Недьо беше нервен. Бе останал без работа и се чудеше какво да прави. Беше му омръзнало да стои в социалните мрежи. Ако потърсеше филм да гледа попадаше все на гледан. Не обичаше да чете, а да се разходи навън не бе по вкуса му.

– В динамичния свят, в който живеем, пълен с информация, развлечения, стремеж за развитие, често тихото време идва нежелано, – поклати глава той. – Дори ни създава напрежение. С какво да запълня тази тишина?

– В стремежа си да оправдаем всяка минута, започваме да изпитваме безпокойство от това, че не сме заети, – подкрепи го брат му Калин.

– Има и момент на прекалено високо напрежение, когато пък си търсим свободно време, – отбеляза Недьо.

– Исус е нашата почивка, – изкашля се дядо им.

– Какъв Исус? Някакъв бизнесмен ли е, който дава възможност за разнообразие и разсейва скуката? – попита Недьо.

Калин като по-голям беше слушал обясненията на дядо си за Спасителят Исус Христос. Той се усмихна и разказа всичко, което бе научил от дядо си:

– Той е Божият Син, Месията, който дойде на земята, за да ни спаси чрез Своята смърт и възкресение, предлагайки прошка на греховете ни и вечен живот на всички, които вярват в Него.

Старецът одобри казаното:

– Добре си запомнил всичко, което ти казах. Истинската почивка идва от време, прекарано с Бога.

А брат му добави:

– Това не е време, в което се оглеждаме за нещо, което още трябва да направим или очакваме кога ще свърши, а просто го изживяваме пълноценно в Неговото присъствие.

Симо бе омърлушен. Личеше си, че нещо го гнетеше.

– Купих си специална тенис ракета, топка, екип, обувки, шапка и всичко, което е необходимо – сподели Симо. – Мислех си, че съм добре екипиран и ще побеждавам непрестанно, но след първите няколко удара на топката, разбрах, че освен екип се изискват определени умения, които не се придобиват с магическата пръчка.

– Ха-ха-ха, – засмя се Тони, – победата в тениса не се присъжда за отличен външен вид. Тя се определя от въздействието ти в играта.

В разговора на двамата приятели се намеси дядото на Симо:

– Ето ви и друг пример, църквата може да е известна със своите сгради, имущество и програми. Външно изглежда чудесно, но ако тя не разпространява Евангелието, не прави ученици и не служи на нуждите на общността, тогава представлява един добре изглеждаш провал.

– Е, дядо, – сбърчи нос Симо, – ти все за църквата, Христос, вярата, спасението и …., друго не знаеш ли?

Старецът невъзмутимо продължи:

– Симо, ако църквата иска да влияе на обществото, първо трябва да осъзнаем, че сме част от едно установено царство, в което Бог определя правилата.

Симо само въздъхна, а дядо му продължи:

– Едно от правилата е да бъдем обединени отвъд расови, икономически, културни и политически граници. Само когато църквата приеме разнообразието, ние ще бъдем онова пристанище, което Бог е създал да бъдем. Тогава църквата ще въздейства в света на изгубените хора.

Симо размаха ръце, все едно гонеше досадна муха и каза на Тони:

– Хайде да вървим, той все такива ги приказва – и погледна осъдително дядо си.

– Чакай, – извика Тони, – той може би казва истината.

– Оставам ви, – Симо възмутен им обърна гръб. – Съвещавайте се там с вашите …

Тони със съжаление погледна приятеля си и се насочи към стареца, за да уточни някои неясни неща по повдигнатия въпрос.

Бе горещо дори и през нощта. Едва се дишаше.

Лора бе включила лампата на верандата и бе леко открехнала вратата.

В стаята бе тъмно, но тя виждаше всякакви летящи насекоми да кръжат около светнатата лампа.

– О, – каза си тя, – какво разнообразие само. Молци, бръмбари и какви ли още не, пърхат и си пробиват път към светлината. Не съм ги канила, нито съм им поставяла някаква стръв, но те са тук.

Тя се усмихна и плесна с ръце:

– Ето какво прави светлината?! Достатъчно е да светна само лампата и те идват по собствено желание, стотици и хиляди от тях. Ако беше тъмно на верандата едва ли щяха да дойдат.

Лора се замисли и направи следната асоциация:

– Днес повечето хора живеят в „тъмнина“, но ако има ярка Светлина те ще бъдат привлечени от нея.

Тя стана от стола си и се вгледа внимателно в светещата лампа, а след това прибави:

– Не е нужно предварително да мисля какво ще кажа на някого за Господа. Тук не се нуждая от формули и начини, нито да карам някакъв курс за общуване с постмодерен човек ….

Тя плесна с ръце и се завъртя.

– Колко е просто, – извика тя. – Включваш Светлината и готово.

Това бе един малък град. Той имаше своите особености, не само в начина на изграждане на сградите, но и в общението между самите хора.

Повечето смятаха, че в него не се случва нищо интересно, но дали бе наистина така?

Мълвата за поредния скандал и препирня се разпространяваше мълниеносно. Коментарите не бяха единодушни, всеки имаше своето „за“ или „против“ подплатено със солидни аргументи.

Сашо Мерака, така го знаеха всички, бе истински предприемач. Той успяваше от нищо да направи нещо. Така бе натрупал доста капитал.

Един ден Сашо реши:

– Ще отворя бар в нашия град.

Градът се нуждаеше от малко разнообразие и всички приветстваха начинанието, особено мъжете.

Но Сашо избра неподходяща улица, на която да изгради своя обект.

Нима всички улици не са еднакво достъпни за такава цел? Не, разбира се! На тази улица се намираше местната църква.

Църковното ръководство не бе съгласно с това начинание и на всяко богослужение пастирът приканваше християните:

– Молете се, Бог да вразуми този незнаещ какво прави бизнесмен ….

И все пак барът бе построен.

Един ден преди откриването му се разрази силна буря. Светкавица удари зданието на бара и той изгоря целия.

Членовете на църквата се зарадваха, но това не бе задълго.

Сашо се закани:

– Няма да оставя нещата така. Ще си получите заслуженото.

Той призова църковното настоятелство на съд и поиска обезщетение за нанесените му щети.

На делото Сашо размахваше ръце и гневно крещеше:

– Те с техните молитви, предизвикаха, бурята и светкавицата, която унищожи бара ми. Трябва незабавно да заплатят щетите ми.

Пастирят на църквата обясняваше:

– Да ние не искахме на нашата улица този бар, но какво можем да направим, ние сме хора. Не можем да контролираме нито бурята, нито къде да падне светкавица …..

Съдията изслуша внимателно и двете страни и отбеляза:

– Още не знам каква присъда да дам, но от това, което представиха обвинителят и обвиняемите стигнах до извода, че собственикът на бара вярва в силата на молитвата, а хората от църквата със своя пастир, странно защо, не вярват в това…..

Каква чудесна картина, когато „всички бяха на едно място. И внезапно стана шум от небето като хвученето на силен вятър, и изпълни цялата къща, гдето седяха. И явиха им се езици като огнени, които се разделяха, и седна по един на всеки от тях“, изразяваща пълна хармония.

Първите християни не бяха еднакви. Всеки имаше характер, различен от този на другите. Различна бе и мисълта им. Но над всички тях беше Божията любов.

Славеят пее по един начин, чучулигата по друг, но двете птички хвалят Бога, без да изпитват омраза едни срещу други.

Ние никога няма да бъдем еднакви. няма да вършим една и съща работа. Няма да изпълняваме еднакви задължение. Няма да носим еднакви дрехи…

Но хармонията не е в еднаквостите, а в разнообразието, което съдържа взаимно допълване.

Има толкова различни цветя. Едни са бели, други жълти, трети розови, …..Но става нарушава ли се красотата.

И ето тези човеци с различни дарби и характери бяха едно сърце и една душа. Над себе си имаха общата воля на Бога. И те радостно я вършеха.

По главните въпроси вземаха предвид Божията воля, а по второстепенните важна роля играеше братолюбието.

Това е хармония!

Преди да повярват, Божиите чада са принадлежали на един или друг, но сега всички са едно. Преди не са се познавали, но сега са станали близки. Различията били забравени.

Святият Дух ги бе споил с Божията любов.