Събранието съвсем не вървеше. Всеки от изказващите говореше мудно, а последният дори приспа присъстващите.

Накрая не се стърпя и стана старата учителка Ленова. Тя беше сладкодумна жена. Като опитна педагожка тя се вживяваше в ролята на детска възпитателка. Вдигна едната си ръка, разпери пръсти и попита:

– Колко пръста има тук?

– Пет, – обадиха се неколцина.

– А еднакви ли са? – отправи тя следващия си въпрос.

– Не! – обади се дрезгав глас.

– Всеки пръст си има своето място, – започна Ленова своето наставление. – Когато ръката върши дадена работа, всеки от тези пръсти вземат участие, но всички действат като един и никой не търси кой какъв дял има в това. Така ли е?

– Да, – обади се някой вяло.

– Никой на никого не се сърди. Всеки участва според силите си …

– Аде, карай нататък, – засече я някой.

– А как се грижим за тях? Делим ли ги на големи и малки? – продължи с въпросите си Ленова.

– Не!

– Наказваме ли някой от пръстите? Е, освен ако не го ударим или чукнем по невнимание, но и тогава не преставаме да се грижим за него.

На хората им стана скучно и те с нетърпения очакваха края на историята. Ленова усети, че е прекалила с търпението им и пристъпи към края:

– Имаме равни грижи и еднаква обич към всички пръсти на ръката, за това тя е силна и се справя с най-трудните и тежките задачи, но скърбим и ни боли, ако се нарани дори един от пръстите на ръката. Така ли е?

– Правилно, – потвърди един възрастен човек седнал на първия ред.

– И какъв е края на притчата? – обади се един нетърпелив глас от задните редове.

Ленова усети, че всички очакват с нетърпение да разберат, какво точно си бе наумила да им каже и продължи ентусиазирано:

– Ако всеки си гледа работата, както трябва и ако някой пострада, вместо да го съди, му подаде ръка и му помогне, нещата няма да се затлачват така. Работата ще е спорна за всички и ще сме доволни и удовлетворени. А ние какво правим? Мърморим и негодуваме на местата си, но сме небрежни към собствената си работа, на събранията предъвкваме едно и също, някои дори успяват и да си подремнат, а резултат няма.

В залата екнаха ръкопляскания, дори и задремалите се събудиха ….

Лейди Амелия тръгна на пътешествие. Със себе си взе и семейните бижута.

Местните детективи получиха информация, че някой ще посегне на тези бижута, за това един от тях бе командирован в хотела  при богатата дама.

Малко след вечерята неизвестен мъж силно почука на вратата, а после без да дочака отговор влезе в стаята.

Когато влезлият мъж забеляза полицая се опита да обясни своето появяване там:

– Извинете, сбърках номера. Аз съм изглежда в ….. съседната стая.

Детектива веднага скочи и задържа мъжа, твърдейки, че той е очаквания крадец.

На какво основание полицая е направил този извод?

Е, сега е ваш ред. Мислете и разсъждавайте. Ако трябва още веднъж прочетете историята и сами се досетете, какво не се връзва в случая.

Ако много ви е трудно можете да повикате на помощ Шерлок Холмс, Еркюл Поаро или отец Браун.

Е, не се измъчвайте не на всеки е дадено да стане детектив.

За неуспелите да разкрият загадката ето отговора:

Мъжът е почукал на вратата. Ако той е мислел, че влиза в собствената си стая не би направил това.

Щом Атанас приближи желязната порта, песовете скочиха към него. Той инстинктивно се отдръпна и започна да вика:

– Кольо! Кольо! ….

От долу се зададе яката фугира на Николай. По лицето му се разля усмивка. Усмири кучетата и подкани:

– Влизай….

Слънцето силно прежуряше. Николай придърпа към масата от вън един голям чадър и покани Атанас да седне. След това се залови да прави кафе.

Атанас и Николай отдавна не се бяха виждали. Последния път беше преди три години.

– Вече се диша по-леко, – заоглежда се под чадъра Атанас.

– От рая сме много далече, – пошегува се Николай. – Веднъж счупи ли се стомната, иди че я лепи ….

– Важното е да се движим напред и да не се обръщаме назад, – философски заключи Атанас.

– Животът така яко ни е яхнал, че всеки търси начин как да оцелее, – махна с ръка Николай.

– Само да оцелее ли? – Атанас погледна Николай в очите.

– Е, трябва и някой лев да изкара отгоре. Видя ли, градът ни е заприличал на панаир, всеки втори човек е отворил сергия или малко магазинче.

– Това е част от общия хаос на пазарната икономика, – отсече Атанас. – Надявам се да не продължи много.

– Сигурен ли си в това? – недоверчиво откликна Николай.

– Да, – каза Атанас като се настани по удобно на дървената пейка. – Нали в Народното събрание се гласуват закони, чрез които бавно, но сигурно ще се въведе ред.

– Колелото така се е завъртяло, че ….

– Са ни нужни години, – Атанас довърши думите на Николай, – Вярно е. Но всеки трябва да помогне с нещо в този труден процес, а не да стои и да чака наготово.

– Аз не чакам, работя, – недоволно извика Николай.

– Би ли дал пари за едно добро дело в града ни, – атакува го директно Атанас. – Навярно си чул за паметника, който искаме да издигнем на площада.

Николай още като видя Атанас се досети за какво е дошъл, но реши още от началото Атанас да си каже думата.

– Майка ми е тежко болна, онзи ден я откарах в болницата, – започна да се оправдава Николай. – Всеки ден съм там. Ходя купувам лекарства, памперси, … А всичко е толкова скъпо. Дъщерите и зетьовете останаха без работа. Скоро търсех пари да ремонтирам тази стара съборетина ….

– Виждали са те с онзи пикап, – посочи с ръка към колата Атанас, – да продаваш бензин със зет си Манол.

– Хората ако могат и в една капка вода ще ме удавят, – намръщи се Николай. – От трима съм взел заем. Щом трябва за паметника ще потърся още…..

Атанас познаваше приятеля си още от училище. И тогава си бе още стиснат. Станеше ли дума за даване, все си намираше оправдание. Такъв си и бе останал.

Една сутрин баба Севда, майката на Таня, се обади по телефона:

– Идвайте веднага! Раздават дървата за огрев.

Докато дъщеря ѝ разбере за какво става дума, баба Севда „загърмя“ още по-силно по телефона:

– От Илчовата нива нататък ни дават три реда. Платих да ни ги отрежат, но ако не дойдете скоро, може някой да ги прибере …..

Поради дъжда и бурята Стоян и Таня не можаха да заминат на село. Не се мина много и гласът на баба Севда „трещеше“ по телефона:

– Какво чакате, някой да ги натовари и да си ги закара у тях ли? Ще останем без дърва, ако не дойдете. Хайде идвайте!

Бяха закъснели. Когато Таня и Стоян пристигнаха на мястото, дънерите и дебелите стволове ги нямаше….

Есента беше влажна и студена. Наоколо оголени дървета, буренясали градинки, а на някои места се виждаше неприбран царевичак. Наближаващата зима бе прогонила хората от полето.

Баба Севда бе окастрила останалите клони и ги бе натрупала на купчини. Когато видя Таня и Стоян побърза да ги осведоми:

– Уговорих се с бай Трифон да ги прекара. Всеки момент ще дойде.

След половин час той се зададе с каручката от към селото. Беше прекарал инфаркт, но още работеше, грижеше се за животните, постоянно бе в услуга на съседи и познати с каручката си. Да се чудиш от къде черпи сила този мъж, ами баба Севда?!

От далече се чуваше гласа му:

– Айде, Пено, дий!

Бай Трифон прекара каручката до купчините с дървата.

– Давайте да товарим.

Каручката бързо се напълни. Не остана неприбрана купчинка. Бай Трифон така намушкваше, притискаше и нареждаше дървата, че не остана празно място в каручката. У него кипеше младежка енергия. Като го погледне човек, едва ли би предположил, че преди три месеца е излязъл от болницата.

Каручката едва измина два три метра и затъна в калта на пътя. Веднага се притече на помощ пастирчето Никола, което минаваше с козите от там. Стоян и Таня забутаха каруцата, а бай Трифон се хвана за каната на предницата и подвикна:

– Дий Пено, … хайде, дий! – и сам забута колата.

Колелата се врязаха в калния коловоз, но каруцата не тръгна. Всички заедно отново напънаха. Заджапаха във локвите. Краката им затънаха до глезените……

– Хайде, Пено, – бай Трифон погали магарето си и продължи нежно да го уговаря. – Знам, че ти е тежко, но какво да правя, виж какъв е калпав пътя.

Магарето сякаш разбираше всичко. Изопна врат, предните му крака се подхлъзнаха и се подгънаха. Дишаше тежко и гледаше с тъжни очи стопанина си.

Бай Трифон даде малка почивка на магарето си. Това сякаш наля сила в него, при първия напън колелетата изскочиха от ямата и каручката продължи по пътя към селото.

Един търговец имал нужда от момче, което да продава в магазина му. Той публикувал обява и на другия ден дошли няколко тийнейджъри. Търговецът не се поколеба и веднага избрал едно момче. Познати на търговец попитали как толкова бързо е избрал момчето.

Търговецът казал:

– Преди да влезе това момче изтри краката си и тихо затвори вратата, което показва, че то обича реда. Когато влезе куц човек, то стана и предложи мястото си. Това показва, че това момче е добро и учтиво. На моите въпроси то отговаряше бързо и с уважение, което показваше, че умее добре да разсъждава и е любознателен. Аз изтървах една книга на пода, а то веднага стана и я сложи на масата. Това момче не се блъскаше и буташе напред, то чакаше спокойно реда си. Дрехите му бяха чити, косите сресани, лицето и ръцете му бяха незамърсени. Ето защо избрах него от всичките кандидати.

Всеки човек може да се познае по труда, поведението и думите му.

Колкото повече обичате да работите, толкова по-скоро ще си намерите работа. Трудолюбието е склоността на човека постоянно да прави нещо полезно. Всяка работа трябва да започваме с желание, да я продължим с усърдие и да я завършим с благодарение.

Поведението е огледалото, в което всеки разкрива себе си. За дървото може да се съди по плодовете му, а за човека по поведението му.

Гласът на поведението е по-силен от думите. Думите учат, а поведението убеждава.

Думите са образ на мислите и изразяват нашите чувства, следователно чрез тях може да се разбере вътрешното състояние на човек. По звъна, можеш да разбереш каква е камбаната, а по речта – какъв е човекът.

Ако искаш да разбереш какъв е човека внимавай в думите му, защото „от онова, което препълва сърцето, говорят устата“.