Времето бе стегнало в студената си хватка всичко живо. Леката снежна покривка, която се бе задържала, само напомняше, че е валяло сняг, но не достатъчно.

Зимата е хубав сезон, но повечето хора предпочитат да я прекарат край печката. От топлината в стаята се възползваха Нина и Алекс. Брат и сестра, които обичаха да четат и споделят различни идеи помежду си.

– По-рано не е имало рак, – каза Нина.

– Защото не са го диагностицирали, – опонира Алекс. – Човек просто си умира и това е.

– Нямало е проблеми с контрацепцията, – Нина продължаваше да изброява особеностите на миналото.

– Е, да жените просто са раждали и износвали децата си в мраз и глад, – съгласи се донякъде Алекс.

– След откриването на Америка, половината Европа е умряла от сифилис, а половината от индианците са умирели от грип.

– В Англия, по времето на Хенри и Анна Болейн, един обикновен грип е погълнал половината от Лондон, – отбеляза Алекс.

– О, за жените е нямало проблеми, – иронизира Нина, – защото те нямали паспорти и са били без права. За това били бити и малтретирани. И това не се е смятало за никакъв проблем или престъпление. При извънматочна бременност, просто умирали, а когато матката им изпадала при тежка работа това изобщо не се вземало под внимание.

– Ако погледнеш мемоарите на Екатерина II, тя е била императрица, освен красиви рокли и разкошни балове, тя пише, че е имало варицела, женски проблеми, трудности в живота, …

– Какво искаш да кажеш, че сега живея много по-луксозно от една императрица? – засмя се Нина.

– Забележи, преди 100 години ако бяха заболели белите ни дробове, умираме, защото тогава медицината не е имала лек за тази болест.

– Ако сега ме питат: „В кое време бих искала да живея?“ Бих отговорила: „Сега“. Не знам какво ще бъде бъдещето, но сега имам: дънки, маратонки, дезодоранти, лична собственост, паспорт, контактни лещи, хигиена и контрацептиви, възможност да работя и да учи във всяка страна. Мога просто да се разведа, защото не искам да живея с този мъж.

– Но можеш да получиш травма или шок, – вметна Алекс.

– Мога да карам кола, – продължи да изброява Нина, без да обърне внимание на думите на брат си. – Както и да се науча да се бия, за да защитя себе си и моите близки и да бъда лишен от свобода заради прекомерната самозащита.

– Но няма да хвърлят камъни по теб и няма да бъдеш бутнат от скала или опозорена по някакъв друг начин, – добави Алекс.

– В това общество има много проблеми, но в сравнение с това, което е било, то е страхотно.

– И тези, които искат да се върнат назад, просто не разбирам къде ще отидат?

– Разбираш ли колко усилия са положени, за да стане това, което е сега?

– За това аз съм щастлива да живея тук и сега, – плесна с ръце Нина.

– Опознаваме всичко, като сравняваме, съзнателно или несъзнателно, себе си с другите, с епохата, с миналото, с културата, със здравето или медицината. Но оглеждайки се назад трябва да осъзнаем, че това, което имаме тук и сега не е малко и недостатъчно, за да бъдем щастливи.

Монтана Браун от собствен опит знае, че ракът е страшна болест., защото тя е трябвало два пъти да се справи с него.

Когато е била само на две години ѝ поставили диагноза сарком, който се е повил в съединителната тъкан. Родителите завели дъщеря си в детския онкологичен център в Атланта, Джорджия, САЩ. След една година химиотерапия настъпила ремисия.

На щастливо детство Монтана се наслаждавала само 15 години, защото болестта се върнала. Тя отишла в същия център и отново преминала през химиотерапия и болестта пак била победена.

Монтана винаги помнела добрите и отзивчиви медицински сестри, които са работили в центъра, така че сега, когато тя е на 24 години, отново се върнала за трети път в лечебно заведение, но този път като служител.

Монтана е убедена, че собствената ѝ опит ще ѝ помогне да се сближи с най-малките пациенти и благодарение на това, не само ще им осигури професионална грижа, но също така ще им окаже и ценна морална подкрепа.

Даниела отиде с внука си в близкото заведение, за да си хапнат двамата сладолед. Когато се справиха със сладоледите си и се готвеха да си тръгнат Даниела забеляза на една от масите едно много щастливо семейство.

„Колко са щастливи, – помисли си възрастната жена, – сякаш са от някаква реклама. Много бих искала да ги снимам. Такова нещо рядко можеш да срещнеш в живота си“.

Даниела ги приближи и каза:

– Изглеждате ми толкова щастливи. Вие сте едно прекрасно семейство. Мога ли да ви снимам?

– Защо не? – бързо се съгласиха и четиримата.

След като направи няколко снимки, Даниела даде телефона си на момичето.

– Можем с вас да се свържем и по Facebook, – предложи синът им.

– Много ще се радвам, ако ни пишете или ни се обадите, – каза Даниела след като размениха и някои допълнителни данни в случая.

Даниела удържа на думата си и им изпрати снимките.

Няколко дена по-късно тя получи SMS от непознат телефон:

„Вие ни направихте снимка в заведението. Вчера съпругата ми почина. Това бяха последните ни мигове, когато бяхме заедно. Благодаря ви за снимките. Не можете да си представите, колко много значат те за нас. Благодарим ви от сърце.“

Даниела веднага се свърза с мъжът, който ѝ бе изпратил това съобщение:

– Не можах да повярвам на SMS, който ми изпратихте. Изглеждахте толкова щастливи!

– Жена ми отдавна беше болна. И двамата знаехме, че е рак, но бяхме решили да не се тревожим и да изживеем останалите дни заедно, все едно нищо лошо няма да ни се случи в бъдеще. Пожелахме си да бъдем щастливи и весели, независимо от обстоятелствата.

– Съжалявам, – каза с болка Даниела, – бяхте толкова красиви, когато се усмихвахте. Излъчвахте толкова щастие.

– Но вие направихте нещо много хубава за нас, когато ни снимахте. Запечатахте един радостен миг, който ще ни помогне по-лесно да преодолеем мъката, че Мери не е с нас.

– Аз нищо не знае, – смутено каза Даниела, – дори не съм си и помислила, че правя нещо важно, просто послушах сърцето си.

Този смел човек искрено вярвал, че практикуването на любимия баскетбол, му е помогнало да оцелее в борбата със смъртоносната болест.

Трой Друпал се увличал от баскетбол, цяла година го играл активно, но през 2004 г. лекарите му поставили ужасна диагноза – рак на костите в лявата ръка.

Изглежда лечението помогнало на човека, но скоро болестта се върнала и през 2006 г. трябвало да ампутират ръката.

Въпреки това туморът се разпространявал по-нататък. Тогава Трой оставил изморителното лечение и през 2007 г. решил повече да не ходи на химиотерапия.

Въпреки мрачните прогнози на лекарите, които му давали само шест месеца живот, той се стараел да не мисли за най-лошото.

Трой продължил да играе баскетбол, даже и с една ръка. А сега твърди, че на този прекрасен спорт дължи живота си.

Цоко е специалист по водните ресурси. Често му се налагаше да пътува до места, където няма много вода или такава липсва изобщо. Той добре познаваше сушата и нейните последствия.

Веднъж в разговор с Данчо сподели:

– За мен сушата е едно от най-големите природни бедствия.

– А нима земетресенията и наводненията са по-малко зло на земята? – попита Данчо.

– Когато възникне пожар или наводнение, – поясни Цоко, – разполагаме с достатъчни средства, за да се справим със ситуацията. Но сушата е като рака. Тя бавно и постепенно обхваща земята. Ден след ден слънцето я изгаря, а посевите умират.

– Липсата на вода особено в пустините, може да коства нечий живот, – допълни Данчо.

Цоко се върна назад в спомените си:

– Помня едно градче, за което единствения източник на вода бе едно малко езеро. Веднъж нивото на водата беше паднало под критичната точка. Тогава Стефан, едно младо момче, което бе дошло наскоро да работи при нас,  бе открил една табела в езерото.

– Табела? – изненада се Данчо. – Навярно някоя, която е стояла край езерото преди?!

– Не тя беше ръчно изработена и на нея пишеше: „Господи, моля те, напълни ме“.

– Изисква се силна вяра, за да не загубиш надежда в такъв момент, – въздъхна Данчо.

– И тя дойде с първия дъжд, – засмя се Цоко. – Сякаш небето се разтвори и обилни струи започнаха да поят жадната земя. И пустинята разцъфтя.

– Ние можем да копаем кладенци на вярата, – авторитетно подчерта Данчо, – но само Бог може да ги изпълни с водата на живота.

– Не бива да забравяме, каза Цоко, – че колкото и безплоден да изглежда животът ни, само Бог може да го възроди.

– Във време на духовна суша, Бог може да ни изпълни с надежда, – заключи Данчо.