Група деца от Калифорния играли на пясъка в двора на своя дом. И всичко би било нормално, ако те не се натъкнали на металически предмет, който много напомнял на купе на автомобил. Заинтересовани децата продължили да копаят, докато станало ясно, че това е много скъп модел на истинско Ferrari.
Когато родителите видели какво са открили децата им веднага се обадили в обществените служби. Пристигналият на мястото изследователски екип извлякъл на повърхността Ferrari Dino 246 GTS, който като мумия бил обвит в бял плат.
След проучване  на транспортните средства по VIN номер се оказало, че собственикът на Ferrari Dino 246 GTS е наел крадци на коли, които да откраднат автомобила му, за да може той да получи голяма застраховка. След като го откраднали крадците трябвало да го потопят, но нещо се объркало и те го закопали.
В резултат на това Ferrari Dino 246 GTS модел 1974 г. бил продаден на търг за 9 хиляди долара. Купил го е млад механик, който е имал своя работилница и магазин за коли. След няколко години на реставрация автомобилът отново върви по пътищата на Калифорния и има отличен вид.

Ние сме привикнали към скоча. Използваме го за хиляди неща.
А знаете ли как се е появил?
Това се случило през 1923 г. Изобретателят Ричард Дрю започнал работа на фирма за хартия.
Била му поставена задача да проследи продажбата на хартия в магазините и работилниците. По това време той посетил цех за автомобили.
Дрю забелязал, че при боядисването на автомобила с няколко цвята, не се получават равни линии. И той си поставил задача да реши този проблем.
При следващото си посещение в цеха Дрю носел 5 сантиметрова „лента за поливане“, която била намазана с лепило и от двете страни. Но тя се смачкала и малко по-късно вече не можела да се използва.
Бояджията се заинтересувал от направеното, но не платил за изобретението. Всички останали с мисълта, че идеята не е толкова добра.
След 7 години Дрю си спомнил за своето изобретение. Но този път събитията протекли по-различно.
На 8 септември 1930 г. се появил нов образец на скоча, които веднага отишъл при клиент в Чикаго.
И какво се случило по-нататък?
Изобретението компенсирало всички вложени усилия. Скочът най-накрая бил оценен по достойство.

Денят беше мразовит. Сняг нямаше, но студът щипеше носовете и откритите части на лицата на хората, които бяха дръзнали да се покажат навън. Донка и Елеонора решиха този ден да стоят у дома и да се греят до печката. Те бяха две весели и жизнерадостни сестри. Споделяха си всичко, мисли и желания още от деца. Донка беше по-голямата. Обикновенно тя ръководеше игрите и забавите. Елеонора бе по-тиха и свита. Тя се съгласяваше във всичко със сестра си.

Те бяха на години, когато темата за момчетата ги вълнуваше особено много. И днес седнали край огъня, започнаха да коментират:

– Тихомир е много възпитан, – каза Донка.

– Недко също, – добави тихо Елеонора.

– Нали помниш Матей, – размаха ръце Донка. – Собственикът на малката авторемонтна работилница, където понякога караме нашата кола. Знаеш ли колко е учтив, изобщо не прилича на нахалните младежи от училище.

– Да, знам го, – потвърди Елеонора, – той е образец на добро възпитание.

– Ами Мишо, – продължи Донка, – възпитанието му много куца. Тук не става дума за спазване на повърхностни норми на приличие, които той смята за най-важното в общението..

Елеонора прибра кичур коса, паднал на лицето ѝ, застана ката учителка, която поучава и започна:

– Добрите маниери изискват да спазваш моралния си дълг към хората, да се отнасяш сериозно към тях, да разбираш чувствата и нуждите им.

– Егоистите, – започна нервно Донка, – не постъпват така и това веднага се забелязва. Те никога не проявяват търпение в отнишенията си с хората, които според тях са незначителни – стари, срамежливи или в неравностойно положение.

– Истински добре възпитаният човек, – каза Елеонора, – винаги би обърнал внимание на такива хора и би се отнасял към тях с уважение.

– Какво късогледство проявяват хората, – каза раздразнено Донка, – които твърдят, че добрите маниери са безмислени превземки и с тях не бива да се съобразяваме.

– Такива твърдения водят само до морална катастрофа, – прибави тъжно Елеонора.

– Резултата е вече налице, – смръщи вежди Донка. – Ако продължава така, ще имаме общество, в което никой не помага и не съчувства на никого. Грубостта, агресията и безчувствеността ще се превърнат в правило……

Известният оперен певец от Перу Хуан Диего Флорес решил да внесе музика в живота на бедните деца.
Той основал благотворителен фонд „Симфония за Перу“, подържащ създаването на детски оркестри и хорове по цялата страна.
Перуанският тенор казва, че целта му е да насърчи децата към творчество, за да им се даде възможност да се развиват и в същото време да се промени обществото към по-добро чрез музиката.
Хуан Диего Флорес, тенор казва:
– Музиката винаги е с мен. В училище бях критикуван, че все нещо си свирукам или пея. Това е необичайно, но аз исках винаги да го правя. Знаете ли, когато децата имат възможност да слушат музика, разцъвтяват. Точно това им е нужно. Нашата система понякога е доста формална и не се вземат тези деца, които изглеждат по различно, но имат специален талант.
Скоро Флорес придружил деца, подкрепяни от фонда, на първата им публична поява в Националния Гранд театър в Лима. Концертът имал голям успех.
Родителите са забелязали, че чрез тези занимания, децата им наистина се променят. Майката на един от малките музиканти каза:
– Не очаквах, че това ще бъде толкова прекрасно. Дъщеря ми не знаеше как да пее, но сега пее чудесно.
Оркестърът „Симфония за Перу“ е съставена от деца на възраст 8-13 години. Фондът финансира 13 учебни центрове, които работят в различни райони на страната. Флорес също е открил работилница за деца, където те могат да правят свои собствени музикални инструменти.

Талантлива бижутерка, чийто творби струват хиляди долари, разказва как успява да създаде своите забележителни украшения, независимо от това, че се е родил без палци.
48 годишната Анет Гебеди създава прекрасни пръстени, обеци и гривни, инкрустирани с диаманти, опали и други скъпоценни камъни в своята работилница.
Тя създава бижута, без никакви специални инструменти и казва, че не може да разбере как хора, които имат пръсти могат да правят това, което тя умее.
Бижутерката носи кожена гривна, върху, която закрепва необходимите й инструменти. Тя използва и менгеме, за да закрепя стабилно образците върху, които работи.
Гебеди е учила бижутерския занаят в училище, а след това е постъпила в колеж, където се е учила от най-добрите бижутери в Лондон.
Тя се е преместила в Сомерсет преди 24 години и сега има репутация на един от най-добрите майстори във Великобритания.
Най-скъпото произведение, създадено от Анет е огърлица, изработена от 18-каратово жълто и бяло злато с опал и диамант, което тя е направила за себе си, за да отпразнуват 21 – ата годишнина от търговската си дейност. Продуктът, според приблизителни оценки, струва около 40 хиляди долара.