Красимир скоро бе загубил работата си. Не, че не се справяше добре, но поради намален бюджет, се наложи съкращението на много хора там, където работеше и за беда, той попадна между уволнените.

Нямаше никакви други доходи, така че изпадна в затруднение. Оставаше му само едно, да се обърне за помощ към Господа.

Много скоро след това Красимир започна да се грижи за възрастни и бездомни хора. Предишната му работа като санитар го бе подготвила за това поредно предизвикателство.

Така започна един нов етап в живота на Красимир.

Когато се случва нещо, което не разбираме, можем да се доверим на Бога, защото Той вижда цялата картина на нашия живот.

Нека бъдем уверени, че Той действа във всяка ситуация, дори тогава, когато се чувстваме объркани и отчаяни.

Вече се мръкваше. Хората вървяха и се притесняваха пред това, което ги очакваше.

– Сега ли се намери да се свършва този свят, – мърмореше закръглен господин, – точно когато съм поканен на гуляй. Какво нещастие само!

– Е, аз нямам нищо против свършека на света, – шепнеше дребен човечец, който страхливо се озърташе наоколо, – стига да знам, че светът е свършил по-рано за шивача и обущаря, на които дължа пари. Така няма да ме притесняват повече.

Две прегърбени бабички бавно пъплеха по една стръмна улица.

– Не дай си Боже, да ни стигне и това, – мънкаше едната.

– Тази нощ ще е, така казаха по телевизора и радиото, – каза другата. – И как няма да стане? Не виждаш ли накъде е тръгнал света.

– Ох, – изпъшка първата, – то ние сме си изживели своето, ама младите нищо не можаха да видят.

– Проклятие, – крещеше млад мъж, – таман се докопах до по-хубава работа и се оправиха финансите ми и …. светът свършва! Това е ужасно!

– Утре ме чакаше търг, – недоволстваше слаб мъж с очила и късо подстригана брадичка, – всичко беше добре изпипано и нагласено, най малко десет хиляди бона ме очакваха и ……с този свършек на света всичко отиде по дяволите.

– О, – подсмихваше се дребно старче, – по-добре сега да свърши света. Като си помисля, че в съда ме чакат 40 дела, настръхва ми косата. Така поне всичко ще отпадне и главоболията ми свързани с това.

– Ами моите вересии, – едва не се разплака леко закръглен мъж с мустаци, – останаха насъбрани.

– А нашата вечеринка, – тресеше се от страх едра съсухрена дама, – която с толкова труд успяхме да организираме?! Какво ще стане с нея?

– Как какво?! – засмя се самодоволно едра яка дама, – Ще си я проведем.

– А свършека на света? – попита първата жена.

– Глупости! Всичко е лъжа. Плашат само хората.

Насред площада бе застанал възрастен мъж,с дълга бяла брада. Той бе облечен в дрехи, които не бяха сменяни поне от година и тържествено говореше, сякаш пророкуваше:

– Светът ще свърши тази нощ! Всички щастливци треперят пред тази страшна минута. Трудно ви е да се разделите с топлите си завивки, меките дюшеци, разкошната си храна и вина. Ха-ха-ха! Тази нощ ще се тури край на вашите безобразия, но ще се свършат и безкрайните ми мъки, страдания и адско тегло. Това, което щастливците наричат свършек на света, всъщност е започване на нов живот. Това пред, което треперите сега, ние копнем за него отдавна …..

Изви се силна буря, която продължи цяла нощ и не спря и на другия ден. Тогава всички затаиха дъх и се учудеха, оглеждайки се наоколо, че светът още не бе свършил.

След дълги пазарлъци Явор купи дворът и къщата на Пена Вдовицата. Не, че си нямаше.

Тази покупка направи специално за сина си Радо, който таман се бе научил да прави бъчви. Изглежда от рода на майка му към Радо бе прехвръкнала искра, пораждаща любов към дърводелството.

Дядо му Васил правеше маси и столове, а понякога и шкафове. Та така от дядо към внук се бе предало някакво влечени  към обработването на дърво.

Сега щом се чуеха звънливи удари от бившия двор на леля Пена, хората наоколо си казваха:

– Радо пак набива обръчи на някоя нова каца.

Зад вратата под навеса Радо държеше черничеви, ясенови и яворови трупи. На тия трупи Радо им улавяше жилката. Цепеше ги с желязна брадва, чиято дръжка бе доста къса.

От нацепените плоскости Радо издялваше дъги, които ставаха част от бъчви и каци.

Веднъж бъчварят попита Пенко от долната махала:

– Знаеш ли, че кривицата, като сестра на геобразната секира, е била сечиво, донесено от прабългарите?

– Нима между прабългарите е имало бъчвари?! – запъна се Пенко.

– Но е имало майстори на дървени огради, крепости и къщи, – скокна Радо, – а за такава работа славянският топор не приляга, както кривицата.

В работилницата на бъчваря имаше още рукан, триони, рендета, стоманени шила за пробиване на дупки на шините, болтове, нитове и голям трупач, с който чирака Веско приглаждаше трупите.

Радо имаше още два инструмента.

– Това е криво ренде, – обясняваше бъчварят на чирака си, – с него се правят жлебовете в края на дъгите. В жлебовете се опаянтват дъната на каците и буретата. А това е въторг. Той скосява от двете страни дъгите, така че да прилепнат плътно една до друга и да образуват окръжност.

Всичките тези инструменти, големи и малки пергели, заедно с понятия като „радиус“, „диаметър“ и „скосен цилиндър“, говореха, че не от всеки става бъчвар, за този занаят е нужен акъл.

– Радиуса на едно дъно, трябва да се нанася пет пъти на обиколката му, – казваше Радо, когато учеше Веско на занаята си. – Дъгите на бурето по средата трябва да са по-широки, за да придобие то тумбест вид. Кацата не е чорап та да я почнеш отдолу нагоре, а обратно, за да могат обръчите постепенно да се свиват.

Веско слушаше внимателно, защото знаеше, че Радо няма да повтори казаното, а майсторът продължаваше с обясненията и препоръките си:

– Между дъгите на дъното не пъхнеш ли стебла от папур, кацата ще пропуска, но ако мазнеш мястото, от което прокапва със счукани брястови листа, всякакво сълзене изчезва.

– Какви са тези листа? Каква е тази замазка? – питаше Веско.

– Питал съм майстора при когото чиракувах, но и той не можа да ми го обясни, – въздъхна дълбоко Радо. – Просто наследено от стари майстори.

Веско го гледаше озадачено, а същевременно си мислеше: „Как мога да правя нещо което не разбирам, какво е или как действа?“

– Веско, във всеки занаят има неща, които трудно се обясняват, но не ги ли усвоиш, калфа ще си останеш, – засмя се Радо.

Както другите бъчвари, така и Радо си бе извлякъл своя философия:

– Ако дъгите с обръчите и дъната са големия свят на бъчвата, то папурът и замазката от брястови листа са от малкия свят. То и в живота е тъй. Малките неща допълват големите.

Когато показваше сърцевината на разцепено дърво на чирака си, добавяше:

– Това, по-тъмното в ствола, трябва да го чистиш. То никога няма да узрее. Не става за работа, ама храни дървото. Заболее ли тая сърцевина, независимо дали е на дърво, животно, човек или държава, всичко останало се разболява.

Сава беше добър майстор. Дали поради тази причина го избраха за  председател на земеделската взаимоспомагателна каса, така и сам не разбра.

На учредителното събрание присъстваха около 150 души. И когато стана дума, кой да бъде председател, всички бяха единодушни:

– Сава Михайлов.

Уж всички бяха съгласни, но само 47 от присъстващите се записаха. за членове.

Някой отстрани мърмореха:

– Да видим какво ще излезе от тая работа, па тогава ще се запишем.

Други сякаш бяха готови, но гаранцията им се стори много голяма.

Тогава Сава каза на въздържалите се:

– Според член 16… от търговския закон, се изисква гаранция, за да се узакони кооперацията.

А Димчо Секулов, който бе избран за заместник председател уточни:

– Нашата кооперация ще бъде зависима от Земеделската банка в града. От там ще ни се казва, колко заем можем да отпускаме на членовете си през годината. А този заем ще се отпуска срещу наличието на петстотин лева гаранция, нива или добитък.

– Абе, много пара е това бе хора, – извика Доньо Сирака.

– Много били, – развика се Цачо Чулака,  – а по-добре ли е да вземаме заем от Цоко кръчмаря с лихва двадесет на сто, а друго е да ти дава кооперацията само с шест на сто.

Петко не се стърпя и се обади:

– Лихварите са кожодери, само с кооперацията ще ги възпрем и укротим.

Горе долу кооперацията тръгна.

Още първата година Земеделската банка им разреши да отпускат на членовете си до 20 хиляди лева. А за третата година, обещаваха и по 200 хиляди.

Срещу това право кооперацията разполагаше с няколко магазина, изкупуваше излишъците на селяните. А от няколко месеца от млякото, което събираха правеха сирене и кашкавал, които се търсеха не само в селото, но и много по-надалече.

Постепенно в кооперацията влязоха повече хора. Всеки член имаше по хиляда и петстотин дялов капитал, макар че беше внесъл имущество за 800 лева.

Едни вземаха заем да си засадят лозе, други да си купят добитък, трети да си направят къща или за да доплатят таксата на ученик в града

Извън взаимоспомагателната каса оставаха още много хора. Те бяха предимно бедни селяни. Такива бяха Рангел и Вичо. По-големият брат Рангел искаше да се отдели от по-малкия, за това обичаше да се шегува:

– И аз, и Вичо нямаме. Две няманета са прекалено много. Ще ги разделим, та дано намалеят.

Дочу Върбан Сиромаха, че се продава къщата Михо Брадваря. Михо живееше сам, но наскоро почина, а децата му се запиляха някъде по градовете.

Обикаляше Върбан, оглеждаше я и си мечтаеше да я купи, но джобовете му бяха празни.

Една вечер както седеше в кръчмата, Върбан сподели мечтата си с гостилничаря:

– В горната махала се продава къщата на Михо с двора, тъкмо за сиромах човек като мен. Но искат хиляда лева. А толкова ми се иска и аз да си имам дом.

Гостилничаря Свилен го изслуша и му каза:

– Слушай Върбане, утре се събира управителния съвет на кооперацията. Намини там, могат нещо да измислят и за теб.

– Щом казва, бай Свилене, ще намина.

– Там хората не са прости, – Свилен потупа по свойски Върбан по рамото. – Ако не друго, то съвет могат да ти дадат.

Върбан стана и като унесе си тръгна.

– Кой знае, може и да ми помогнат, – каза си Върбан.

След това бедният човек се плесна по коляното и извика:

– Ако подадат една ръка, здраво ще работя и няма да се посрамя….

Не винаги можем да контролираме емоциите си, но и Бог няма да ни накара да направим нещо, което не е по силите и способностите ни. Това означава, че любовта не е чувство.

Представете си, че пред вас стои малко дете, което плаче и вие му казвате:

– Заповядвам ти да си щастливо и да спреш да плачеш.

Ти не можеш да командваш някой, как да се чувства.

Любовта е избор. Чувала съм не един и двама съпрузи да казват: „Вече не я обичам (не го обичам)“, като че ли това е извън техния контрол. Това е все едно да обичаш цветята, когато са разцъфтели, но истинската проверка на любовта е, когато е зима, когато нещата не вървят добре в живота ти.

Вие избирате да обичате независимо от това как се чувствате. Давате на другия това, от което се нуждае, а не това, което заслужава. Вие избирате да обичате, както Бог ни обича.

Любовта е нещо, което правите.

Всеки ден Бог ни предоставя възможности около нас да демонстрираме любов. Проблема е, че в по-голямата част от времето си, ние сме твърде заети.

Колко пъти сте си помислили: „Трябва да се обадя. Нужно е да насърча този човек по време на работа. Необходимо е да помогна на ближния си „, но след това сте пропуснали тази възможност, защото нещо друго е дошло на ред? Любовта използва всяка възможност, за да послужи на другите.

Любовта е ангажимент. Взаимоотношенията ни с Бога до голяма степен влияят на отношенията ни с другите хора. Ако ние се ангажираме да обичаме и да останем в любовта, ще бъдем Негови подражатели и изпълнители на Словото Му.