На много сватбени церемонии има красива традиция, да се обсипват гостите с цветя. Обикновено тази почетна роля се падала на малките момичета, за да почувстват важността си и да усетят тържествения момент.

Но Ебби Арлет, когато решила да се омъжи, предложила изпълнението на задълженията на „цветните момичета“ на своята баба, която била навършила 92 години. Въпреки преклонната си възраст, все още бодра и жизнена, Джорджиана с радост се съгласила да участва в церемонията.

Старицата от Минесота, разпръскваща цветя, покорила сърцата на всички присъстващи и практически засенчила внучката – булка. Ебби, която до началото на церемонията не трябвало да се показва пред очите на гостите, не издържала и надникнала, за да види баба си, намираща се в зенита на славата си.

Независимо, че Джорджиана много се уморила от необичайната роля, тя била щастлива, че е оправдала доверието. Жена, която има 8 деца, 17 внука и 16 правнука, за първи път присъствала на сватба не като гост, а като участница в церемонията.

Тридесетте години на миналия век. Васил Петров бе от репресираните и го изпратиха далеч от дома. В едно отдалечено селище, го караха да работи в гората.

Там ги хранеха с некачествени продукти. Много от интернираните умираха. Едни от хронично недохранване, а други от болести.

Заболя и Васил. Дизентерията го измъчваше жестоко. Лекарства за тази болест там не се доставяха.

Васил отпадна на цяло, не можеше да ходи на работа. А тези, които не ходеха на работа ги хранеха още по-лошо.

Болестта прогресираше и се стигна до там, че Васил не можеше да става вече.

Чувствайки, че земния му път отива към края си, той мислено се прощаваше със жена си , децата си и членовете на църквата.

А след това помоли Господа:

– Боже, приеми ме в Своята небесна обител.

Изведнъж вратата на стаята се отвори. Влезе човек в цивилни дрехи. Той мина край охраната и тръгна между леглата на интернираните.

Тръгна към болния, постоя малко и му каза:

– Василе, болен ли си?

– Да, гражданино началник, толкова съм болен, че едва ли ще доживея до сутринта.

Мъжът поседя още малко край болния, а после каза:

– Василе, ти няма да умреш. Аз ще те изцеря. Утре ще отидеш на работа в гората и скоро ще видиш децата си.

Болният с недоверие прие тези думи и поклати глава.

Мъжът го погледна и кротко му каза:

– Василе, повярвай ми и на мен в Гетсиманската градина и на Голготския кръст не ми беше лесно.

И изведнъж мъжът се разтопи във въздуха и изчезна.

След това видение, Васил заспа, а на сутринта стана и отиде на работа, заедно с другите.

Сърцето му бе изпълнено с радост и благодарност към Господа за изцелението, което получи.

Нали сам Исус Христос дойде при него не само да го изцели, но и да го утеши.

Лесно е да отделяме време или пари, когато имаме много. Истинското изпитание за щедрост идва, когато не разполагаме с излишък.

Трябва ли да дадем на някого в нужда, когато имаме малко? Ако го направите, ви поздравявам. Вие сте преминали Божия тест за щедрост.

Защо Бог изпитва нашата щедрост? Защото сме направени по Негов образ и трябва да започнем да ставаме като Исус, трябва да се научим как да бъдем щедри.

Ако не го направим, никога няма да пораснем и няма да имаме Божието благословение в живота си.

Един добър пример е описан от апостол Павел в 2 Коринтяни 8 глава: “ ….. макар и да търпят голямо утеснение, пак великата им радост и дълбоката им беднотия дадоха повод да преизобилва богатството на тяхната щедрост“.

Радостта и щедростта вървят винаги заедно.

Хора, които винаги си спомнят за Небесното Царство, даже и в най-мрачните дни остават ведри и радостни.

Ако възприемаме Небесната слава като реалност, ако малко внимание отделяме на материалните вещи, а повече на духовните и вечните, нас трудно ще ни разтревожат.

Това не е бягство от реалността, както смятат някои. Напротив, твърдата вяра в бъдещото, ни прави по-отговорни в живота.

Около нас има хора, които даже и на ум не им е идвало да помислят за рая или ада. Как ще научат за своето бъдещето, ако не им кажем какво ги очаква?

Истинското бягство от действителността се заключава в нежелание да се погледне в бъдещето и да се приеме това, което Бог е приготвил за нас.

В тези мрачни дни, пълни с объркване и несигурност, всеки християнин, който уверено гледа към бъдещето, запазва спокойствието и радостта си, знаейки че един прекрасен ден ще се възцари Христос, а ние „ако устоим, то ще и да царуваме с Него“.

Те бяха заможни хора. Основната им радост бе осемгодишният им син. Той бе красиво русо момче, с очи като небето. Казваше се Стоян, но му викаха Таньо.

Веднъж Симеон Давидов им дойде на гости. Таньо веднага се появи пред него меч на кръста, шлем на главата и пистолет в ръката.

Симеон го взе на колените си и го попита:

– Какъв искаш да станеш като пораснеш?

– Аз ще бъда Валтер, – каза момчето.

– А кой е този Валтер? – попита госта.

Момчето изтича до библиотеката, извади една книга в зелена подвързия и я подаде на Симеон.

На обложката на книгата бе изобразен главатар на банда. Изглежда той се казваше Валтер, а книгата разказваше за неговите разбойнически набези.

„От какво се вдъхновява това момче?!“ – помисли си Симеон.
А майката на момчето го гледаше с умиление и му се усмихваше. Тя бе горда с войнствения вид на сина си.

Изминаха двадесет години и малкото момче осъществи своите мечти. Дали се е усмихнала тогава майка му?

И самият Симеон бе отбелязал пред родителите на малкото момче:

– Четенето на лоши книги и гледането на безнравствени филми ще доведат до лоши последствия в живота на вашия син.

Бащата на Таньо се бе усмихнал снизходително:

– Та той е още дете. Какви последствия?

– Ако синът ви не чете е лошо, но ако книгите, които чете и филмите, които гледа, не му показват добър пример, е още по лошо. Каквото допуснете да стигне до детското сърце, такова ще покълне в него и ще даде съответен плод. Затова внимавайте какво допускате до сина си!