Веднъж при един мъдрец дошъл човек и попитал:

– Кажи ми, мъдрецо, има ли някаква свобода изобщо в света?

– Колко крака имаш?

Човекът останал изненадан от въпроса на мъдреца.

– Два.

– А може ли да стоиш само на единият крак? – попитал мъдреца.

– Мога.

– Тогава пробвай, но само реши, на кой от тях.

Човекът помислил малко. След това вдигнал левия си крак и пренесъл цялата си тежест на десния.

– Добре, – казал мъдрецът, – сега вдигни и другия крак.

– Какво? Но това е невъзможно!

– Ето виждаш ли? – казал мъдрецът. – Това е свободата. Ти си свободен само, когато вземеш първото си решение, а след това свободата свършва.

След като майката седем пъти е изкъпала детето си, дължината, височината и ширината на сапуна намалели два пъти.

Колко пъти ще окъпе майката детето си с останалото парче сапун?

Хващайте се за химикала и започвайте да съобразявате. Е, налага се малко да по смятате.

Какво? Омръзнало ви е да смятате? Отговорът ще ви дам веднага, но мозъците ви ще закърнеят. Нали така казват, че нещо което не се използва загива!

За всички, които не се страхуват за мозъка си предлагам резултата от решението.

Отговор: Само веднъж.

Ако сапунът се намалява на половина само по дължина, то от него ще останат 50%. Когато намалява и на ширината, ще останат само 25%. Включете и дължината всичко на всичко ще останат 12,5%.

С други думи, ако сапунът тежи сто грама, от него ще останат 12,5 грама.

Или (100 – 12,5)/7=12,5 г се губят за едно къпане.

Пилот на самолет на авиокомпанията Air Canada, на път от Тел Авив за Торонто, прекъснал полета заради безопасността на куче.

По време на полета капитанът забелязал проблем с отоплението на товарното отделение.

Заради безопасността на принадлежащия на един от пътниците френски булдог, който пътувал в багажното отделение, той приземил самолета във Франкфурт.

След кацането на немското летище, кучето Симба, заедно със собственика си продължил пътуването си към Канада, но в друг самолет. Собственикът на животното, благодарил на капитана за решението му да прекрати полета.

Авиационния експерт Фил Дарби отбелязал, че въпреки допълнителните разходи за десет хиляди долара и закъснение от 75 минути, пилотът е взел правилно решение като е приземил самолета.

„Капитанът е отговорен за живота на всички на борда, независимо дали това е мъж или куче“, – отбелязал Дарби.

Уточнява се, че след отстраняване на повредата на самолета, той е продължил полета си към Торонто.

Интересен е и друг случай. Самолет на авиокомпанията Air Malta, който летял от Малта за британски Манчестър, се върнал на летището, заради двама забравени пътника.

Само преди двадесет и четири часа всичко беше лесно и просто. Животът на Мая течеше без произшествия. Събитията следваха едно подир друго и тя не се замисляше много за нещата. Училище, колеж, университет. И оттам в област, която обичаше толкова много.

Преди осем месеца в живота и се бе появил Иван и макар да не ѝ бе направил официално предложение, въпросът дали ще се оженят, беше предрешен. Тя взимаше лесно решение, без да разсъждава за последиците.

Точно на трийсет и втория си рожден ден Мая получи това, за което мечтаеше – кариера, кауза и сродна душа. Но изведнъж всичко се промени.

Отговорността плашеше Мая повече, отколкото искаше да си признае.

Всичко се обърка, когато Филип дойде на събирането у тях. Той имаше стройно и атлетично тяло. Косата му беше буйна и гъста. Очите ми бяха шеговити и подкупващи, а усмивката цяло предизвикателство, на което никоя жена не можеше да устои.

Мая прекоси всекидневната и излезе на балкона. Това беше едно от любимите ѝ места. Отсреща непрекъснато се мяркаха хора. Тя стоя там дълго. Накрая се върна в стаята, която имаше климатик и затвори вратата.

Апартаментът бе обзаведен с някои оставени мебели от баща ѝ. Харесваше единствено старото кресло. Купила го бе от магазин за мебели втора употреба, когато беше в колежа.

Мая се грижеше за него като за домашен любимец. През годините креслото беше ремонтирано много пъти. От оригинала бе останало съвсем малко. Но за нея си оставаше същото кресло, в което потъваше през онези безгрижни дни, когато учеше в колежа. И сега се отпусна с благодарност в прегръдката му.

Мая знаеше, че Филип е в списъка на гостите, но се надяваше той да не се появи, а в същото време ѝ се искаше да дойде. Тя бе слушала много за неговите успехи, тайно си бе мечтала за среща с него.

Когато Филип влезе в трапезарията и момичешкото ѝ увлечение се завърна, тя отново се почувства неловко, както когато го видя за пръв път. Безгрижният и живот изведнъж се усложни. В съзнанието и се въртяха нови мисли, нови идеи и нови възможности за избор.

„Защо отидох в дома му вечерта след събирането?“ Тази мисъл я измъчваше непрекъснато.

От мига, в който влезе в къщата му, Мая не помисли за Иван. Чувствата ѝ към Филип бяха категорични, без съмнение и това я измъчваше. Не ѝ се бе случвало да изпита подобен прилив от емоции, дори когато за пръв път видя Иван.

Не трябваше да ходи при Филип, но като пристрастен наркоман, не можа да се откаже. Мая беше влюбена в Иван и щеше да стане негова съпруга.

„Това ли искам? Иван представляваше всичко, което уважавам в света. Защо да го зарязвам заради мъж, който е далече от мен в много отношения?“

Мая дълго мисли по този въпрос, но не можа да намери отговор. Не можеше да прецени добре, какво означава това нахлуване на друг мъж в живота ѝ.

„Винаги ли ще бъда толкова невярна и ще се впускам в случайни връзки всеки път, когато някой привлече погледа ми? И все пак Филип беше много по-различен от другите“.

Той бе голямата ѝ любов. Преди да разговаря с него и да го опознае по-отблизо, тя не се съмняваше в себе си.

Но имаше и друг, несъмнено по-важен въпрос, който не и даваше покой. Всеки път, когато се замислеше за това, страхът от отговора я караше да си го избие от главата.

Никой не знаеше, какво точно бе станало в помпената станция. Огнени пламъци се бяха появили незнайно от къде. Пожарът продължаваше да бушува неконтролируемо вече почти час. Много хора бяха заети с потушаването му.

– Дали са се добрали до Емил? – Станчо не усети, че в цялата тази суматоха, бе изказал въпроса си на глас.

Пред очите му още стоеше онзи смел мъж, с когото се бяха запознали набързо малко преди да се спуснат към горящите сгради. За да спаси няколко души Емил бе обгорял лошо.

Оставиха го настрана да изчака медицинските екипи и се спуснаха да гасят огъня, и да вадят останалите хората попаднали в пламналите помещения.

– Той вече е добре, откараха го, – обади се Евгени, приятел и верен помощник  на Станчо в такива екстрени случаи. – Исках да поговоря с него, но вече го бяха упоили. По-късно разбрах, че него и още трима тежко пострадали са ги качили на въртолет.

Емил беше жив, това означаваше много за Станчо.

Човешкият живот бе по-важен от другите неприятности. В спасителните операции, в които бе участвал Станчо, на първо място стоеше спасяването на хората.

Независимо колко щети са нанесени, колко пари ще се изразходват за отстраняването на повредите, решението му беше винаги едно и също.

Животът бе на първо място.

Телефонът иззвъня. Станчо уморено го долепи до ухото си.

– Как е при вас? – чуваше се жизнен мъжки глас, това беше Попов, координатора на групите. – Имате ли нужда от помощ? Поне един от екипите пристигна ли при вас?

Изтощен и отпаднал Станчо отговори:

– Огънят е почти потушен. На пострадалите е оказана медицинска помощ. По-тежките случай са откарани с въртолет. За сега няма смъртен случай.

– Какво се е случило? Какво е предизвикало пожара? – настойчиво се интересуваше Попов.

– Утре ще ти разкажа всичко, което успяхме да научим, но в момента не ставам за нищо.

Тепърва предстоеше много работа. Специалистите щяха да ровят из опожарените помещения, за да открият причината за пожара. Щеше да се търси отговорност, на хората, които нехайно се бяха отнесли към задълженията си. А и много хора трябваше да се възстановят, както физически, така и психически ….