Не винаги е нужно да имаш гранит, палитра с бои и платно, за да създадеш шедьовър.

Ако си достатъчно изобретателен и фантазията ти не е закърняла, можеш да използваш всичко, което ти е под ръка.

А какво ще кажеш, ако се използват плодове и зеленчуци, за да се създадат прекрасни шедьоври?

Погледнете, това е просто невероятно, достатъчни са моркови, цвекло, репички …….., за да се извае нещо прекрасно.

Талантливите хора никога не се уморяват да изненадват останалите, създавайки неповторима красота от най-обикновени предмети и продукти.

За да ваете скулптори, подобни на тези, от плодове и зеленчуци, първо замразете продуктите.

След това според фантазията си изрежете фигурите и ги фотографирайте!

Тържествуващият вик на твърдата вяра е в пълна противоположност на стоновете, идващи от колебливата вяра и плачещите сърца, водещи към униние.

Между многото „тайни на Господа“ не знам друга, която да генерира такъв тържествуващ вик на вяра.

Бог каза на Исус Навин: „Ето, Аз предадох в ръката ти Ерихон, царя му и силните хората в него“. Той не каза: „Аз ще предам“, а „Аз предадох“. Ерихон вече им е принадлежал, а тогава те са били призовани да го овладеят.

Въпросът е как да го направят? Всичко изглеждало невъзможно, но Господ им изявил своя план.

Трудно е да си представим, че възклицанията на израелския народ са могли да причинят падането на ерихонските стени.

Тайната на тяхната победа е скрита в този възглас. Това бил вик на дръзновената им вяра, основана изключително на Божието Слово, изискващо обещаната победа, въпреки че нямало никакъв признак за нея, както и възможност за изпълнението ѝ.

Бог им отговорил според вярата. И когато те извикали, Бог подействал да паднат ерихонските стени.

Бог обявил на израелския народ, че предава града в ръцете му и народът приел това за свършен факт.

На страниците на Писанието е описана тази триумфална победа на вярата:

„Чрез вяра ерихонските стени паднаха след седмодневно обикаляне около тях“.

В заведението беше доста шумно. Някаква група празнуваше победата на любимия си отбор. Вдигаха наздравици и крещяха оглушително.

На Павел съвсем не му бе леко. Жельо се мъчеше да го успокоява, но не му се отдаваше.

– Само да не направиш някоя глупост пак, – каза Жельо.

– Дадох дума на Маги, – усмихна се тъжно Павел, – че няма да се върна към престъпната си дейност заради, които бях във затвора. – Но ако не събера нужната сума, ….. няма да я оперират. Какво ще правя без нея?

– Хайде, сега ли намери да се предаваш, – Жельо разбираше приятеля си, но какво можеше да направи. – Все ще измислим нещо.

– Не е честно, – простена Павел и с юмрук удари по масата.

– В този свят се случват не само справедливи неща, но Бог контролира всичко, – опита се да го насърчи Жельо.

– Изобщо не ми споменавай за Бог, – извика разгневено Павел.

– Ако Маги те чуе какви ги говориш …….

– Превел съм много грешки, но съм си платил за тях и не съм се оплаквал от това, – каза Павел примирено, – но Маги не е наранявала никого. Тя е въплъщение на добротата. Не пропуска богослужение. Ако имаше Бог, Той щеше ли да допусне да ѝ се случи всичко това?

– Просто търсиш някого да обвиниш, – тихо каза Жельо, – ако бях на твое място, може би и аз щях да се депресирам.

– Сериозно ти говоря, – наостри се Павел още повече, – не виждам никакви доказателства, че има Бог. Кажи ми, защо се разболя Маги? Моля те не ми пробутвай простотиите за изпитанието и вярата. Маги е изпълнена с вяра, а ето какво ѝ се случи – рак.

Жельо искаше да успокои приятеля си, той също харесваше Маги, но какво да му каже?!

– Всеки от нас вярва в нещо – Бог, Макъл Джексън, Стив Джопс, Буда, …… Това ни вдъхва надежда, че там някъде ни чакат по-добри дни, че борбата ни не е напразна. Очакването за нещо по-хубаво ни крепи. Именно надеждата те кара да станеш от кревата, когато нямаш сили, да тръгнеш към някаква цел, без да си сигурен, че ще я достигнеш. Тя те кара да извършиш невероятни неща, за които дори не си и мислил.

– Само с надежда не се живее, – мрачно каза Павел. – Надеждата няма да ти плати сметките и няма да спаси човешки живот.

– Нужна ти е надежда и най-обикновен морален кодекс, – настави го Жельо. – Вяра, която да те провокира и води напред. Моя кодекс е Божието слово.

– Надежда, истина, правда ……- Павел махна с ръка презрително.

Жельо се усмихна насила и осъзнавайки, че няма да успее да пробие, попита:

– Теб какво те крепи?

– Маги.

Кухнята бе едно от любимите места на Соня. Помещението не беше голямо, но  бе достатъчно, за да се развихри в него. Харесваха ѝ дървените шкафове, всичките видове уреди, с които бе успяла да се снабди и не на последно място саморъчно изработените от нея приспособления.

Обичаше да готви. Гледаше на тази своя дейност, като на вид изкуство. И това наистина си е така. В готвенето човек се усъвършенствува, в зависимост от таланта и търпението си.

В готварството Соня намираше близост с науката, особено с химията. Сложиш ли малко повече от това или недостатъчно от другото, целият ти труд отива напразно, цяла катастрофа.

Най-много обичаше да готви за вечеря, защото тогава Тони се връщаше от работа. Може да звучи старомодно, но на нея това ѝ доставяше удоволствие. Много се радваше, когато съпругът ѝ хвалеше новите и експериментални ястия.

На вратата се позвъня. Соня изтича с надежда, че Тони се прибира, но бе малко разочарована. На прага стоеше приятелката ѝ Софка.

– О, боже! – възкликна Софка. – От къде се взе всичката тази прекрасна храна?

Соня бе прекарала цели следобед в готвене. Това ѝ действаше отпускащо. Освен това хладилникът бе претъпкан и тя на воля можеше да импровизира.

– Развихрила съм се, – засмя се Соня.

– И кой ще го яде всичко това?

Соня искаше да каже: „Тони“, но прехапа устни. Съпругът ѝ бе зает по важна работа и не беше в града. Приятелката ѝ съжали за въпроса. Хвана Соня под ръка  и каза:

– Дидо се обади?

– Видял ли е Тони? – попита с надежда Соня.

Дидо и Тони бяха големи приятели, но Тони бе заминал преди два дена, а Дидо едва днес.

– Да, – отговори Софка. – Заедно били в някакъв хотел.

– Каза ли нещо за Тони? Как е той? – Соня бе цялата в напрежение.

– Бързаше, но каза, че са добре и че след два дена ще се върнат.

Соня въздъхна облекчено. Той беше добре, на нея това ѝ стигаше. След това покани приятелката си на масата. И двете започнаха да унищожават малко по малко кулинарното изкуство на Соня.

Борислава бе навела глава и задълбочено мислеше. Явно нещо я смущаваше.

– Не разбирам, как е възможно да съществува плутоний в природната среда, – каза Борислава.- Това физически е невъзможно.

– Какво се учудваш? – засмя се Алекс. – Плутоният се среща навсякъде в природата. В случая не мога да си обясня само голямата му концентрация.

Изведнъж Алекс подскочи:

– Мисля, че знам отговора.

Борислава го погледна недоверчиво.

– Чувала ли си за Окло в Габон? – попита Алекс.

Борислава поклати глава.

– В началото на 70-те френска експедиция открила несъответстващи пропорции изотопи в няколко уранови залежи. Разликата била малка, но благодарение на нея разбрали, че нещо е станало с урана, – започна въодушевено обясненията си Алекс.  – Първоначално помислили, че пробата е замърсена, но това било невъзможно. Единственото логично заключение било, че природното ураново находище е достигнало критична точка.

– И се е достигнало до верижна реакция, – каза бързо Борислава. – Май някъде четох за това.

– Да, – съгласи се Алекс. – Природен ядрен реактор, който действал като атомна централа. В него имало всички необходими елементи. Гориво под формата на концентриран уран-235. Имало е и вода, която е действала като регулатор, за това верижната реакция не е достигнала до експлозия. Освен това в скалата не е имало неутронни абсорбенти, които да предотвратят достигането до критичната точка.

Борислава бе зяпнала с уста и внимателно слушаше. Тя умееше да се концентрира и да извлича максимум знания от чутото.

– Водата, която е достигнала до урановите залежи, – продължи обясненията си Алекс, – е била с висока концентрация на калций, който е играел ролята на контролните пръти в атомната електроцентрала. Освен това водата е охлаждала реактора достатъчно, за да се поддържа верижна реакция.

– И колко е продължила тази верижна реакция? – попита Борислава.

– Много, – усмихна се Алекс, – повече отколкото можеш да си представиш.

– И ти мислиш, че тази руда е друг ядрен реактор, подобен на този открит в Окло? – попита Борислава.

– Има разлика, – каза Алекс. – Тази руда е достигнала критичната си точка съвсем скоро. В противен случай плутония би се разпаднал. Предполагам, че  рудата е на прекалено много години, което според геологическите представи е едва вчера.

Борислава го изгледа смаяно.

– Възможно ли е има и други природни реактори, да кажем по-млади? – попита Борислава.

– Съмнявам се, – махна с ръка Алекс. – Ако има такива изобщо, те са дълбоко в земната кора.