Влакът извиваше блестящата си снага между хълмовете. Колелетата потракваха в неустоим ритъм, напявайки някаква своя си песен.

До прозореца седеше възрастен мъж с побелели коси и прошарена брада. На главата си имаше сламена шапка. Бе по фланелка и кафяви панталони с широки крачоли.

Срещу него седеше млад мъж в костюм, обут с обувки последна мода. Погледа му се рееше в бързо преминаващата зеленина.

Старецът се усмихна лъчезарно на спътника си, разчупи разделящата ги преграда и неусетно двамата се запознаха.

– Пламене, – каза възрастният мъж, – много съм пътешествал по света и съм забелязал нещо много интересно.

– Какво? –  попита вяло Пламен.

– Хората, които винаги си спомнят Небесното царство, дори и в най-мрачните си дни остават спокойни и радостни.

– Само толкова ли? – подигравателно присви очи Пламен.

– Ако небесната слава възприемахме като реалност, – въздъхна възрастния човек, – ако обръщахме по-малко внимание на материалните неща, а повече на духовни и вечните, нямаше толкова лесно да се подаваме на каквато и да е тревога и притеснение.

– Много хора бягат от реалността, – измърмори под носа си младежът.

– Това няма да помогне на никого, – усмихна се старецът. – Само твърдата вяра в бъдещото тържество на Небето ще ни направи по-отговорни в живота.

– Погледни хората около нас, – небрежно махна с ръка Пламен. – Кой днес мисли за небето или за вечността?

– Но как ще знаят за тях, ако не им кажем? – попита възрастният човек.

Пламен само въздъхна и само лицето му издаваше, че не бе съгласен със всичко, което говореше този човек.

– Мога да кажа само едно, – продължи старецът, – бягството от реалността е нежелание да погледнем към бъдещето и да приемем това, което Бог е подготвил за нас.

– Но кой ще повярва това в тези мрачни дни, изпълнени с безредие, страх и несигурност? – Пламен поклати отрицателно глава и сбърчи нос.

– Християнинът, който гледа с увереност в бъдещето, остава спокоен и радостен, защото знае, че един ден Христос ще царува, а ние, „Ако устоим, то ще и да царуваме с Него“.

Пламен от малък бе воден от родителите си в църквата, но всичко там му изглеждаше скучно и неинтересно.

Но днес думите на този непознат възрастен човек го докоснаха и той почна сериозно да се замисля върху нещата…..

Хората заеха местата си и самолета се приготви да излети.
Изведнъж Дони, петгодишно момче започна да крещи. Това бе съвсем непредвидена истерия на това място.

Майка му се смути. Тя не знаеше какво бе разстроило Дони, но се опита да успокои сина си. Независимо от молбите и шътканията на майка си, детето продължаваше бясно да крещи, да удря и рита седалките около себе си.

Внезапно от задната част на самолета възрастен човек в униформа на генерал от Военновъздушните Сили започна да си пробива път към крещящото момче.

Когато доближи, генералът докосна ръка на разстроената майка, за да успокои. След това се наведе и прошепна нещо на ухото на момчето.

Изведнъж Дони се успокои. Внимателно пристегна предпазния колан си и нежно взе ръката на майка си.

Останалите пътници въздъхнаха с облекчение.

– Браво! – обади се някой.

– В такива случаи е нужна здрава ръка! – чу се женски глас.

– Хубаво е, когато хора знаят как да постъпят в такъв момент! – не остана назад и една възрастна дама.

Когато генералът се отправи към мястото си, един от пътниците докосна ръкава му и тихо го попита:

– Извинете генерале, какви са вълшебните думи, които казахте на това момче?

Генералът приветливо и деликатно се усмихна:
– Показах му крилете на отличителния си знак на офицер от Въздушните сили, медалите и бойните си награди. А след това му обясних, че имам право да изхвърля един пътник през вратата на самолета, от който и да е курс на самолет.

Отново дъжд. Изобилен и непрекъснат. Влагата проникваше навсякъде и навяваше тегота и безнадежност.

Стоил крачеше, навел глава и преосмисляше случилото се. Мислите неспокойно препускаха в главата му и не му даваха мир.

Скоро прекрачи прага на дома си, закачи мокрото яке на закачалката, влезе в хола и се тръшна в единия фотьойл.

Баща му четеше вестник на дивана. Той забеляза, че синът му е разстроен и съчувствено се обърна към него:

– Отново неприятности?

– Както винаги Атанас, – махна недоволно с ръка Стоил, – с неговите непрекъснати претенции, че ако имал това и това, щял да оправи нещата.

– Балансиран живот се постига, в зависимост от това, – наблегна  бащата, – какво си поставил в центъра на живота си.

– И къде е разковничето? – бурно реагира Стоил. – Какво трябва да постави човек в центъра на живота си, за да му бъде всичко наред?

– Помисли си за живота като колело, – спокойно каза бащата. – Всички спици на живота, които представляват взаимоотношенията ти със всичко около теб, са насочени към някакъв център. Това могат да бъдат семейството, кариерата, парите, а защо не и Исус?

– От къде си сигурен, че има някакъв център, от който влияе живота ми? – попита троснато Стоил.

– Обърни внимание, за какво най-много мислиш, – посъветва го бащата. – Именно това е, което те стимулира да действаш.

Стоил въздъхна и нищо не каза.

– Центърът на живота ти е от решаващо значение за баланса в теб, – продължи бащата. – Солиден център води до стабилен живот.

– Ясно, крехък център води до слаб живот, – засмя се пресилено Стоил.

– Когато чуя, някой да казва, че животът му е провален, – каза бащата без да се засяга от думите на сина си, – това означава само едно. Центърът му е дефектен. Той е взел нещо различно от Бог за свой приоритет в живота.

Лицето на Стоил измени вида си. То стана сериозно. Младежът усети, че в думите на баща му има нещо ценно.

– Центърът създава не само стабилност, но контролира и влияе върху всичко останало в живота ти, – каза бащата. – Каквото поставиш в центъра, то ще те стимулира и вдъхновява.

– Какво да избера за център на живота си тогава? – попита Стоил.

– Направи Исус центъра на живота си и Той ще ти осигури стабилността, контрола, и силата, които са необходими за твоето битие. Само така във всички останали области на живота си: семейство, кариера, цели, пари, … чрез Исус ще намериш баланс.

Въпреки прогнозите за времето, дъждът избяга надалеч и ако не беше лекия ветрец, жегата щеше да се усеща осезателно.

Слави и Добри седяха на сянка под стария орех и разискваха много интересна тема. Младите умове търсеха истината и не се оставяха някой да ги подведе лесно.

– За да се променим, – разсъждаваше на глас Слави, – трябва да познаваме Божията истина и да имаме добри възможности за избор, но също трябва да се промени и начина ни на мислене.

– Битката с греха започва в ума ни, а не в поведението ни, – добави Добри.

– Начинът, по който мислим, определя начина, по който се чувстваме, а начина, по който се чувстваме, определя начина, по който действаме,  – констатира Слави.

– Ако искаш да промениш начина, по който действаш, – съгласи се Добри, – ще трябва да промениш начина си на мислене.

– Освен това, ако искате да промениш начина, по който се чувстваш, трябва да започнеш с промяната на начина, по който мислиш., – отбеляза Слави.

– Например, – махна въодушевено с ръка Добри, – мога да кажа: „Аз трябва да обичаме децата си повече“, но това няма да проработи. Или някой може да каже: „Имам нужда да обичам моя съпруг повече“, но и това няма да проработи.

– Ние не можете да се борим с чувствата си, – разсъждаваше Слави над представените примери от приятеля си. – Трябва да променим начина, по който мислим за децата си, за съпруга си, за жена си, а това ще промени начина, по който ще се чувстваме, а след това ще промени и начина, по който действаме.

– Нужно е да имаме духовно обновление на нашите мисли и нагласи, – обобщи Добри.

– Битката с греха е битката за справяне с тези недостатъци в живота ни, които не харесваме – тя започва в ума си,  – не остана с разсъжденията си по-назад Слави.

– Ако искаме да променим нещо в поведението си, или нещо в емоциите си, трябва да започнем с нашите мисли и отношението си към хората, – отбеляза Добри.

– Обновяването на ума е свързано с думата „покаяние.“ А знаем, че покаянието за много хора означава нещо лошо, нещо, което човек не искам да направя, защото смята, че това ще му причини болка, – засмя се Слави.

– Но тук става въпрос за промяна на ума, – каза Добри, – т.е. да се научим да мислим по различен начин.

– Всъщност ние се обръщаме от никаква надежда към нова надежда, от чувство на неудовлетвореност към свобода, от тъмнината към светлината, от омразата към любовта, – забеляза Слави.

– Променя се и начинът, по който мислим за Бог,  – отчете Добри. – Аз имам много недостатъци, но съм искрено обичан от Него.

– Да променим начина, по който мислим за света, за икономиката, за своето минало, настояще и бъдеще, в това се заключава въпросът, – извика възторжено Слави.

Първите капки дъжд прогониха младежите изпод закрилата на стария орех и те бързо се вмъкнаха в близката беседка, където щяха поне временно да бъдат на сухо.

Денят бе прекрасен. Слънцето раздаваше топлината и светлината си без да се скъпи.

В близката църква се чуваше пеене. Природата окъпана от скорошния дъжд сияеше, сякаш отразяваше тези песни.

След като службата свърши, пасторът застана на вратата и се ръкуваше с хората, които излизаха от църквата.

Малко момиче мина край него с книга от неделното училище и с корица от Библията под мишницата. Пастирът протегна ръка и се ръкува с него, а след това го попита:

– Мога ли да видя това, което носиш под мишницата?

А в същото време духовният глава си помисли:

„Навярно листовете някъде са се изгубили“.

Отвори празната корица и каза на момиченцето:

– Мило дете, в Библията ти няма нищо, освен обвивката ѝ. Навярно си загубила страниците ѝ някъде?

Момичето без да се смути отговори:

– Не, не съм ги загубила.

– Тогава какво се е случило с тях?  – попита пастирът заинтересовано.

– Всеки път, когато проповядвате нещо от Библията и казвате, че Бог вече така не се движи или че това не е за нашите дни, аз премахвах тази страничка от Библията. Това е всичко, което е останало от Нея, една корица само. Днес ще се избавя и от нея.

Пастирът доста се смути. Него вече не го занимаваше мисълта: „Къде са изчезнали страниците на тази Библия?“, а по-скоро „Какво съм проповядвал?“