Виктор и Станислав често посещаваха не една библиотека, търсейки знания, за да ги внедрят в живота. Виктор беше практичен човек, изобретяваше и приспособяваше. И всичко само за едно, да олекчи живота на хората. Станислав беше по-философски настроен и повече работеше с главата си. Комбинацията от двамата даваше невероятни изобретения. Единият даваше идеите, а другия ги осъществяваше на практика.

В днешния мрачен следобед се бяха събрали у Виктор и разговаряха разпалено, на тях климатичните условия въобще не им влияеха.

– Навярно ще се съгласиш, че живеем в небивала епоха. Епоха, в която човек всеки ден поставя под съмнение Бога, – каза Станислав.

– Я виж колко чудеса ни предоставя в последно време науката и те улесняват живота ни, – протегна ръка напред, към някакъв невидим образ, Виктор.

– Да, чувстваме се могъщи, защото сриваме границите на невъзможното, – засмя се Станислав. – Изминаваме големи разстояния за кратко време, разговаряме с хора от другия край на света, на Марс ще изпращат хора и какво ли още не.

– Въпреки това се намират и врагове на прогреса, – подскочи Виктор, – които смятат, че е кощунство да  надхвърляме собствените си ограничения.

– Мисля, че науката облагородява човека, – успокои топката Станислав, – утвърждава властта му над природата, така както моралът и образованието ни помагат да надвием диващината си.

– Разбираш ли, че зад всяко изобретение се крие човешко усилие,  – разкалено каза Виктор, – нечий живот, посветен за решаването на даден проблем? Всяко изобретение надживява своя създател и в повечето случаи той не вижда плодовете на своя труд.

– Докато има хора, които не се задоволяват само с едното ядене и използват всичко наготово, – каза Станислав, – а решат да използват и ума си, като престанат да бъдат паразити върху Божието творение, науката никога няма да загине.

Вън затрещя. Вятърът усили бесния си щурм. Чуваше се скърцане и удряне на незатворени прозорци и врати. Небето се намръщи и заплака.

Двамата приятели се спогледаха. Виктор стана да приготви чай. В такова време той сгрява тялото и доставя наслада на душата.

Нека вие, нека трещи навън, това няма да спре човека. Той е създаден да твори и изгражда, както своя Творец.

Слънцето се издигаше високо. Денят щеше да е горещ. Вятърът рано сутринта издуха парцаливиите облачета, а после и той се запиля нанякъде.

Дядо Божил беше седнал на пейката, а край него се бяха скупчили деца. Щом го видеха, зарязваха играта и веднага тичаха при него. Той много ги обичаше и често си приказваше с тях.

Днес децата отново го наобиколи, за да чуят каква интересна история ще им разкаже.

– Нали знаете, – започна дядо Божил със слабия си напевен глас, – имам си малка градинка. През пролетта сея зеленчуци в нея. Чакам ги да узреят чак до края на лятото и началото на есента.

– Толкова дълго, – изпъшка Иво.

– Без чакане и търпение няма плодове. Зреенето изисква време.

– А някои от тях не узряват ли по-рано? – попита малката Лили.

Дядо Божил се засмя и погали момиченцето по кехлибарената коса.

– Навярно сте виждали ябълково дърво отрупано с плод, –  каза дядо Божил, – между тях се виждат жълти и червени, почти узрели плодове, но другите още са зелени.

– Защо са узрели по-рано? – попита Динко.

– Защото вътре в тях има неканен гост, – отговори старецът, – който ги е накарал преждевременно да узреят. Те са червиви. Ако разклатите дървото, ще паднат. Така става и с някои като вас, които бързат да пораснат, да опитат всичко. А при първите сътресения, нямат сили да устоят и стават роби на тютюнопушенето, пиенето, наркотиците, секса. На вид изглеждат млади, но всичко вътре в тях е опустошено. За това изпадат в депресия и посягат на живота си.

– Аз няма да бързам да порасна, – подскочи Никола.

– Всичко с времето си, – каза дядо Божил.

Децата се притиснаха към него и всяко протегна ръка, за да го прегърне.

За да се открие енергията на атома, той трябва да се разцепи. Тайната на неизчерпаемата и безгранична енергия на атома се заключаа в неговото разрушаване.
Някои доста благочестиви хора издържат големи страдания. Те могат да се огорчат и да се обидят на целия свят, но тъй като познават Христос имат мир в себе си. Бог ги благославя и преобразява, прави ги подобни на Христос.
Д-р Едуард Джъдсън в речта си при освещаването на новата църква в Ню Йорк е казал: „Страданието и успех върви ръка за ръка. Ако успеете, без страдание, това се дължи на факта, че други са пострадали до вас; ако страдате без  да преуспявате, тогава успехът очаква други хора след вас“.
Разбира се, когато става въпрос за страдание, трудно е да се приеме, че това е за добро. Ако преминавате през страдание, моля Бог да ви благослови и да ви утвърди във вярата.

Хора всякакви. Едно пъстро множество пъплеше и изпълваше улиците, особено днес, когато времето реши да се усмихне.

Дядо Слави и дядо Иван бяха седнали на пейката и си бъбреха. Множестото млади „изрисувани“ и наконтени, дадоха насока на разговора им. Те бяха възрастни хора, много видели и препатили, но държаха на морала и чистотата в обществото.

– Човешкото тяло е създадено така, че да не се нуждае от допълнителни корекции за съществуването си, – каза дядо Слави, като погледна намръщено червенокосата красавица с извити мигли, като на кукла, която мина край него.

Дядо Иван уловил погледа му тупна с ръка по коляното си и каза:

– А ние какво правим? Използваме козметика, парфюмерия, пластична хирургия, генетика, силикон…

Дядо Слави често обичаше да поучава. Намести се добре на мястото си и започна да говори, сякаш голяма тълпа от хора се бе събрала да го слуша:

– Човек от ранна възраст започва да корегира това, което му е дадено. За него то не е достатъчно добро.

Дядо Иван се усмихна:

– Каквото и да направи човек, то не остава безнаказано в живота. Аборт, евтаназия, …и какво става след това?

Дядо Слави продължи „словото“ си:

– Всички корекции, които си прави сам човек понякога са болезнени или водят до болести и увреждания.

Дядо Иван махна с ръка.

– Погледни, за всички тези „украси“ се хвърлят много пари. Ем си бъркат в джоба, ем не става тая дето са я решили.

Дядо Слави тъжно заключи:

– От всичко това човек не умира, но бавно и постепенно се унищожава.

Двамата старци си седяха на пейката, приказваха, но кой ли ги чуваше? Хората минаваха край тях, всеки устремил се нанякъде, без да се интересуват от нечии съвети и терзания.

Днес денят беше отвратителен. Каквото и да правеше Мартина, във всичко се проваляше. Като я изпитваха днес в училище, тя се обърка и „издърдори“ куп глупости. А беше учила, урока си знаеше отлично.

Прибра се в къщи, хвъли чантата си под масата и бръкна в джоба на якето си. Извади цигара и запали.

Външната врата се тропна, но тя не я усети. Вратата на стаята се отвори и влезе баща ѝ. Тя изтръпна, баща ѝ не знаеше, че е почнала да пуши.

Тя толкова много го обичаше, подражаваше му. Той така красиво пушеше и си пийваше от чашата с кафе, че и на нея ѝ се искаше същото. Но той я хвана на местопрестъплението и тя се опита да го излъже.

Всичко друго, но не и лъжа. Баща ѝ се огорчи и разстрой.

– Хайде, – обърна се той към дъщеря си спокойно, – да седнем и да  поговорим като възрастни хора. Защо трябва да се лъжем и да се преструваме?

Разговорът не потръгна и той я остави. Мартина се сконфузи. Тя не бе пушила много, това ѝ бе вторият път. Беше се провалила в очите на баща си, а това беше болезнено за нея. И Мартина избяга от дома си.

Намериха я късно през нощта, в някаква порутена барака, в края на града. Сълзите ѝ бяха направили кални вадички по лицето ѝ. Баща ѝ подаде ръка и двамата тръгнаха. Вървяха мълчаливо. Мартина беше благодарна, че не я посрещна с укори, обиди и наставления.

В това мълчание се бе събрала болката и срама, нравствения урок и прошката …..