Дядо Стойко и баба Ирина бяха много радостни и щастливи. Синът им Добри доведе снаха у дома им. Дългоочакваната отмяна най-после се появи и в тази къща. Момата бе добра и работна, но….

Няколко сутрини дядо Стойко като излезеше в двора, що да види. Снаха му Велка мете и шета из двора, но роклята ѝ е толкова къса, че като се наведе да вземе нещо от земята, чак кълките ѝ се виждаха.

А добрия старец наведе очи, не погледна към нея, а бързо се прибра в къщи.

– Ирино, – рече на жена си дядо Стойко, – кажи на булката да облече по-дълъг фистан. Като се наведе ѝ се виждат срамотиите.

– Не ѝ обръщай внимание, Стойко, – каза жена му, – такава е модата днес. Младите са такива. Ти като не искаш не гледай.

На другата сутрин дядо Стойко подрани, взе метлата и взе да събира опадалата шума от дърветата по двора, но беше само по една риза, а ризата му не беше много дълга.

Излезе и Велка на двора. Като видя свекъра си така разголен, смути се, бързо влезе у дома и каза на свекърва си:

– Мале, тате е полудял.

– Какво е станало?

– Излез сама да видиш, – подкани я снахата, като леко я избутваше към вратата.

Ирина като излезна на двора, ахна:

– Дърти пергишино, какво си се разголил такъв, та притесняваш булката. Я, бързо да се облечеш.

– Нали каза, че такава била модата сега, – усмихвайки се хитро дядо Стойко.

Снахата, която стоеше зад вратата и чу какво каза свекъра ѝ, се изчерви.

От този ден нататък, тя не облече вече къса рокля или пола, беше си научила урока.

В столовата бяха дошли почти всички. Те бяха насядали по масите и обядваха.

Изведнъж вратата се отвори и влезе Миронов. Възрастен човек, изрядно облечен в черен костюм и бяла риза, с неотклонната тъмносиня вратовръзка на черни райета. Той перфектно знаеше 19 езика.

Преди да седне, кимна на останалите с глава и зае мястото си на масата.

– Днес ще бъде много горещо, – каза Нина Иванова, която същевременно погледна новодошлия и дяволито му се усмихна.

– Да, – усмихна се Миронов, – слънцето пече жестоко, не се шегува. Да му мислят пълничките.

– Не се смятам за пълничка, – махна отегчено с ръка Нина, – но усещам, че ме залива горещина.

Миронов се усмихна и попита учудено:

– Дори тук в столовата?

– Именно, – каза Нина.

– Нима? А от що?

– От вас, – намръщи се Нина.

– От мен? – изненада се старият преводач и все така усмихнат се облегна на стола. – Нина, какво означава това? Нима моите 60 години могат да ви въздействат така?

– О, не си въобразявайте, – бързо го прекъсна Нина. – Вашите 60 години са съвсем безопасни, но вашите езици….

– Какво ми е на езиците? – още недоумяваше Миронов, накъде бие колежката му.

– От съседството на един свободен език, човек може да се изпоти, а вие владеете свободно 19 ….. Ужас! – почти извика Нина.

На масата избухна смях.

След като се нахрани, Миронов стана и се приготви да си тръгне.

– Ще ме извините, Нина Иванова, – пошегува се той, – отивам да заключа поне част от моите 19 езика. Нека вместо мен ви поти слънцето.

А тя като че ли само това чакаше, весело каза:

– Много мило от ваша страна. И да ме поти има защо….

Ах тази Нина знае как да се пошегува, но и как да отговори.

Лео Калар, фотограф от Франция, още през 2012 г съвместно с музея в Лувъра в Париж пристъпил към проекта за създаване на „Каменни хипстъри“ и досега продължава с тази си дейност.

Работите на майсторът са много интересни. Той „облича“ класически статуи в съвременни дрехи, без да забравя за най-модерните аксесоари и джаджи.

Първоначално Лео фотографирал харесалите му фигури, а после молел свои познати да му позират в същите пози.

Само живите модели, за разлика от каменните си колеги, са екипирани с джинси, рокли, тениски и ризи, слънчеви очила, смартфони, часовници и бижута.

Окончателните щрихи майсторът прави с помощта на Photoshop, в резултат на което всеки статуя наистина изглежда много съвременно.

Виктор се улови, че изпада в своеобразна мечтателност. Той стана от пейката и тръгна надолу към езерото. Там работниците по почистването товареха каруци с изсъхнали листа и нападали клонки.

Като повървя по алеята Виктор видя Нено. Той бе от съседното село. Селянинът над ризата си бе надянал раздърпан елек, а на краката си захабени панталони.

Веднъж Нено бе насочил погледа на Виктор към една патица от езерото. Птицата накуцваше, но не това бе заинтригувало селянина.

– Вижте, – почти шепнешком каза Нено, – патицата с човката си измъква мокра глина и я наслагва върху наранения си крак.

Двамата дълго гледаха това интересно самолечение.

От тогава Виктор, който бе запален орнитолог, запомни името, усмихнатото лице и пъргавия поглед на невестулка, които съпътстваха Нено.

Два дена по-късно Виктор бе споделил с един от своите приятели:

– Простите хора, които умеят да четат мъдрата книга на природата, не са за подценяване в сравнения с тези, които са естествоизпитатели и пишат научни трудове.

– Добър ден, – поздрави Нено своя стар познат.

– Добър да е, – усмихна се Виктор. – Гледам от към вашето село се издигат много пушеци. Да няма пожар.

– Няма пожар. Благовец е. Хората горят бурените, дворовете си чистят.

– Тогава, я кажи на хората да палнат оня куп с листата. Нека на Благовец лъхне огъня и при нас.

– Дадено, – покорно каза Нено. – Ние и преди искахме да палнем един огън, но жена ви се възпротиви. Каза, че пушека ще одими всичко.

– Щом ти казвам, направи го, – строго нареди Виктор.

Нено се зарадва и закачливо добави:

– Ще прогоним змиите, а после ще прескачаме и огъня.

Виктор крачеше вече по-нататък из алеите, когато си спомни думите на един от професорите си:

– Древните германци боготворели „живия огън“, – казваше преподавателят им, – тъй като огъня пречиства въздуха при настъпване на епидемии. За това не трябва да делим магията от науката, защото едното е първичната стъпка, а другото по-късната.

В края на ливадата пръв излезе Калчо. Той заби косата си в земята. След него бяха Пламен и Станко. Първан остави косата си легнала. Баща му като видя това му извика:

– Първане, края на косата не е заострен от липса на работа.

– Ох, забравих – и Първан изправи косата си до останалите.

– Който се пореже на коса или сърп, лошо му се пише, – въздъхна дълбоко Калчо. – Такава рана е дълбока и трудно зараства.

Към косачите приближи елегантно облечен мъж.

– Бог да ви помага, – поздрави ги Гроздан, изтупан в костюм и риза с отворена яка.

– Дал Бог добро, – отвърнаха косачите.

– Като идвах насам, – засмя се Гроздан, – жените ми рекоха, че нямате коса за мен.

– Ето вземи моята, – подаде косата си Пламен.

– Само, че косата  си иска и майстора, – подметна Калчо.

– Я да опитам, – закани се Гроздан.

Той взе косата и отиде до неокосеното. Замахна, но откос не се получи. Гроздан изненадано погледна косата в ръцете си.

– Със сила не става, – бащински го потупа по рамото Калчо. – Не замахвай, а натискай петата на косата, тревата е слаба долу, при корена. Удариш ли нагоре, тя се съпротивлява.

– Разбрах! – засрамено наведе глава Гроздан.  – Дори и да имахте излишна коса, нямаше да мога да ви помогна. Калчо е прав, косата си иска майстора.

Мъжете съчувствено се засмяха. Градското си градско, липсват му умения и опит.

– Тревата още не е нацъфтяла, а вие я косите, – поиска да се покаже за знаещ Гроздан.

– Трева се коси малко преди да цъфне, – реагира Калчо. – Бащата на Пламен ни извеждаше като малки по това време на ливадата. Късаше избуялата трева, мачкаше я, миришеше я, дъвчеше я и накрая казваше: „Утре ще косим. Цъфне  ли, соковете се губят, стеблата стават груби, губи се приятни дъх на сеното и животните не искат да го ядат“.

– Следователно и за коситбата, човек трябва да ума усет, кога да я започне, – замислено каза Гроздан.

– За коситба, жътва, копане, ….. трябва да знаеш точно кога са необходими, – допълни Станко.

– Ако си навлязъл навътре в стопанската работа, ти знаеш вече какво иска тя, – намеси се Калчо.

– Практиката на какво ли не ни учи, – каза философски Гроздан. – Някога обработвали кожите с дъбители, по-късно с дъб, смърч, върба, смрадлика, а сега вече химията си казва думата там.

Мъжете вдигнаха рамене, нали Гроздан се изучи в града, той по ги знае тези неща. След това отново хванаха косите и започнаха пак да повалят избуялата трева.