Празниците събират хората. Тези веселия са като отдушник на натрупалата се неприязън към несгодите в ежедневието.

Този Великден събра Делян и Димо. Те не се познаваха отпреди, но взаимно се харесаха. Димо познаваше много от събралите се, докато Делян беше случайно попаднал на това място. За втория празникът се изразяваше в ядене, пиене и почивка.

Когато двамата останаха сами на масата Димо се оживи:

– Дядо ми е разказвал за „Велиден в Дахау“ през 1945 г. Хората, които току що били освободени поискали да отпразнуват Великден. И там 18 свещеници отслужили литургия.

– Та те са били на ръба на смъртта, едва са отървали кожата си, – каза Делян.- За какво им е било всичко това?
– Такива хора  наистина могат да осъзнаят напълно Страстната седмица, – с уважение каза Димо.

– Ако човек е здрав, щастлив и има успех в живота, способен ли е да схванат същността на тази Страстна седмица?

– А защо не? – попита Димо. – Състоянието на човека не е от значение. Има хора, които не могат да изпитат радостта от Великден, поради отчаяние, болка и мъка. Такива отдавна са станали безжизнени и бездушни, съвършени мъртъвци. Всеки човек  е способен да разбере смисълът на страданията Христови.

– Но ние хората сме толкова променливи, – махна с ръка Делян. – Дори и да искаме да бъдем с Христос, след това пак извършваме някоя глупост или изказваме някаква нелепост.

– Ако човек се потопи в преживяванията на Спасителят през тази Страстна седмица, никога не би могъл да забрави това, – възрази Димо. – Това страдание на Христос докосва всеки и човек се променя.

– Могат ли страданият, през които преминава човек да му помогнат да приеме Христос за свой Спасител? – попита Делян.

– Много от хората, които са били в концлагери не са били християни и не са станали такива след преживяванията си. Ето, например, Примо Леви е описал ужасите, които е преживял в един от лагерите на смъртта. Чрез книгите си той е искал да промени света, да го коригира и насочи към мир и разбирателство.

– Навярно това не е помогнало много, – в гласа на Делян се усети съжаление.

– Този човек е узнал много за човешкото достойнство и неговото пренебрегване, но не е разбрал какво Христос е направил за него. До колкото зная се е самоубил, защото не е могъл да преживее зрелищните шествия на неонацистите в мирно време, – обясни Димо.

– Тогава какъв е смисълът на страданието, което този Леви е преживял? – попита Делян.

– Страдания без Христа съществуват, но това не означава, че са безсмислени, че Бог не просвещава човек по някакъв друг начин. Тези хора могат и да не станат християни, но смисълът на страданието виждат в други неща, които са вложени в Христос, защото човешкото достойнство е чувство, което е заложено в човека от Бога.

– Някои казват, че страданието приближава човек до Христос, но изглежда това не винаги става – констатира Делян.

– Страданията могат да приближат човек до Бога, но могат и да го отдалечат. Могат да го променят, но могат да убият  всичко човешко в него.

– Изглежда не е много лесно да видиш в своите страдания присъствието на Бога, – въздъхна Делян.

– Да, но за тези, които са способни на това, се оказва спасение, – каза уверено Димо.

– Това означава ли, че страданията, които са преживели хората в концлагерите и не са им помогнали да станат християни, са били напразни?

– А дали за това, че не са могли да простят на своите мъчители, не е станало пречка да станат християни? – попита Димо, като внимателно се вгледа в своя събеседник.

Делян се замисли. Той  разбра, че ако се ядосва на някого, не може да му прости и изкарва цялата си злоба върху него, всичко това става преграда между него и Бога.

През каквито и страдания да премине човек, ако не иска да възприеме Истината, той остава неспасен …

Китайският университет за наука и технологии наскоро въведе изключително реалистичен робот за преценка на обществеността под името Jia Jia. Този робот е създаден по образа на жена и наистина изглежда съвсем естествено.

Jia Jia е в състояние да общуват и да си взаимодействат с хората и да променя изражението на лицето си, изобразявайки различни емоции. Даже реагира, когато го приближат, за да му направят снимка. Държанието на робота е типично женско.

Разработчиците са създали  Jia Jia за три години. Устните на робота се движат, когато говори, а очите му се движат съвсем естествено.

Но все още трябва да се помисли, как роботът ще се смее и плаче или как да се измени външният вид на ръката му, която до този момент напомня на ръка на манекен от магазин за дрехи.

Ръководителят на проекта Чен Сяопин е казал, че в бъдеще планират да оборудват робота с навици за обучение и умения да разпознава лица.

Пролет е. След работа Вера мина през градския парк. Раззеленилите се дървета и цъфналите цвета я покориха. Тя пое  дълбоко въздух, вдишвайки аромата на събудилия се растителен свят.

Вечерта Вера си спомни за минутите прекарани в парка и си представи букет лалета. Спомни си времето, когато Марин на всяка среща ѝ носеше цветя и смутено ѝ подаваше внимателно увития букет.

– Пролет е. Птичките пеят. Днес видях такива красиви лалета, – Вера недвусмислено намекна на мъжа си за желанието си.

На следващата вечер Марин си дойде, но не носеше никакъв букет.

„Е, добре, – помисли си Вера, – ще опитам втори път. Може да е от недосетливите“.

– Пролет, птичка, а на мен толкова много ми харесват лалетата.

На следващата вечер отново нямаше цветя и Вера премина в настъпление:

– Ти подиграваш ли ми се? Два дена вече ти правя намеци, че искам лалета!

Марин се смути и се почувства виновен:

– Извинявай, обещавам да поправя този пропуск.

„Не всичко е безвъзвратно изгубено, – каза си Вера. – Сега нещата ще се оправят“.

На следващата вечер Вера сияеща и усмихната отвори вратата, на върналия се от работа Марин. Когато я видя той пребледня, а гласът му захриптя, като на ранен звяр:

– Ааааааааа, не …. забравих лалетата!

Вера се почувства неловко.

„Какъв ужас бе изписан в очите му, – с болка си помисли Вера. – Нима само с вида си можах да предизвикам такава реакция у най-близкия си човек?“

– Няма значение, – махна с ръка Вера и влезе навътре в стаята.

Не получаваме, защото не изказваме направо желанията си. А колко обиди носим в себе си поради недоизказани думи и мисли!

Нека се научим да наричаме нещата с истинските им имена. Тогава всичко би изглеждало по-лесно и елементарно. Нима е толкова трудно да го направим?

След бурята и силните дъждове, всичко бе наводнено. Покрива бе прокапал. Под вратата бе нахлула вода и бе намокрила всичко, което се намираше до двадесет сантиметра над земята. Бяха унищожени, много папки с документи, които предните дни се валяха по пода.

Но най-големият ужас в офиса предизвика откриването на Генади Стефанов, който лежеше по средата на помещението. Не се знаеше причината за падането му, но главата му беше пробита.

Той беше почти на седемдесет, но продължаваше да работи. В миналото бе тренирал бокс, но травмата, която бе получил изглеждаше доста тежка и  бе изпаднал в кома.

Откараха го бързо с линейка в болницата. Цели три седмици нищо не се чу за него.
Ана, дъщерята на Генади внезапно дойде в офиса. Там служители още се лутаха и опитваха да видят какво могат да спасят от документацията след бурята. Никой не ѝ обръщаше внимание.

Най-накрая Минчева я забеляза. Кимна с глава за поздрав и я попита:

– Какво ново? Дошъл ли е в съзнание?

Ана едва не се разплака:

– Не можах да разбера. Нищо не ми казаха….

– Не се тревожи, – каза ѝ Минчева, – имам познат там. Сега ще му звънна.

Тя бързо набра номера:

– Ники, кажи ми какво е състоянието на Генади Стефанов.

– На оня изпадналия в кома, дето го намериха след бурята ли?

– Да, дъщеря му е при мен и много е разтревожена. Нищо не са ѝ казали.

– Няма никакви шансове за него, никаква надежда. Дори не знаем дали изобщо ще излезе от кома.

– Моля ви, – обади се Ана, – помолете го да ме пусне в реанимацията. Искам да видя баща си и да се сбогувам с него.

Минчева настоя:

– Ники, уреди да пуснат дъщеря му в реанимацията. Тя иска да види баща си …

– Знаеш, че не е редно, – заоправдава се мъжът отсреща.

– Моля те, – каза Минчева, – тя е при мен и не е на себе си. Ако не го види, нацяло ще се срине. Тогава ще спасяваш не един, а двама души.

– Добре, нека дойде, – с неохота обеща лекарят.

Минчева предложи на Ана:

– Искаш ли да те придружа?

Ана само кимна с глава.

Когато отидоха в болницата, в реанимацията пуснаха само Ана.

Поведе я една от медицинските сестри.

Ана влезе плахо в помещението. На кревата сред множество тръбички около него, лежеше нейния баща. Тя имаше чувство, че току що е легнал и заспал.

Ана приближи баща си. Погали го по ръката и много тихо каза:

– Татко, аз съм Ана…. Много те обичам.

И тя се разплака

Изведнъж очите на Генади се отвориха и той ѝ се усмихна. Сякаш я бе чакал да дойде, за да отвори очи….

Генади оживя след травмата и дойде на себе си.

След две седмици го изписаха.

Асен и Борис се измъкнаха бързо навън от църквата. Вътре все още се чуваше пеене, изглежда службата още не беше свършила.

– Едно и също на всяка Цветница, – измърмори Асен. – Исус на осле, а край него викат, размахват палмови клонки ….

– Ако вникнеш по-добре в тази история, може да откриеш интересни неща, – каза Борис, а очите му грееха.

– Айде и ти като баща ми, – намуси се Асен, – вниквай, мисли, разсъждавай, ….. Дрън-дрън, всичко е толкова очевадно, какво толкова има да му мислиш?

– Добре де, не се дразни толкова, – Борис се опита да успокои приятеля си. – Не ти ли е правило впечатление, че преди това влизане на Исус в Ерусалим има контраст?

– И къде го видя този контраст? – Асен иронично наблегна на последната дума.

– Ами ето, – оживи се Борис, – Всички наоколо се радват, а Исус плаче.

– А да, – махна с ръка Асен, – беше за Ерусалим.

– В целия Нов Завет се споменава само два пъти, когато Исус е плака, – каза Борис.

– Да, спомням си, – почеса се по главата Асен, – Първият път трябва да е, когато плака за Лазар. Втория е за Ерусалим, когато е видял града.

– За Ерусалим ли е плакал или за това, което го очаква там? – попита Борис.

Асен извади от джоба Библията си, отвори на Евангелието от Лука и прочете на глас:

– „Да беше знаел ти, да! ти, поне в този [твой] ден, това което служи за мира ти! но сега е скрито от очите ти“. Плакал е за хората в Ерусалим, защото те не са имали откровение за Неговата мисия. Ето виж по-надолу какво пише: „защото ти не позна времето, когато беше посетен“.

– Ерусалим не позна времето на Божията благодат, – подчерта Борис, – не позна денят на неговото спасение.

– А как разбираш това? – И Асен отново се надвеси над Библията, – „…в този [твой] ден, това което служи за мира ти! но сега е скрито от очите ти“. За фразата “ в този твой ден“ е ясно, става въпрос за триумфалното влизане на Исус в Ерусалим, когато всички се веселят. Относно „скритото от очите ти“ е очевидно, хората не са разбрали истинската мисия на Исус. Но какво означава: „това което служи за мира ти!“?

– Може би, …. да ни донесе мир, – малко колебливо каза Борис. – А, сетих се. Някъде бях чел, че тези, които идвали за да преговарят за мир, яздели магарета, а нали Исус е бил на осле.

– Това означава, – съсредоточи се още повече Асен, – че основната мисия на Исус е била да донесе мир, т.е. да възстанови мира на хората.

– Поради греха ние сме във война с Бога, но чрез кръста Исус възстанови мирът между човека и Бога, – каза въодушевено Борис.

– И когато повярваме, в това което е направил Исус, това става валидно за нас, – радостно плесна с ръце Асен.
– Хайде да отидем при другите и да им кажем какво сме открили, – предложи Борис.

И двамата тинейджъри се отправиха бодро към църквата ….