Земята все още бе топла, а въздуха бе натежал от аромат. Слънцето се канеше да залезе, а три рошави облачета се носеха от вятъра в незнайна посока.

Ина погледна Меги и се засмя:

– Пак си се отнесла нанякъде.

– Знаеш ли, като гледам носещите се облаци си мисля за „песен“ – каза Меги – или „музика“.  Лошото е, че не разбирам тези думи. Баба ми разказваше, че много ми е пяла преди да загубя слуха си, но аз нищо не помня.

– Всички чуващи са едни и същи, – махна с ръка Ина. – Когато ни видят питат: „Липсва ли ти птичата песен? А музиката?“

– Музиката и песните са важни за тях, – каза Меги.

– Нима може да ми липсва нещо, което не познавам? Какво като не чувам птиците, нали ги виждам, – смръщи вежди Ина.

Меги понякога имаше чувство, че усеща шума на падащото листо, драскането на котката по прозореца, краката на другите деца, когато тичат по тревата, но с никого не бе споделяла това.

– Колко глупаво е, – каза тъжно с ръце Ина, – спомените ми за различни звуци са изчезнали, сякаш са се стопили. Но имам чувство, че мозъкът ми помни музиката.

– Не, не е глупаво, – заръкомаха Меги.

– Не знам защо, – каза Ина, – но в последно време сънувам, че всички говорят около мен и аз ги разбирам, но звуците на песните … не си спомням. Всичко е толкова объркано.

Меги с ръцете си оформи въображаемо яйце, а след това го разбърка като конци на кълбо. Двете момичета избухнаха в смях.

– Изпитвала ли си съжаление, че си такава? – попита Меги.

– Понякога си мисля, че животът на чуващите е лесен, независимо от това, че и те си имат проблеми. Но техните мозъци не са забравили звуците, нито умението да говорят. А ние трябва да се учим отново да говорим, чупейки непривично ръцете си.

– Мама още се надява на чудо, – каза Меги, – чувството ѝ за вина не ѝ дава покой и тя упорства, иска отново да чувам.

Двете приятелки се хванаха за ръце и продължиха мълчаливо разходката си в градината.

Баба Стефана влезе в кухнята, повдигна вежди и каза на Ема и майка ѝ:

– Какъв е този шум, който вдигате?

Но когато видя капака на тенджерата на пода, покрит с теракота и шала, който Ема бе свалила от очите си, разбра какво става. Двете бяха експериментирали, за да разберат дали слухът на Ема се е възвърнал.

Трите стояха смутени и се гледаха мълчаливо. Ема бързо излезе от стаята.

– Губиш си времето,  Ана, – каза баба Стефана. – Ако наистина искаш да и помогнеш, накарай Ема да се събуе боса. Дай ѝ възможност да усети вибрациите по стъпалата си.

Ана много уважаваше старата жена, все пак тя ѝ беше майка, но не винаги бе съгласна с нея.

– По-добре я изпрати с специално училище за нея, – продължи баба Стефана. – На двадесет километра от тук има такова. До там има редовен превоз, лесно ще я водим и прибираме у дома. Това училище е на повече от четвърт век, има богат опит.

Ана въздъхна, но нищо не каза.

– И на мен ще ми бъде тежко като замине, – каза с мъка баба Стефана, – но тя трябва да се научи да чете и пише. Там ще я обучат на езика на жестовете. Вече използва ръцете и цялото си тяло, когато разговаря с нас. Тя учи бързо, знаеш, че има доста пъргав им.

Баба Стефана постави ръка на рамото на Ана и с омекнал глас каза:

– Приеми я такава, каквато е. Престани да се самообвиняваш. За това, че Ема се разболя и изгуби слуха си, нямаш вина. Каквото и да опитваш, дори много силно да го желаеш, не можеш да върнеш слуха на детето.

Ана тресна капака на масата и започна да мачка шала в ръцете си.

„Аз сам ще я обучавам и ще реша къде да я изпратя, – мислеше упорито Ана. – Само аз съм виновна за нейното оглушаване, за това ще направя всичко, за да си върне поне част от слуха“.

Пиков час. В препълненото метро влезе прекалено висок плешив мъж. Повечето от пътниците го възприеха като наркоман или психично болен.

Мъжът се държеше доста странно, действаше агресивно. Действията му бяха хаотични. Той викаше високо, без специално да се обръща към някого.

В ръката си държеше нещо остро, което не се виждаше добре какво е. С него можеше спокойно да нарани някой.

Всички пътници седяха неподвижно и се страхуваха да кажат нещо, за да не привлекат вниманието му. Хората бяха объркани и не знаеха какво да правят.

Една възрастна жена протегна ръка към обезумелия мъж.

– Тя е луда, – прошепна някой зад гърба ѝ.

Възрастната жена хвана внимателно грамадния мъж за ръка. Пътниците седяха като на тръни. За изненада на всички, мъжът се успокои и седна на пода. Очите му се напълниха със сълзи.

Тази жена разбираше, че този мъж можеше да я нарани, но за нея бе важно той да не се чувства самотен….

Преди да слезе от метрото чудакът се обърна към възрастната жена и спокойно каза:

– Благодаря ти, бабо.

Жената му се усмихна. След това погледна останалите в метрото и каза:

– Аз съм просто майка. Разбирах, че в този момент той имаше нужда някой да го прегърне, да му покаже любов. Чувстваше се самотен и изолиран от останалите…..

Не подминавайте чудаците, те се също нуждаят също от любов!

След традиционната овесена каша и упражняването в свирене на цигулка Шерлок скучаеше, а Уотсън четеше сутрешния вестник.

– Нещо ново днес? – попита Холмс.

– Банкер се самоубил. Намерен е мъртъв във офиса си.

– Я-я, нещо по-подробно, моля, – обърна глава заинтересовано Шерлок.

Мъжът лежал на масата, в ръката си държал пистолет. Един куршум е пронизал слепоочието му. Завесите плътно са закривали прозореца. На масата е светела лампа, а до нея е лежал диктофон. Инспектор Лестрейд натиснал бутона за възпроизвеждане и чул гласа на банкера: „Не мога да чакам повече разорения. Това е края“. След това следвал звук от изстрел. На масата имало известие за данъчна инспекция за предстояща проверка.

– Точно това ни трябва! – възкликнал Холмс.

– Но това е обикновено самоубийство!

– Не, това е убийство, с чието разследване ще се заемем!

Защо Холмс е решил, че банкерът е убит?

Днес ви се предоставя възможност да разгадаете мислите на известния детектив Шерлок Холмс. Не се отказвайте с мисълта, че вие не сте толкова наблюдателни като него. Просто помислете и се постарайте да разберете, какво не съответства на описанието.

За всички, които с нетърпение очакват развръзката предлагам ….

Отговор: Ако Лестрейд е чул гласа на банкера на диктофона, а след това изстрела, то някой е трябвало да върне записът в началото, а след това да изключи диктофона.

Съществуват много конфузни положения с висшите американски политици по време на посещенията им в чужбина.

Такова се оказало и гостуването на Джералд Форд в Австрия през 1975 г. То започнало болезнено, в истинския смисъл на думата, положение.

Валяло. Било мокро и хлъзгаво. Американският президент, слизайки по стълбата на самолета, се препънал и полетял надолу …..

За щастие той не потеглил за ръка съпругата си, която го съпровождала при тази визита.

Трябва да се отбележи, че Форд имал репутацията на запален спортист.

Това спъване и падане пред многобройна публика е станало предмет на много шеги.