показаха кратък видеозапис:

Познатата му старица влиза в магазина, грабва един голям чувал и бързо избягва от магазина навън.

Имаше и друг запис. На него се виждаше как бабата сяда в неговата кола …..

Петър и Иван бяха съседи, делеше ги само една ограда. Разбираха се и си помагаха, кой с каквото може, докато един ден две от кокошките на Петър попаднаха в двора на Иван.

Попаднали в зеленчуковата градината на съседа, кокошките се заеха бързо да си клъвнат това, което им се харесваше, а останалото разринаха и разровиха с краката си.

Когато Иван видя опустошената си градина, се хвана за главата. Ядоса се, грабна „нахалничките“, тресна ги о земята и те не мръднаха. След това набрал инерция, Иван изпълнен със злоба и омраза, прехвърли клетите създания в двора на Петър.

Като чу тупването, Петър излезе да види какво става. Видя окървавените птици. Първоначално се ядоса и бе готов да отмъсти за безжалостното изтребване на кокошките си, но …

Сдържа първият си порив.

– Ако бяха седели мирно в двора ми, нямаше да ги постигне такава участ, – започна да разсъждава на глас Петър. – Кой знае колко поразии са направили на съседа. Трябва да намеря мястото, от където са се проврели или прехвръкнали и да сложа преграда, така че повече да не пакостят, но …. първо ще ида при Иван.

Когато комшията видя Петър на вратника си, обърна му гръб и закрачи към дома си. На Петър му стана тежко, но наведе очи и извика:

– Иване, прости ми, не забелязах кога са се вмъкнали в двора ти.

Иван се обърна, очите му бяха кървясали, а ръцете му свити в юмруци, готов да удари неканения гост.

– Вероятно са ти сторили много поразии, – смирено каза Петър. – Готов съм да ти заплатя загубите.

Бурята в сърцето на Иван утихна, погледът му се проясни и виновно погледна комшията си:

– Прощавай, Петре, в яростта си убих животинчетата ти.

Двамата се засмяха и седнаха под големия орех в двора на Иван. Поприказваха си. Мирът и спокойствието отново се настани между тези два съседни двора.

От малките неща могат да възникнат големи крамоли. Но човек не трябва да се поддава на гнева, защото той е лош съветник.

Нека бъдем миротворци, хора, които не само леко преживяват огорченията, но и насаждащи миролюбие навсякъде и спрямо всекиго.

–

Нели е малка, но не обичаше да лае за щяло и нещяло, тя е сериозна дама. В къщи бе спокойна, а на улицата вървеше с ясно определена цел. Никого не докосваше и не обичаше децата. Няма да отиде при тях, и ако ги видеше да се задават, не ги гледаше подозрително.

Нели си отиваше у дома със стопанката си Фанка, когато иззад ъгъла се показа баба с момче на четири години.

– Иди погали кучето. Виж колко е смешно и мило, – нареди бабата на внучето си.

Нели изпадна в шок. Те не бе свикнала да се спускат към нея, нито да викат край нея хора.

Внукът на тази баба веднага протегна ръцете си към кучето. То започна да се крие зад Фанка. И се опита да се слее с асфалта.

Обикновено Нели привличаше вниманието на хората, поради своята миловидност и малък ръст, за това Фанка я взимаше на ръце, но не и този път. Когато стопанката ѝ понечи да я повдигне, момченцето изведнъж хвана каишката.

Фанка очакваше, кучето да се разлае, но то само изръмжа и се изопна на асфалта.
Детето започна да го дърпа под одобрителните възгласи на баба си:

– Погали го, нищо няма да ти направи.

Фанка грабна каишката от момче, взе на ръце кучето и си тръгна.

Бабата взе да подтичва и да вика отзад.

Изведнъж от входа излезе Ники с голямото си куче и тръгна към Фанка. Бабата веднага промени траекторията си и ги заобиколи.

Ако всичко беше свършило така, това би било много добре, но не стана ……

– Махнете това чудовище! Такива кучета трябва да се убиват! Видях по телевизията такива какво правят с децата!, – започна още по-силно да вика бабата, така че хората започнаха да се обръщат към Фанка и Ники.

В двора познаваха Нели и кучето на Ники още от рождението им. И никой не се стряскаше от тях.

– Искахте да погалите кучето, елате и го направете, – каза Фанка, на която този цирк бе започнал да ѝ идва до гуша,  като същевременно свали намордника на голямото куче.

Бабата хвана внука си и бързо се отдалечи, като продължаваше недоволно да мърмори…..

Въпреки юношеските си години Вълчо взе да търси отговори на много въпроси, които го вълнуваха. Ровеше се в книги и справочници, посещаваше различни сайтове, а след това дълго разсъждаваше над това, което бе открил.

Понякога излизаше по високите скали застрашително надвесили над селото, в което живееше, търсейки опора на своята непокорна мисъл.

Той имаше широки интереси. Вълнуващите го теми бяха от различен характер. Сред бележките, които си водеше, можеха да се открият някои учудващи занимания.

Например не малък бе интерес му към подреждането на музикалните инструменти в оркестъра. В скица бе отбелязал къде се поставят струнните, духовите и духовите инструменти, но много по-интересно разсъждение бе записано под тази подредба.

„Подобен ред трябва да има и в нашият обществено политически живот. Именно тогава ще има единство и хармоничност в симфонията на общението между хората.

Ако диригентът, ръководителят на страна, фирма, учреждение, не си е на мястото или няма добра акустика, се получава дисхармония.

Обществото се раздробява на партии, класи и сдружения и хората се наежват едни срещу други“.

Веднъж с приятеля си Асен разговаряха на тема: Как може да се преустрои нашият нерадостен живот?

– Трябва да използваме нови източници на енергия, – настояваше Асен.

– Сегашните имат ограничено въздействие, – не се съгласяваше Вълчо. – Те само загрозяват и тровят природата.

– Новите източници на енергия трябва да са непрекъснато възвръщаеми, – не се предаваше Асен, – като тоновете отпадъци, водата в реките, моретата и океаните, като вятърът , приливите и отливите.

– Но милиардите, вложени от корпорациите в нефтената промишленост, в газодобива, фармацията, уранодобова, …., – нервно повдигаше ръце Вълчо, – вадят от равновесие човечеството.

– Е, да – съгласи се Асен, – всичко това ни обрича на войни….

– И към самоунищожение, – допълни Вълчо. – Това води към хаос и взаимно изтребление.

Така растеше будният младеж, търсещ изход за загниващото общество, в което живееше. Идеи не липсваха, но ако нямаше подкрепа, тези и други подобни разсъждения ще потънат в примирилото се мнозинство.

Заедно с другите пилета то растеше в един кашон. Първо то се отърси и взе да бяга от картонената кошара.

Виждаха го зеленичко да кълве, мушици да гони. Обичаше свободата.

Леля Златка го прибираше заедно с другите пилета, но като го видя една вечер само да се прибира, престана да се притеснява за него.

Свободата е хубаво нещо, но трябва разумно да се използва. В противен случай се стават неприятни сюрпризи.

Един ден нашия юнак ожадня. Покатери се на кофата, наведе се безстрашно и цопна.

Леля Златка го намери с разперени крилца във водата. Тя поклати тъжно глава и го помъкна към боклука:

– Явно днес ще задоволиш апетита на някой котарак, – въздъхна жената.

И тъй както го носеше надолу с главата, леля Златка усети, че пилето шавна. И тя вместо към боклука се насочи към стаята, където бе оставила кварцовата лампа.

Под топлите лъчи на лампата пилето отвори очи, размърда се и учудено започна да се оглежда. Когато бе вече добре подсушено, то изписука и се сви в ръцете на своята спасителка.

Леля Златка го кръсти Възкресенчо.

От тогава наядеше ли се, намираше начин и кацваше на рамото на своята спасителка.